Силата на другия

И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник. И Господ Бог създаде от земята всички полски зверове и всички въздушни птици; и ги приведе при човека, за да види как ще ги наименува; и с каквото име назовеше човекът всяко одушевено същество, това име му остана. Така човекът даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове. Но помощник, подходящ за човека, не се намери. Тогава Господ Бог даде на човека дълбок сън, и той заспа; и взе едно от ребрата му, и изпълни мястото му с плът. И Господ Бог създаде жената от реброто, което взе от човека и я приведе при човека. А човекът каза: Тази вече е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече Жена, защото от Мъжа бе взета. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът. А и двамата, човекът и жена му, бяха голи и не се срамуваха.

В този момент изведнъж, без видима връзка с това, което става преди, текста ни казва относно появата на жената. Няма съмнение, че според техническите подробности на разказа, е погрешно жената да не е чула Божията забрана, защото никакво значение от какъвто и да е вид не е свързано с това обстоятелство. Въпреки това историята има своето собствено значение точно в тази си точка. Нека не забравяме, че дървото на живот беше споменато първо, но не като нещо, което беше желано или като нещо, към което имаше прикачена забрана, но като дърво, около чийто плод всичко в градината се въртеше. Ние видяхме, как то беше застрашено от дървото на познаване на добро и зло и сега са прибавени още заплахи към това, увеличавайки опасността и правейки я по-застрашителна. След дървото на познаване на добро и зло следва създаването на жената и накрая змията е тази, която я подвежда към делото й на опит за обсебване на дървото на познаване и дървото на живот. Непонятността на това дело показва изключителната дълбочина на автора, погледни и вземи, всичко, което е възможно във връзка с това дело, за да може да го направи по разбираемо – или по-точно, да представи ясно неговата непонятност. За автора е ясно, че сътворението на жената вече принадлежи към предисторията на падането в грях.

„Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник.”

Първият човек е сам. Христос също беше сам; ние също сме сами. Но всеки е сам по неговия или неин личен начин. Адам е сам в очакване на другата личност, общество. Христос е сам, защото само Той обича другия човек, тъй като Христос е пътя, по който човешката раса се завръща при Твореца. Ние сме сами, защото отблъскваме другите хора далеч от нас, тъй като ние ги мразим. Адам беше сам в надежда. Христос беше сам в пълнотата на Божеството, ние сме сами в зло и безнадеждност.

Бог създаде подходящ помощник, партньор на Адам. Не е добре за Адам да бъде сам. До каква степен човека, който живее в хармония с Бог се нуждае от помощник, от партньор? Отговорът се вижда ясно, само ако продължим да размишляваме върху историята в нейния контекст. Навсякъде другаде в Библията Бог е партньора, помощник на хората в техните нужди. Така че когато тук текста  говори за жената по този начин той трябва да означава нещо съвсем необикновено. Това също става видимо от нещото, което историята изобразява. Първо, Бог оформя животните от пръстта, от която Бог е извлякъл човечеството. Според Библията човека и животните имат едно и също тяло! Може би човека ще може да намери помощник, който ще бъде подходящ партньор между тези братя и сестри – тъй като това е, което те са, животните, които имат същия произход като човека. Особената характерна черта тук явно е, че точно човешкото същество трябва да знае дали те могат или не могат да му бъдат подходящ партньор. Дали едно от животните, които преминават пред човека, може да бъде помощник и партньор зависи от това дали човека ще го нарече така. Мъдрият Адам нарича животните по име и ги оставя да преминават край него – братския животински свят, който е взет от същата земя, от която човека е взет. Това беше първия случай на болка за Адам, тези братя и сестри, които Адам обичаше, не задоволиха очакването му. Те продължиха да бъдат странен свят за Адам; и те наистина останаха такъв, тъй като тяхното естество като братя и сестри, е на същества, които са подчинени на човека, наименувани и управлявани от Адам. Човекът остана сам. Доколкото знам никъде в историята на религията за животните не се е говорело чрез термините за толкова значима връзка. В момента, в който Бог иска да сътвори за човека, във формата на друго същество, помощта която Бог може да даде като Бог – това е мястото където животните са създадени първо, наименувани и поставени на принадлежащите им места.

Но Адам все още е сам. Това, което е произлязло от земята остава чуждо за човечеството. Сега се случва странното нещо, Адам трябва да заспи дълбоко. Това, което човека не може да постигне или да намери, докато е буден, е направено от Бог за спящото човешко същество. По този начин, в основата си, Адам не знае какво е станало. Но Адам знае, че Бог е използвал човека, Той е взел част от спящото човешко тяло и от него е оформил другия човек. С истински вик на радост е начина, по който Адам признава жената: „Тази вече е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече Жена, защото от Мъжа бе взета.”

По този начин Адам разбира уникалността на това същество, което Бог беше оформил с участието на Адам от човешката плът и Адам вижда това, което е направил за другия в светлината на Божия дар. Фактът, че Ева е извлечена от Адам не е причина за гордост, но за определена благодарност от страна на Адам. От това Адам не изявява право за собственост; вместо това, Адам знае, че той е свързан по съвършено нов начин с тази Ева, която е извлечена от него. Тази връзка е представена най-добре в израза: Сега той й принадлежи, защото тя му принадлежи. Те вече не са сами, те са едно и в същото време двама. Двамата, ставайки един е истинската тайна за това, което Бог започна, чрез това, което Бог направи със спящия Адам. От самото начало те бяха едно и само когато станат едно, те се завръщат към техния произход. Но това ставане на едно никога не означава сливането на двамата или отменяне на тяхната индивидуалност. То осъществява до възможно най-високата степен тяхната принадлежност един на друг, което е основано върху тяхното съществуване като различни един от друг.

В какъв смисъл тогава Ева е „помощник, който е партньор” на Адам? Чрез термините на целия контекст това може да означава само, че жената се превръща в помощник, който е партньор на мъжа, във връзка с ограниченията, които са му наложени. Какво означава това? Адам беше сам. При даване на забраната, обръщението към него беше като към човешко същество, в неговата човешка свобода и зависимост. Адам получи тези дарове, защото той живееше в ненарушено послушание и ги получаваше в дневно общуване с Твореца. Адам знаеше за ограничението на човешкото същество, но само в положителен смисъл, че за Адам престъпването на границите беше немислимо. Адам живееше своя живот в тази граница, но Адам все още не можеше да обича живота си в своята ограниченост. Вместо това, между любов и омраза, Адам живееше живота си като такъв, който е получил Божествения дар с чиста вяра и поглед. Творецът знае, че този свободен живот като творение може да съществува само в своето ограничение, само ако е обичан и ако от необхватната милост на Бог, Той му направи помощник, който е подходящ за човешкото същество. Помощникът, който в същото време е и партньор, трябва да бъде също така и въплъщение на ограничението на Адам и обект на любовта на Адам. Наистина, любов към жената сега беше самия живот на човешкото същество (в най-дълбокия смисъл на думата).

Ограничение и живот съставляват ненарушимия, недостъпен център на рая, в който е съсредоточен живота на Адам. Центъра придобива форма, и чрез Божията ръка, Твореца става помощник на Адам, който е партньор. Познавайки другия човек като Божие творение, просто като другия, като другия, който стои до мен, и съдържа ограничение за мен, и в същото време знае, че другия човек е извлечен от мен, от моя живот, обичайки много другия и бидейки обичан от другия, тъй като другия е част от мен – всичко това е телесно представяне на ограничението, което ще направи ограничението на Адам лесно за понасяне. С други думи, любовта за човека помага за понасянето на ограничението. Другият човек е ограничението, което Бог поставя за мен, ограничението да обичам и да не нарушавам ограничението поради моята любов. Това не означава нищо друго, освен че двамата, докато остават двама, като Божии творения, се превръщат в едно тяло, т.е. принадлежат един на друг в любов. Чрез създаването на другия човек, свободата и ограничението са свързани заедно в любов. Затова отново другия човек е благодат за първия човек точно както забраната да не се яде от дървото за познание на доброто и злото беше благодат. В това носене на ограничението от първите двама души свързани в общество, характера на това общество като църквата е удостоверено.

Това обаче означава, че едно нещо е съвсем сигурно, а именно, че в момента, в който любовта за другия е унищожена,у човешкото същество само може да мрази ограничението. Така че човека желае само, да притежава другия или да унищожи другия, по неограничен начин. За сега, човешкото същество настоява за личния човешки принос за другия и неговото изискване към него, че другия произхожда от него. Това, което човешкото същество до сега приемаше смирено, в този момент се превръща в причина за гордост и бунт. Това е нашия свят. Благодатта на другия човек, като наш помощник, който е партньор, защото той или тя ни помагат да понасяме нашето ограничение, това е, което ни помага да живеем пред Бог – а ние можем да живеем пред Бог само в общество с нашия помощник – тази благодат се превръща в проклятие. Другият става този, който прави нашата омраза към Бог дори по-страстна, другият, поради когото ние вече не можем да живеем пред Бог, и който непрекъснато е присъда върху нас. Като резултат от това женитбата и обществото получават ново, различно значение. Силата на другия, която ми помагаше да живея пред Бог, сега става силата на другия, поради която аз трябва да умра преде Бог. Силата на живот, се превръща в сила на унищожение, силата на обществото се превръща в сила на изолация, силата на любов става силата на омраза.

„Затова човека ще остави баща си и майка си и ще се привърже към жена си и двамата ще бъдат една плът”. Човек може да каже, че в този момент разказващия историята е затруднен. Как Адам, който не знае нищо относно баща или майка, може да каже подобно нещо? Човек може да каже, че това е „личното, практично приложение на историята от разказващия я”, или да представи подобни начини на разбирането й. Дълбоко, в дълбочината ние откриваме основен факт, който до сега е бил пазен на заден план, и сега, без да е предизвикан той се появява на преден план.  Адам, който говори по този начин сме самите ние, които имаме бащи и майки, ние, които познаваме уникалността да принадлежим един на друг чрез любовта на мъж и жена, но за които това познание е било напълно унищожено от нашата вина. Това изказване не е оправдание за отдалечаване от реда в света, т.е. от връзката, която човек има с баща си и майка си, но е единствения възможен начин, чрез който може да бъде описана дълбочината и сериозността, че принадлежим един на друг. Основната принадлежност един на друг без съмнение е свързана с човешката сексуалност. Много ясно сексуалността изразява двете страни на въпроса: да бъдеш личност и да бъдеш едно с другия. Сексуалността не е нищо друго, освен крайното възможно реализиране на принадлежност един на друг. Тук тя няма свой собствен живот който да е отделен от тази принадлежност и нейната цел.

Обществото на съпруг и съпруга (мъж и жена) е общество на любов, за което е прието, че е дадено от Бог и което прославя и отдава поклонение на Бог като Творец. Така че то е църквата в своята оригинална форма. Тъй като то е църквата, тя е общество, което е свързано с вечна връзка.  Тези изказвания не означават за нас прославянето на женитбата, както ни е позната, вместо това те показват, че във всеки случай за нас, връзката между съпруг и съпруга не участва в тази ясна реалност и че най-въпросителната от всички църковни функции, може би е точно ролята на извършване на женитбата. Сексуалността е разкъсала напълно на парчета обществото на любов, така че тя се е превърнала в натрапчиво желание, като потвърждава себе си и отрича другия като Божие създание. Това общество, което е основано върху претенцията, че единия е направен чрез участието си в другия – на реброто на единия в другия, на другото същество, което е извлечено от себе си – не успява да прослави Твореца по такъв начин, че Твореца отново да може да извърши делото на сътворяване чрез непознати, спящи човешки същества, Адам и Ева. Вместо едно такова общество да прославя Твореца, съществува опит, което се опитва да хване силата и славата на Твореца за себе си – издигане до несъзнателно усещане на собственото его, създаването и раждането чрез собствена сила в будно, но унесено състояние. Въпреки това, това неразбираемото саморазрушение на оригиналното състояние на човека не анулира абсолютно нищо; в своя най-дълбок смисъл, обществото на съпруг и съпруга е предопределено да бъде църквата (Еф. 5:30-32).

„А и двамата, човекът и жена му, бяха голи и не се срамуваха.”

Срама се поражда само от човешкото деление, от делението в света, а също така и от делението на личността. Срама изявява факта, че ние вече не приемаме другия като Божий дар, но вместо това сме погълнати от натрапчивото желание за другия; също така то изразява познанието, което го придружава, че другия човек също не е доволен да ми принадлежи, но желае да получи нещо от мен. Срамът е прикритие, в което аз се крия от другия, поради моето зло и злото на другия човек, т.е. поради делението, което е застанало между нас. Там, където един човек приема другия, като помощник и партньор, който му е даден от Бог, където човек е задоволен с разбирането за себе си като извлечен и предназначен за другия, в принадлежност за другия, там човешките същества не се срамуват.  Срама се появява само в разделения на части свят. Познание, смърт, сексуалност – връзката между тези три основни думи на живот е въпроса, който се разглежда тук, а и в това, което следва.