Това, което е твърдо установено

Бог каза: Да бъде простор посред водите, който да раздели вода от вода.  И Бог направи простора; и раздели водата, която беше под простора, от водата, която беше над простора; и стана така.  И Бог нарече простора Небе. И стана вечер, и стана утро, ден втори.  И Бог каза: Да се събере на едно място водата, която е под небето, та да се яви сушата; и стана така.  И Бог нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета; и Бог видя, че беше добро..(Бит.1:6-10)

Вижте древната картина за света в своята научна наивност. Не е препоръчително да се присмиваме и да бъдем самонадеяни, като имаме предвид бързите промени в нашето познание на природата, но несъмнено в този пасаж Библейския автор е беззащитен пред всичките ограничения, които са породени от времето, в което той живееше. Небесата и моретата не бяха оформени по начина, по който той казва и ние няма да можем да избегнем угризенията на съвестта си, ако приемем подобни изказвания. Идеята за вербално вдъхновение е незадоволителна. Авторът на първата глава на Битие се държи по много човешки начин. Имайки всичко това в предвид, очевидно има твърде малко, което можем да кажем относно тази част. И въпреки това нещо съвсем ново се случва в този ден на сътворението. Светът на установения, на постоянния, на непроменимия, на безжизнения, оживява.

Характерно е, че тези дела на сътворението, които са най-далечни и странни за нас в тяхната устойчивост, неизменност и хармония бяха създадени в началото. Незасегнати от човешкия живот установения свят е застанал пред Бог непроменим и необезпокоен. Един вътрешен закон го свързва. Този закон не е нищо друго освен самото Божие Слово.

  Светът на звездите принадлежи към простора на небето.

„И Бог каза: Да има светлина на небесния простор, за да разделят деня от нощта;

нека служат за знаци и за показване времената, дните и годините; и да бъдат за светила на небесния простор,

за да осветляват земята; и стана така. Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило,

за да владее деня, а по-малкото светило, за да владее нощта; създаде и звездите.

И Бог ги постави на небесния простор, за да осветляват земята, да владеят деня и нощта,

и да разделят светлината от тъмнината; и Бог видя, че беше добро.

 И стана вечер, и стана утро, ден четвърти.” (Бит. 1:14-19)

Във връзка с вечните, непроменими закони дните, годините и сезоните бяха създадени в простора. Тук царуват числата и техните непроменими закони. Какво общо имат те с нашето съществуване? Абсолютно нищо – звездите пътуват по пътя си, независимо дали човека е щастлив, виновен или страда. В своята неизменност, те отдават слава на Твореца. Звездите не гледат надолу, към хората, те не обвиняват, нито успокояват. Те са напълно себе си в своята недостижима отдалеченост. Те светят през деня и нощта, но те правят това, без да са загрижени за нас. Звездите не участват в съществуването на човека.

Обаче човека участва в света на установения. Той познава числата. На човека, който е в средата е дадено познанието на числата на неизменимите и установените, които явно не участват в неговото падане. За човека е специфично да знае, че колкото по-нависоко се издигне в света на числата, толкова по-рядък е въздуха около него, той става по-ограничен и рядък, така че той не може да живее в този свят. Това е голямата съблазън на човека, който може да смята, да желае, да търси успокоение в света на постоянното и да избяга в света, който не е ангажиран с неговото съществуване. Той прави това без да знае, че този свят беше там преди появяването му в съществуване и че той няма участие в живота на човека. Защо не? Защото човека, който познава числото и неговата тайна, повече не знае, че числото, което определя дните, годините и сезоните, не е самостоятелно, че и то е в зависимост само от Словото и Божията заповед. От само себе си числата не са истината за Бог. Както всичко останало, те са негово творение и те получават истината от Твореца си. Ние сме забравили за тази връзка. Когато пред себе си имаме число, ние вярваме, че имаме истината и вечността. Ние съзнаваме тази загуба, когато разберем, че математиката също, като последно средство не надминава света в своя парадокс. Краят на безбожните изчисления е в парадокс, в противоречие.

Също така е и с нас, които в средата чуваме за началото на света, също в средата ние научаваме за установеното и за числото, а не обратното. Точно по този начин света на установеното ни е открит, нов, в своето основно съществуване. Тъй като ние повече не разбираме числото в неговото първоначално значение, ние повече не разбираме езика на установения свят. Това, което разбираме, е безбожния език, на който говорим, езика на вечния закон на света, който почива в себе си, който е мълчалив относно Твореца и хвали творението. Когато чуем за Твореца, който в началото сътвори света, ние научаваме за изгубената връзка и вярваме в Бог като Творец, без да разбираме, как Той владее света на установеното, без да виждаме света на установеното, света на числото, в неговата истинска зависимост. Така че ние не виждаме света на установеното, на непроменимото в неговото оригинално състояние – законът е станал независим – но ние вярваме в Бог, като негов Творец.

Развитието, от което неоформеното преминава във формата на установеното отслабва и в същото време засилва своята сила. Живота на формата ограничава първичната сила на неоформеното. Но в същото време този отделен живот във форма означава хвала и израстване в съвършенство и сила, в хвала на Твореца, който създава хвала от неподвижния живот на установения свят. Но също така то признава възможността, че там, където света веднъж е бил отделен от своя произход, от Твореца, специфичния живот на установеното, на закона и числото, ще се опита да се облегне на себе си и да се отдели от Твореца си. На нас в средата, които чуваме за това начало на установеното, за закон и число, ни е дадено познанието, че сега, в този век, установения свят се хвали със собственото си съществуване пред Бог и отделя себе си от Него чрез нашата вина, чрез нашата загуба на началото. Така че ние вече не виждаме Твореца в света на установеното, но ние вярваме в Него. Ние виждаме закон и число в тяхната откъснатост от Бог и ние вярваме в Бог отвъд този създаден свят.

Старият смислен въпрос относно сътворяването на светлината в първия ден и слънцето на четвъртия все още е в сила. Хардър говори красноречиво, относно възможността библейския автор да е имал предвид разпукването на деня, в който светлината се вижда първа, преди слънцето. Може би той е бил прав. Но трябва да кажем, че светлината е тази, която прави слънцето това, което е, а не слънцето светлината. Физическото обяснение за произхода на светлината, не е нищо друго освен изложение на верига от явления, чийто край е „светлина”. В това обяснение, обективния факт за светлината не е обяснен. По-вярно е да кажем, че светлината прави слънцето, че слънцето свети, защото светлината е предназначена да съществува. Фактът, че ние не можем да разберем светлината без източник, по никакъв начин не отменя тази връзка. Светлината на сътворението, светлината, която лежи безформена върху безформената тъмнина е обвързана с форма, със закона, с установеното, с числото, но въпреки това остава в Бог, тя остава Божие творение, и никога самата тя не се превръща в изчислимо число.