НАЧАЛОТО

 

„В начало Бог сътвори небето и земята.  А земята беше безформена и празна;

и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата.” (1:1-2)

Библията започва от място, където нашето мислене е най-разпалено. Като огромна пенеста вълна то се издига и пада отново върху себе си, изразходвайки силата си. Едва се е появила пред нас, първата дума на Библията и вълните сякаш отново се устремяват към нея и я потопяват в разпенените си води. Фактът, че Библията говори за началото, предизвиква света и ни раздразва. Ние не можем да говорим за началото. Където започва началото, нашето мислене свършва, то стига до край. Въпреки това факта, че ние задаваме въпроси относно началото е най-интимния импулс на нашето мислене, тъй като в края това е, което дава валидност на всеки истински въпрос, който задаваме. Ние знаем, че не трябва да преставаме да задаваме въпроси за началото, въпреки че знаем, че никога не можем да питаме за него.

Защо не? Защото можем да схванем началото само като нещо временно, точно като такова, което няма начало. Началото е свобода, а ние можем да формулираме свободата само с термини на необходимости – като едно нещо между други такива, но никога просто като едно нещо преди всичко останало. Ако запитаме защо винаги мислим от гледна точка на началото и по посока на началото и въпреки това никога не можем да го схванем, нито можем някога да достигнем до него чрез задаване на въпроси, тогава този въпрос е само израз на серия от въпроси, които могат да бъдат изтласкани в безкрайното и въпреки това те не достигат до началото. Мисленето не може да отговори на последното си „защо”, защото отговора ще предизвика ново „защо”. Във висша степен „защото” е много повече израз за началото минус мислене. Нашият начин на мислене, е начина на мислене на тези, които трябва да отидат при Христос, за да научат за Бог, начина на мислене на падналия човек няма начало, защото е кръгообразен. Ние мислим в кръг. Ние съществуваме в кръг. Ние чувстваме и желаем в кръг. Ние съществуваме в кръг. Тогава трябва да кажем, че в този случай навсякъде има начало. Наравно с това ние можем да кажем, че не съществува никакво начало, като критичната точка е, че нашия начин на мислене приема кръга като безкрайна и оригинална реалност и оплита себе си в омагьосан кръг. Там, където начинът на мислене насочва себе си върху себе си, като оригинална реалност, то издига себе си като обект, като обект на себе си и по този начин оттегля себе си зад този обект отново и отново или начина на мислене е предшестващ обекта, който той издига. Така че невъзможно е за мисленето да направи това последно твърдение относно началото. Мислейки за началото, мисълта се сгромолясва. Тъй като мисленето иска да достигне до началото и не може да го направи, всичкото мислене се разбива на прах и стъпква себе си, то се разбива на парчета и се разтопява в присъствието на началото, което мисленето е приело като факт и не може да приеме. На въпроса на Хегел, как да достигнем до начало във философията е отговорено само с произволното издигане на разума вместо Бог. 

Критичната философия е систематична безнадеждност на собственото си начало и на всяко друго начало. Независимо дали критичната философия гордо отхвърля това, което не е в нейната сила да достигне или нейното отхвърляне води до пълното й унищожение, винаги е същата човешка омраза за началото, за което ние нямаме познание! Човекът вече не живее в началото – той е изгубил началото. Сега той открива, че е в средата, като не познава нито края, нито началото, а, знаейки само, че е в средата, идващ от началото и отиващ към края. Той вижда, че неговия живот е определен от тези два аспекта, за които той знае, че не ги познава. Животните не знаят нищо относно началото и края, така че те не познават омразата и гордостта. Човекът, който съзнава, че е напълно лишен от своето самоопределение, тъй като идва от началото и отива към края, без да знае, какво означава това, той мрази началото и се изправя гордо срещу него.  

Така че няма нищо по-обезпокояващо или тревожно за човека, отколкото да чуе някой да говори за началото, като че ли то не е толкова неизразимо, неописуемо мрачно, извън нашето сляпо съществуване. Ние ще се нахвърлим върху Него, ние ще го наречем архи-лъжец или дори Спасител и ще Го убием, когато чуем това, което Той казва. Кой може да го изрече? Или този, който беше лъжец от началото, злия, за когото началото е лъжа и лъжата начало, на когото хората вярват, защото той мами хората. Тъй като лъже, той ще каже: Аз съм началото и вие хора, сте началото. Вие бяхте с мен в началото. Аз ви направих това, което сте и аз притежавам края. Аз съм началото и края, Алфа и Омега, поклонете ми се. Аз съм истината, от която произлиза лъжата, тъй като аз съм лъжата, която само тогава ражда истината. Вие сте началото и вие сте края, тъй като вие сте в мен.  Вярвайте в мен. Аз лъжа от началото; лъжете и така и вие ще бъдете в началото и господари на истината. Открийте сами вашето начало. Това е начина, по който говори злия, тъй като той лъже от началото.  Или той говори, или другия, който от началото беше Пътя, Истината и Живота, Който беше в началото: самия Бог, Христос и Светия Дух. Никой друг не може да говори за началото, но само Този, Който беше в началото.

Следователно Библията започва по този начин с Божието независимо потвърждение, независимо признание, независимо откровение за Себе Си.  „В началото Бог създаде...” Но камъка в морето е трудно забележим, преди отново да бъде покрит от морето, което е развълнувано от видението на Този, Който е непоклатим. Какво означава фразата в началото е Бог? Кой Бог? Този Бог, кото ти създаде в своята нужда, тъй като се нуждаеш от идол, защото не искате да живееш без начало и без край, защото се страхуваш да бъдеш в средата? В началото Бог... това е само твоята лъжа, която не е по добра, но по-малодушна от тази на злия. От къде научи за началото, ти, страннико, ти, който написа това изречение? Видял ли си го, беше ли ти там в началото? Не ти ли казва  този твой Бог: „Къде беше ти, когато основах земята? Извести, ако си разумен:” (Йов 38:4) Какво са тези първи думи в Писанията? Заблуда на малодушно въображение, на човек, който не може да живее в средата с гордост и покорство? Въображението на хора като нас ли е, което от страх от нашата липса на начало и безкраен живот вика към Бог, който не е нищо друго освен нашето его? Как можем да отговорим на това обвинение? Истина е, че всеки, който говори за началото, говори за своя страх свързан с кръга на живота, дори този, който написа Библията не говори, но Бог говори, истинската основна реалност, която съществуваше преди нашия живот, преди нашия начин на мислене и неговите страхове, който казва за Себе Си, че Той е началото. Той не свидетелства за Себе Си чрез нищо друго, освен чрез това Слово, думите в книга, както думите на свят човек от само себе си са слово „от средата”, а не „от началото”. „В началото Бог създаде...” Когато тези думи са изказани и чути като слово на човек, те са образа на служител в когото Бог се среща с нас от началото, и в които само Той трябва да бъде намерен. То не е неразбираемо или незначително. Това е Божията истина, както Той я казва.

В началото – Бог. Това е истина, ако Той присъства с нас в средата, със Своето Слово, като един, Който твори, а не като, отдалечено, почиващо си живо същество. Ние можем да познаваме началото в истинския му смисъл, като чуваме за него в средата, между началото и края. В противен случай, то няма да бъде началото, което също е нашето начало. За Бог като начало и като Творец, ние научаваме също тук в средата, между изгубеното начало и изгубения край.

В началото Бог създаде небето и земята. Текстът не казва, че Бог беше пръв и след това Той създаде. Началото е началото на обезпокоителна среда и в същото време отвъд тази обезпокоителна среда, от където водим началото си.

Ние не научаваме за това начало, излизайки извън средата и присъствайки в началото. Само лъжата може да ни даде силата да направим това, така че ние няма да присъстваме в началото, но само в средата, погълнати от лъжата. Много ясно ние трябва да поддържаме в ума си, че ние чуваме за началото само в средата.

Този текст поражда два въпроса: Това начало, началото на Бог ли е или началото на Бог и света? Фактът, че този въпрос е зададен означава, че ние не знаем какво означава термина „начало”. За началото могат да говорят само онези, които са в средата и са обезпокоени относно началото и края, само тези, които са яростни поради веригите, които ги обвързват, от тези, които очакват нещо, което ние ще разискваме по късно, които само в своя грях знаят, че те са сътворени от Бог. Ако това е правилно, тогава ние повече не трябва да питаме дали това е Божието начало или Божието начало със света. Веднъж Лутер бил запитан какво е правил Бог преди сътворението на света. Той отговорил, че Бог е правел бастуни за хора, които задават такива безполезни въпроси. Това не само, че спря задаващия въпроса, но също така загатна, че там, където Бог не е признат като милостив Творец, Той трябва да бъде познат като гневен съдия, т.е. винаги в зависимост към положението в средата между началото и края. Не съществува въпрос, който може да отиде отвъд тази „среда” към началото, за Бог, като Творец. Така че е невъзможно да зададем въпроса защо света е бил създаден, за Божия план или необходимостта от сътворение. На тези въпроси е било отговорено и те са ликвидирани като безбожни от изречението: „В началото Бог създаде небето и земята.” Не в началото Бог имаше тази и тази идея относно намерението си за света, който ние сега трябва да изследваме, но в „началото Бог създаде”. Не съществува въпрос, който може да премине отвъд Бог създаде, защото е невъзможно да отидем отвъд началото.  

От тук следва, че началото не е временна отличителна черта. Ние винаги можем да отидем отвъд временно начало. Но истинското уникално нещо, което определя началото, не е количествено, но в качествен смисъл то е като нещо, което не може да бъде повторено, нещо което е напълно свободно. Ние можем да разберем постоянното повтаряне на свободни действия, но основно, това е погрешно, тъй като свободата не се повтаря. Ако се повтаряше, тя щеше да бъде свобода, която е определена от свобода и с други думи тя вече не е свобода и вече не е начало.

Неповторимото, уникално, свободно събитие в началото, което не трябва да бъде бъркано с годината 4004, или която и да е подобна дата е сътворението. „В началото Бог създаде небето и земята.” Това означава, че Твореца, в свобода създава творението. Тяхната връзка не е определена от нищо друго освен от свобода, което означава, че тя е безусловна. Така че всяко използване на причинно-следствена категория, за да разберем делото на сътворението е изключено. Не може да се каже за Твореца и творението, че връзката между тях е връзка на причина и следствие, тъй като между Твореца и творението не съществува нито закон или мотив, нито закон като последица, или каквото и да е. Не съществува нищо между Твореца и творението; пустота. Свободата е осъществена в и през пустотата. Не съществува необходимост в Бог, на която сътворението може или трябва да бъде последица. Не съществува нищо, което го принуждава да твори. Сътворението произлиза от тази пустота.

Сега, човекът може да направи още един опит, да се отдалечи от безпокойството, което е причинено от мястото му в средата и да застане в началото. Той може да се опита да мисли за тази пустота като нещото, което предизвиква сътворението. Но там, където се говори за сътворението, т.е. в теологията, пустотата, „нищото”, има съвършено различно значение от това, което се появява в съзнанието, мислейки, че тя няма начало, като безкрайния край. Пустотата, нищото се появява в нашето философско мислене, където е невъзможно да мислим за началото. Пустотата, като основа за началото, е разбрана като творческа пустота и сега ние трябва да зададем въпроса отвъд тази пустота, без да достигнем до началото. „Небитието” на човека в средата, който не знае нищо за началото е последния опит за обяснение; това е точката за преминаване в настоящето. Ние я наричаме пустотата, която е доведена до завършек, изпълнена в пълнота и суверена. Пустотата между Божията свобода и сътворението не е опит за обяснение на това какво е тя, така че тя не е материята, от която света парадоксално се е появил, нито необходимата точка, през която всичко преминава. Тя не е нещо, дори не е негативно нещо. Тя е дефиницията, която единствено може да обясни връзката на Божията свобода с Неговото творение. Така че пустотата не е основна възможност, основа за Бог. Тя е абсолютно нищо, тя се появява при Божието действие и винаги се появява като нещо, което вече е отречено, което вече не е като пустотата, която се случва, но вместо това, като пустотата, която вече се случи. Ние я наричаме послушната пустота, пустотата, която чака Бог, пустотата, чиято слава и съществуване не са в ния нито в нейното небитие, но само в действието на Бог. Така че Бог не се нуждаеше от връзка между Себе Си и Своето творение. Пустотата не е нещо „помежду”, напротив, Бог я потвърждава като нещо, което Той побеждава. Това е, което бащите на църквата изразиха с някак си пробуждащото се описание на пустотата като nihil negativum (като противоположност на nihil privativum, който беше разбран като основно същество). Пустотата не съдържа безпокойство за първото сътворение. Противно на това, тя е вечната песен, която отдава слава на Твореца, който създаде света от нищо. Светът се намира в пустотата. Това означава, че той се намира в началото и това не означава нищо друго, освен че той е вкоренен в Божията свобода. Творението принадлежи на Твореца.

Но Бога на сътворението и на истинското начало, в същото време е Бог на възкресението. От началото света е поставен в знака на възкресението на Христос от мъртвите. Тъй като ние знаем относно възкресението, ние знаем относно Божието сътворение в началото, на Божието сътворение от нищото.  Мъртвият Исус Христос от разпети петък и възкресения Господ от велик ден; това е сътворение от нищото, сътворение от началото. Фактът, че Христос беше умрял, не означаваше възможността за възкресение, но нейната невъзможност; това беше самата пустота, то беше nihil negativum. Не съществува никаква продължителност или връзка между мъртвите и възкресения Христос, освен свободата на Бог, която в началото, създаде Неговото дело от нищото. Ако е възможно да увеличим nihil negativum ние трябва да кажем тук относно възкресението, че със смъртта на Христос на кръста nihil negativum беше преместено в Бог. „О велико нещастие, самият Бог е мъртъв” – но Той, Който беше началото живя, унищожи пустотата и създаде новото творение в своето възкресение. Чрез Неговото възкресение ние знаем относно сътворението, тъй като, ако Той не беше възкресен, Творецът щеше да е безжизнен и не можеше да свидетелства за Себе Си. Но чрез Неговото сътворение ние научаваме още веднъж за силата на Неговото възкресение, тъй като Той остава Господ.

В началото от свобода, от нищо Бог сътвори небето и земята. Това е успокоението, с което Библията се обръща към нас, които сме в средата, които сме обезпокоени пред фалшивата пустота, началото без начало и края без край. Той е свободен по отношение на света. Фактът, че Той ни позволява да знаем това, е милост, благодат, опрощение и утеха.

„А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата.”

Началото е било направено. Но все още нашия поглед е фокусиран върху едно събитие, върху свободния Бог. Истина е, че то е направено, че небето и земята съществуват. Чудото се е случило и това е, което заслужава всичкото възхищение. Не делото, Твореца е този, който трябва да бъде прославен. Земята е пуста и неустроена, но Той е Господ, който извършва съвършено новото, страно, необхватно дело на своето управление и любов. Земята беше пуста и неустроена, но въпреки това, тя беше нашата земя, която излезе из под Божията ръка и сега лежи готова за Него, покоряваща му се в свято поклонение. Първо земята, която беше пуста и неустроена отдаде слава на Бог. Той не се нуждае от нас хората, за да му отдадем слава, Той сам създава поклонение от тихия свят, който спи, почивайки си мълчалив и безформен в Неговата воля.

„И тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата.”

Имайки предвид действието, какво може да кажем относно делото? Какво можем да кажем относно творението, като имаме предвид Твореца, освен че е тъмно и в бездната? Това е Неговото дело и това е Неговата слава. Пред Него е тъмно и това е славата Му, като Творец. Неговото дело е под Него, в бездната. Точно както ние гледаме надолу, замаяни, от висока планина в пропаст и нощта на бездната лежи пред нас, също така е земята под неговите нозе; далечна, странна, тъмна, бездна, но въпреки това, Неговото дело.

Тъмната бездна. Това е първия звук на силата на тъмнината на страданията на Исус Христос. Тъмнината, tehom, tihama, Вавилон, „праисторическия океан” съдържа в себе си, в дълбочините си, сила и енергия. Сила и енергия, които и до днес служат за славата на Твореца, но които ако веднъж са откъснати от началото, са безредица и бунт. Безлюдната, празна тъмна пропаст, която не може да се оформи сама, конгломерирането на безформеното, нечувствителното, несъзнателното, неоформеното – тъй като в тъмнината, в бездната съществува само неоформеното – е израз на истинско подчинение и неочаквана сила на неоформеното, което очаква връзването си във форма.

Това е момент в Бог, в който неоформеното и неговия Творец застават един срещу друг. Това е момент, за който се казва: „Божият Дух се носеше над водата”, това е момент, в който Бог мисли, планира, подрежда формата. Не може да се каже, че връзката между Твореца и творението е повлияна по някакъв начин, че Бог се свързва (в съпружеска връзка) със своето създание, за да го направи плодородно, за да може Той да бъде едно с него. Теорията за произхода на вселената, за световното яйце, което Бог мъти, не е приложена тук по никакъв начин. Бог остава Творец над бездната, над вадите. Но този Бог, който е Творец, сега започва отново. Създаването на безформеното, пустотата и тъмнината е отделена от създаването на формата чрез движение на Бог, което тук е охарактеризирано чрез движението на Духа над водите. Бог мисли над делото си. Едновременното освобождаване и свързване на безформената сила във форма, на съществуване в оформено същество е момента на колебание на Бог. Хвалата, която Бог приготвя от необработената тъмнина на неоформеното ще бъде завършена от формата.

Все още творението е подчинено на Неговата ръка и сила, то не притежава собствен живот. Хвалата на Твореца е завършена само когато творението получи свое собствено съществуване от Бог и когато отдава слава на Божието съществуване, като негово същество. В създаването на формата Твореца се отрича от Себе Си, след като дава форма на своето дело, след като му дава собствен живот пред себе си, но Той прославя Себе Си, тъй като това същество му служи. Чрез това Той увеличава безкрайно силата на творението, тъй като Той дава на творението действително съществуване и форма. Това означава, че творението застава пред Бог по нов начин и по този начин, като е застанало срещу Бог, творението Му принадлежи напълно.