Толкова дълбоки бяха молитвите на Датският философ/теолог Сорен Киекегаард, че композитора Сомуил Барбър написа музика към четири от тях. Четвъртият от тези великолепни химни за хор по молитвите на Киекегаард, обръща дълбоката болка при изповядването на греха в дело на триумфираща радост. Молитвата умолява Бог фундаментално да промени начина, по който ние виждаме прощението.

Татко небесни!

Не поставяй нашите грехове пред нас

Но постави нас пред нашите грехове

Така че мисълтта за Теб

Да не ни напомня

За това, което сме извършили

Но за това, което Ти ни прости

Не как  се заблудихме

Но как Ти ни избави

Тази молитва преобръща магмата на моя свят и аз не мога да я чета без сълзи. Аз не само искам да мога да се моля с такива думи, но копнея за видение от Бог, което създава такава молитва на първо място. Изглежда, че за да може такава красива и изпълнена със съдържание молитва да излезне от дълбочината на нечия душа, би било огромна, удоволетворяваща опитност. Възможно ли е молитвата да бъде толкова удоволетворяваща, колкото изпълнението на висок тон в прекрасна ария, държейки го до край? Може ли молитвата да промени начина ми на мислене? Господи, научи ме да се моля!

Същевременно нещо в молитвата на Киекегаард ме смущава, защото той не желае да му се напомня за това, което е извършил, или как се е заблудил. Дали той отрича грешките, които е направил, нежелаейки да се изправи пред тях? Дали не се опитва да измести болката настрана за да приключи с нея? “Не поставяй нашите грехове пред нас” – умолява той. Може би Барбър е почувствал някакво въздържане в молитвата, тъй като в началото на музикалната творба, когато той се обръща към Бащата, музиката звучи неистово изразяваща отчаяние. “Татко небесни! Татко небесни!” плаче тя, като че ли Бог трябва да дойде преди човешкият разум да отиде на място, което не може да понесе. Ела преди да полудея. Но Барбър не остава неспособен тук тъй като хрипливостта на музиката стихва в серия от играещи топли, хорални фрази, Бащата идва и молитвата продължава с увереност.

Темата на тази молитва, отбягването на болката и отражение на непоносима скръб ли е? Аз мисля че не. Както добре знаем, този датчанин е виликият християнски екзистенциалист, който в своята философия отстоява тезата, че християните трябва да поемат отговорнастта за собственият си живот. Киекегаард категорично отрича идеята, че Бог символично поставя чадър над главите ни и след това ни поканва да си почиваме под сянката му. Не, според него ние сме тези, които си поставяме цел в живота. Като свободни и отговорни възрастни, ние трябва да определим посоката, да вземем трудните решения, да продължим с живота си. Този човек не би изрекъл молитва на отричане.

Какво е това, което тази молитва казва? Фразата, която отключва значението за мен е:

              Не поставяй нашите грехове пред нас

              Но постави нас пред нашите грехове

Тук Киекегаард  умолява Бог да ни издитне като Свои трофеи, като аргумен срещу греха ни. Той умолява Бог да ни представи като Неговият най – голям успех спасявайки ни. Фокусът е свален от нас и преместен върху Бог. Тази молитва кара този драматичен момент да застине за миг. Тя е снимка направена на секундата, когато болката от извършеното зло е творчески трансформирана в ненадмината любов. Тя демонстрира, че тези, на които е простено много, обичат много. Ние още веднъж, се преместваме в банкетната зала, където Мария Магдалена измива нозете на Исус със сълзите си и ги подсушава с косата си. Тя не пролива сълзи на съжаление или разкаяние, но сълзи на открита любов. Тя не мисли повече за миналото си и за себе си. Тя е концентрирана върху Този, Който я спаси.

Смутс ван Руен