Центърът на земята

И Господ Бог насади градината на изток, в Едем, и постави там човека, когото беше създал. И Господ Бог направи да произраства от земята всяко дърво, що е красиво на глед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото на познаване доброто и злото. И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни реки. Името на едната е Фисон; тя е, която обикаля цялата Евилатска земя, гдето има злато. И златото на оная земя е добро там има още бделий и ониксов камък. Името на втората река е Гион; тя е, която обикаля цялата Хуска земя. Името на третата река е Тигър: тя е, която тече на изток от Асирия. А четвъртата река е Ефрат. И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази. И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.

(Бит. 2:8-17)

Как може някой да говори за първата земя в нейната младост, освен чрез езика на фантазията? Бог приготви една превъзходно великолепна градина, за хората, които Той създаде със своите собствени ръце.  За какво, човек от пустинята може да мисли, освен за земя с величествени реки и дървета, пълна с плод? Скъпоценни камъни, необичайни миризми, прекрасни цветове, заобикалят първите хора. Плодородната земя на далечния изток, между Ефрат и Тигър, за която са казани много прекрасни неща – може би това е било мястото на градината на първите човешки същества.

Кой може да говори за тези нещо, освен чрез картини? Картините не са лъжи; по-точно, те посочват нещата и позволяват на основното значение да бъде видяно. Трябва да бъдем сигурни, че картините се различават, картината на дете, е различна от тази на възрастен и тези, на хора от пустинята, се различават от тези на хора от града. По един или друг начин, те остават истински, до степен, че човешкия език или езика описващ абстрактни идеи, може да остане напълно истинен – т.е. до степента, че Бог живее в тях.

В съвършена последователност със структурата на картината, е разказана историята, как човека е бил поставен, за да живее в тази градина и как в центъра на градината имаше две дървета, едното беше дървото на живот, а другото, дървото на познаване на доброто и злото. Бъдещето на човечеството трябва да бъде решено според отношението им към тези две дървета. Ние се намираме изцяло в света на картините, в света на магическото, чрез заклинания, които действат чрез забранения контакт със свещени предмети. Ние чуваме за дървета с чудотворна сила, относно омагьосани животни, относно огнени ангели, служителите на Бог, Който се движи всред тази Божия, омагьосана градина. Ние чуваме относно мистериозните дела на този Бог, относно създаването на жената от реброто на мъжа – и в средата на този свят е човешкото същество, интелигентното същество, което познава заобикалящия го свят, който свободно го наименува и пред когото цялото животинско царство се представя, за да получат имената си. Човекът е гол и не се срамува, говори и е свързан с Бог, като че ли те принадлежат един на друг, говори със зверовете на полето и живее в разкош и наслада в омагьосаната гора – след което се протяга за плода, на едно омагьосано дърво и в този момент е изгонен от градината. Това е мит, детинщина, фантастична картина на мъглявото и далечно минало – казва света. Това е Божието Слово; това е събитие в началото на историята, преди историята, отвъд историята и въпреки това в историята; това е решение, което оказва влияние на света; самите ние сме засегнати от него, ние сме проектирани, адресирани, обвинени, осъдени, изгонени; Бог, да Бог е този, Който благославя и проклина; това е нашата примитивна история, да нашата собствена, началото на всеки човек, съдба, вина и край – казва Христовата църква.

Защо поддържаме едното твърдение за сметка на другото? Защо не видим, че всичко, което казваме за Бог, за нашето начало и край, за нашата вина, никога не представя самите тези неща, но само картини от тях? Защо не видим, че и в двата случая, включващи тези древни магически картини, а също и нашите технически, абстрактни картини, Бог трябва да се протегне към нас, и че Бог трябва да ни поучава, ако искаме да станем мъдри?

Изложението на това, което следва, трябва да преведе езика на старата картина на магическия свят, в новия картинен език, на техническия свят. Това винаги трябва да бъде правено, обаче на основата на предположението, че в единия и друг език, ние сме тези, за които обръщението е предназначено. Ние трябва да бъдем откровени и готови да ни се говори, чрез това, което се каза за човека в онова време чрез тази магическа картина за света. Трябва да сме сигурни, че ние сме различни от хората, които мислеха чрез термините на този мироглед, че Христос се беше появил, докато те чакаха, но в това ние сме същите като тях – ние можем да живеем само чрез Христос, като хора, които са били изгубени, дали в надежда или изпълнение, сме били помилвани благосклонно.

В центъра на градината има две дървета с определени имена, които ги свързват с човешката опитност по специален начин; дървото на живота и дървото за познаване на добро и зло. Към второто е прикачена забраната за ядене от плода му под заплахата за смърт. Живот, познание, смърт – за тези трите се говори тук като свързани едно с друго, и е важно да разберем тази връзка. Историческите изследвания показват, че историите за дървото на живот и дървото на познание произлизат от различни източници. Но това е много несигурно. Нашата загриженост е за самия текст, както е представен пред Христовата църква днес.

Ние ще започнем с дървото на живот. От контекста следва, че на човечеството не беше специално забранено да яде от това дърво. Наистина, това дърво печели своята особена важност само, след като човека падна в плячка на смъртта, след като яде от дървото на познание. Преди това живота не беше нещо проблематично или не беше търсен или да е бил грабван, вместо това, той просто е там, като даден живот, наистина живот пред Бог.

Поради тази причина, в този пасаж, дървото на живота е споменато с незначителна тържественост. То беше в центъра; това е всичко, което се казва за него. Живота, който идва от Бог е в центъра; това означава, Бог, който дава живот, е в центъра. В центъра на света, който е на разположение на Адам и върху който на Адам е дадено господство, не самия Адам, но дървото на Божествен живот. Живота на Адам идва от центъра, който не е Адам, но Бог; той се върти непрекъснато около този център, без някога да се опитва да завладее този център на съществуване. Характерно за човечеството е, че човешкия живот непрекъснато се върти около своя собствен център, но никога не го завладява. Този живот, който извира от центъра, който само Бог притежава, не е атакуван, ако човечеството не позволи да бъде изместено от пътя си, от друга страна. Адам не е изкушаван, да докосне дървото на живот, да завладее Божественото дърво в центъра. Няма никаква нужда да се забранява на Адам – който по никакъв начин няма да разбере забраната – да направи това. Адам има живот.

Адам има живот, обаче по особен начин. На първо място, Адам наистина го притежава, а не е само обзет от него. На второ място, Адам притежава живот в непрекъснатото единство с Твореца – има живот само защото живее от центъра на живота и е ориентиран към центъра на живота, без да поставя собствения живот на Адам в центъра. Отличителната характеристика на живота на Адам е напълно ненарушено и обединено послушание, т.е. Адамовата невинност и невежество относно непослушанието.

Животът, който Бог даде на човечеството не е просто част от конструкцията, от качество на човечеството; вместо това, той е нещо, което е дадено на човека, само чрез термините на цялостното човешко съществуване. Човешките същества имат живото от Бог и пред Бог. Те го получиха; но го получиха не както животните, а като човешки същества.  Те го притежават в своето подчинение, в своята невинност, в своето незнание; т.е. те го притежават в своята свобода. Животът, който хората притежават е в подчинение, което произлиза от тяхната свобода. Така че докато Адам не може да се сети, да протегне ръката си към дървото на живота, тъй като Адам вече притежава живот, въпреки това дървото на живот може да бъде заплашено от всякъде другаде. То може да бъде заплашено от свободата на ненарушената връзка на покорство, в която Адам има живот. Това означава, че то може да бъде заплашено, от дървото за познание на доброто и злото. По какъв начин?

Как можеше Адам да схване какво е смърт, какво са добро и зло, дори какво забрана е, живеейки, както Адам живееше в ненарушено подчинение на Твореца? Може ли всичко това да означава нещо друго, освен празни думи за Адам? Със сигурност Адам не можеше да знае, какво е смърт, какво за добро и зло; но Адам разбира, че с тези думи Бог се изправя срещу Адам и му посочва неговите ограничения. Ние сме тези, което питаме: как може Адам, който не знае нищо относно добро и зло, който е невинен и невеж, да разбере Божиите думи, които са отправени към него, като забрана? Тази забрана притежава два похвални аспекта. От една страна, показва, че Адам е човек, той беше свободен (свободен „за” и „от”) – обръщението е към Адам, човека, и е относно неговото съществуване като човек, и Адам разбра това. От друга страна, тя показва на това човешко същество, който е наречен свободна личност, техните ограничения или граници, т.е. сътвореността на човека. Забраната говори на Адам, относно неговата свобода, това, че той е сътворен и го свързва с неговото съществуване, съществуване, което принадлежи на съществото Адам. Забраната не означава нищо повече, освен това: Адам, ти си този, който си, поради мен, твоя Творец; така че бъди това, което си. Ти си свободно същество, така че бъди това; Ти си свободен, затова бъди свободен; ти си същество, така че бъде същество. И това „така, че бъди...” не е не нещо второ до първото, но нещо, което винаги е дадено заедно и наравно с първото и гарантирано от него. То е относно да бъде човек – относно човешкото съществуване, което Адам получи от Бог, по всяко време – когато се говори на Адам.

Тази единична взаимовръзка, която основно е само взаимовръзка в свобода и зависимост е изразена тук в картинния език на Библията, че дървото на познанието, забраненото дърво, което определя границите на човешкото същество, е в центъра. Границата на човека е в центъра на неговото съществуване, а не в края; границата или ограничението, което хората търсят в края на човечеството, е ограничението на човешкото състояние, ограничението на технологията на човека, ограничението за това, което е възможно за човечеството. Границата, която е в средата е ограничението на човешката реалност, на човешкото съществуване като такова. Познание за ограничението, или ограничаване на края, винаги е придружавано от възможността да не познаваме вътрешното ограничение. Познанието на границите в центъра означава, че цялото съществуване, човешкото съществуване по всеки възможен начин, който може да съществува, има ограничение.

Тава беше границата – дървото на познание – стоящо там, а също и дървото на живот, т.е. самия Бог, който дава живот. Отведнъж Бог става границата и центъра на нашето съществуване. Адам знае това. Но Адам го знае по такъв начин, че това познание е само израз на неговото съществуване в центъра – Адам, който е ориентиран към центъра, това е израз на зависимостта и свободата на Адам. Познанието на Адам е положено в неговата свобода за Бог, в ненарушена свобода към Бог; това е познание, което се издига от свободата на творението, познание на живот, познание в невинност. По този начин Адам не може да познава злото, той не може да го причини, и не може да познава или причини също смъртта. Но, Адам познава ограничението на човешкото същество, защото познава Бог. Адам не познава границите, като нещо, което може да бъде нарушено, в противен случай, Адам щеше да знае относно злото. Адам ги познава като дадената благодат, която принадлежи към неговото ограничение и свобода. Така че Адам също знае, че живота е възможен поради ограничението; Адам живее от това ограничение, което е в центъра. Така че Адам разбира тази забрана и заплахата от смърт, само като подновен дар, като Божия благодат. Ограничението е благодат, тъй като е основата за зависимост и свобода, границата е центъра. Благодатта е тази, която държи човечеството над бездната на съществуването, над бездната да не бъдеш създаден, и Адам може да мисли за цялото това небитие, само чрез термините на дадената Божия благодат.

По този начин, историята до този момент не загатва за разбирането на забраната по различен начин, да кажем като изкушение. Забраната в рая, е благодатта на Твореца, отправена към творението. Бог не изкушава никого. Само Твореца знае какво е дървото на познание на доброто и злото до този момент; Адам все още не знае. Като такъв, който живее в единство и подчинение, Адам все още не познава това, което е двустранно, като такъв, който живее в единство с познанието за Бог, като център и граница за живота на човека, Адам не може да мисли за откъсване от това познание в добро и зло. Адам не познава какво са доброто и злото, и живее в най-силния смисъл отвъд доброто и злото, т.е. Адам живее извън живота, който идва от Бог, пред когото живот, живян в доброто точно както живот живян в зло, означава едно немислимо отдалечаване.

Добро и зло, тоб и ра (тоб и ра са еврейски думи), имат по широко значение тук, отколкото добро и зло в нашата терминология. Думите тоб и ра, представят най-крайната раздяла, в света на човечеството, като общо и отиват дори отвъд моралната раздяла, така че тоб означава нещо като „приятно”, а ра, „болезнено” Тоб и ра са понятия, които изразяват това, което във всяко отношение изразява най-дълбоката раздяла в живота на човека. Най-същественото за тях е, че те се появяват като двойка, че когато са разделени, те принадлежат неразделно заедно. Няма тоб, нищо, което е приятно, добро, красиво, без то вече да е било потопено в ра, в това, което е болезнено, зло, низко, фалшиво. А това, което е болезнено, зло – в този широк смисъл – не се случва без проблясък на желание за удоволствие, което прави болката да бъде пълна болка. Това, което е добро, в смисъла на тоб, за нас винаги е нещо, което е било откъснато от злото, което е било заченато, носено и родено от злото. Блясъкът на приятното/доброто е неговото начало в злото, в неговата победа над злото, по същия начин, по който детето побеждава утробата на майка си, т.е. по същия начин, по който доброто е подчертано от величието на злото, от което се е откъснало. За нас Ignatius е по-велик от Francis, Augustine от Monica, Hagen от Siegfried.

По същия начин, злото е увеличено от „доброто”, от което произлиза; болката е увеличена от дълбочините на удоволствието, от които произлиза. Няма истинско зло, на което да му липсва блясъка на доброто. Ние нямаме абсолютно зло, няма нещо, което да е абсолютно болезнено в човека. Там, където има абсолютно зло, без добро, което да го покаже, там, където низостта получава форма, там човешките същества са изгубили своята човешка природа и ние ги наричаме перверзни; там, където това, което е абсолютно болезнено е обзело напълно човешките същества, така че удоволствието е напълно унищожено в болката, там перверзията на ума е завладяла човешките същества и те вече не са хора. Здрави човешки същества в болка, не падат духом и са поддържани от това, което причинява удоволствие; в тяхната опитност на удоволствие те са движени от това, което е болезнено, в добро, чрез зло; в зло, чрез добро. Те страдат от вътрешно раздвояване.

Това ни описва; ние сме тези, които са яли от дървото на познание, не Адам. Но ние трябва да продължим напред и да продължим да се интересуваме, за да може да разберем важността на това, което Библията казва относно дървото на живот: „... в мига в който ядеш от него ще умреш”. Дървото на познание, е дървото на смърт. То стои точно до дървото на живот и дървото на живот е заплашено само от това дърво на смърт. Двете дървета все още не са докоснати и са неприкосновени; двете съставляват границата и центъра. Тези, които се хванат за живота, трябва да умрат; „който иска да спаси живота си ще го изгуби”. Така че само тези, които са го изгубили ще се протегнат към него, а тези, които са получили познанието за добро и зло, които живеят като хора, които са раздвоени в себе си, са изгубили живота си.

Защо са изгубили живота си? Ние казахме, че това, което е приятно/добро е потопено в това, което болезнено/зло, и обратно. Но какво точно е болезненото в удоволствието? То е, че във всяко удоволствие, човека желае вечността, но знае, че удоволствието е преходно и има край. Това не е познание, което идва от предишно познание и сега е приложено за всеки момент на удоволствие; то е нещо, което дълбочината на удоволствието ни открива, ако се вслушваме в него, жажда, ненаситно желание за вечност точно защото удоволствието не е вечно, но вместо това е паднало в плячка на смъртта. От друга страна, ние питаме: Какво удоволствие има в болката? То е, в дълбочината на болката, човека изпитва удоволствие в мимолетност, удоволствие в заличаване на явно безкрайната болка, удоволствие в смърт.

Какво е злото в доброто? То е, че доброто умира. Какво е доброто в злото? То е, че злото умира. Какво е състоянието да бъдете разделени или разкъсани на тоб и ра, в света и в човечеството? То е болката и удоволствието, с което човешкото същество умира. Човешко същество, което знае за тоб и ра, едновременно знае за смъртта. Самото познание за тоб и ра съставлява смъртта. Човечеството умира от познанието на добро и зло. Човечеството е мъртво в собственото си добро и в собственото си зло. Смъртта в термини на мимолетност не е смърт, която идва от Бог. Какво означава да бъдеш мъртъв? То не означава отнемане на правото да бъдеш творение. Вместо това, то означава, че творението повече не може да живее пред Бог и в същото време трябва да живее пред Бог. То означава стоене пред Бог като обявен извън закона, като такъв, който е изгубен и прокълнат, но не като един, който вече не съществува. То означава получаване на живот от Бог, вече не като благодат идваща от центъра и собствената граница на съществуване, но като заповед, която стои на пътя на човека, и с огнен меч не разрешава път за прибежище.

Мъртъв в този смисъл означава да имаш живот не като дар, а като заповед. Но никой не може да избяга от тази заповед нито дори ако избере да умре, защото да бъде мъртъв, от само себе си е обект на заповедта да живее. Да бъде мъртъв, означава трябва да живее. Това смущава нашия естествен начин на мислене. Да бъде мъртъв не е освобождение, спасение или последната възможност за бягство; вместо това бягството в смърт е най-ужасното робство на живот. Неизбежното естество на живота като заповед е да знаеш, че знаеш за смъртта.

Заповедта да живея изисква от мен нещо, което аз не съм в състояние да изпълня. Тя ме задължава да живея от само себе си, от моите собствени ресурси, а аз не мога да направя това. Точно това е заповедта, която обременява тези, които знаят относно тоб и ра. Те са задължени да живеят от собствените си ресурси и те го правят, но в същото време не могат да го направят. Те го правят, като живеят от своето вътрешно раздвояване, като живеят с вътрешното си добро, което произлиза от злото и със своето зло, което произлиза от доброто, получавайки сила от болката, идваща от удоволствието и силата на удоволствието, идващо от болката. Човечеството живее в кръг, то живее от собствените си ресурси, то е само. Но, то не може да живее, тъй като фактически то не живее, но в този живот то е мъртво, тъй като трябва да живее, т.е., трябва да осъществи живота от собствените си ресурси и точно това е смъртта (като основа веднъж на своето познание, и на своето съществуване). Човечеството, срещу което Божията заповед се изправя с изискване, е оставено само и сега трябва да живее по този начин. Сега човечеството живее от собствените си ресурси, чрез своето познание за добро и зло, и така то е мъртво.

След всичко това, сега е почти ясно, че дървото на живот е заплашено само където дървото на смърт оказва влияние. Ясно е, защо забраната беше прикачена към дървото на смъртта, а сега към дървото на живота – или да го представим обратно, защото дървото, към което забраната беше прикачена, трябваше да бъде дървото на смърт. Има още едно нещо, което е неясно; как се появи това дело, което отвори и създаде нашия разделен свят за нас? Светът, който е бил разделен на тоб и ра, е познат само в смърт. Адам не знае нищо за този свят. За Адам той остава скрит в този съблазнителен плод на дървото на познание. Това, което Адам знае е, че тайната на ограничението на човека, за живота на човека е пазена от Бог.

Сега ние трябва да си напомним отново, че това не е приказка относно първобитно човешко същество, която едва ни засяга. Ако беше само такава приказка, нашата основна цел трябваше да бъде да оставим нашето въображение, така че то да ни заведе в тази страна на приказките отвъд тоб и ра. Всяка такава игра на въображението, ще обезцени нашето действително състояние; наистина, то е възможно само в разделения свят, в който човешките същества предполагат, че по някакъв начин те все още могат да избягат от себе си. Това, което е важно да разберем е, че тази история не ни представя като слушащи с дар на въображение, но като човешки същества, които независимо колко могат да развиват своето въображение и останалите им умствени и духовни сили, те не могат да пренесат себе си в рая, „отвъд добро и зло”, „отвъд удоволствие и болка”; а вместо това с всичката сила на мисълта си, те остават свързани с този разкъсан свят, с противоположности и противоречия. Това е така, защото нашето мислене е израз на това, което сме, на нашето съществуване, което е основано върху противоречия. Тъй като ние не съществуваме в състояние на единство, нашето мислене също е разкъсано.

Вместо да разрешаваме тази невъзможност (на пренасяне на себе си отвъд тази приказка) и вместо да си позволяваме да отсъждаме това, което Библията нарича добро според нашите идеи за това, което е добро и на тази основа да критикуваме това, което Библията казва за това, което е отвъд доброто и злото, ние заставаме пред този Адам, който ни смущава и критикува. Това е така, защото Адам е човешко същество, както нас, и историята на Адам е нашата история, с една критична разлика, трябва да бъдем сигурни, че за нас историята започва от там, където тази на Адам свърши. Нашата история е история чрез Христос, а историята на Адам е история чрез змията. Но точно както тези, които живеят и имат своята история само чрез Христос, на нас ни е позволено да знаем относно началото, не чрез нашето въображение, но само чрез новия център, чрез Христос. Ние имаме това познание, като тези, които чрез вяра са били освободени от познанието на добро и зло, от смърт, и които само чрез вяра могат да направят Адамовия образ, свой собствен.