Бръсначът на Окам и "гърлото"

на коментаторите

     Когато философите бяха много и си противоречаха William от Occam предложи, че простото разрешение е за предпочитане пред сложното. Принципа, (познат като "Бръснача на Окам) е приложим също и в тълкуването.

Сега бихме желали да приложим по детайлно идеята, на който наблегнахме преди. Докато той може да бъде революционен за някой, то той е наложителен за правилното тълкуване на Откровението. Ако читателят се погрижи да разбере неговите заключения и да ги приложи, много проблеми в тълкуването на Апокалипсиса ще намерят готов отговор. Новозаветното наблягане върху предстоящото Второ Пришествие е бръсначът на Окам, за идеологичните гърла на множеството от коментатори.

Както вече показахме, голямо множество от тълкувателите градят своят коментар върху предположението, че поне 2000 години от време непременно трябва да измине преди обещанието на Христос, че ще се завърне да бъде изпълнено. (Повечето първокласни коментатори не допускат това предположение, но за съжаление техните коментари са последните, които са прочетени). Целият Нов Завет учи противното на това, но чак след времето на  Albert Schweitzer църквата започна да разбира това. Павел навсякъде приема, че църквата е на границата на вечната земя. Schoeps казва:

"Ние няма да разберем писмата на апостолите и ръководещата ги мисъл, от която те се ръководят, ако не разпознаем, че Павел живее, пише и проповядва движен от непоклатимото убеждение, че неговото поколение е последното поколение на човечеството. "¹

Roetzel казва: "...трябва да забележим, че забележки за Второто Пришествие се намират в писмата на Павел и малко доказателства, че очакването на незабавен, въпреки това непредсказуем ден, преминават едно в друго на фона на Павловите писма."²  Божествените обещания-предупреждения подобно на тях са  условни. Ясното условие, за завръщането на Христос винаги е било изпълнението на заповедта за проповядване на благовестието. Виж Мат. 13:47-49; 24:14; 28:19-20.

Апостолите, които чуха проповедта на Елеонския хълм, Го очакваха да се завърне в техните дни. По какъв друг начин може да разберем следното? "Това поколение няма да премине, докато не се сбъдне всичко това." "Затова бдете, тъй като не знаете денят в който вашият Господ ще дойде..." Матей продължава: "Затова бъдете и вие готови, защото в час който не мислите Човешкият Син ще дойде." "И тъй, кой е верният и разумен слуга, когото господарят му е поставил над слугите си, за да им дава храна навреме?" "Блажен е онзи слуга, чийто господар като си дойде, го намери, че прави така. Истина ви казвам, че ще го постави над целият си имот."³ Виж също стихове 15-16, 20-21, 23, 26, 29-30.

Забележете, че апостолите бяха тези, които трябваше да видят запустяващото светотатство, което предшества последната велика скръб. Те ще чуят измамническите гласове и след това те ще видят знака на Човешкият Син. Той ги увещава: "... когато видите всичко това, да знаете, че Той е близо при вратата." (ст.33)

Еднакво ясно е, че когато един от тези ученици написа увеличеното издание на тази проповед, той очакваше нейното изпълнение всеки момент. Така, че той можеше да декларира в уводното си изречение: "тъй като времето е близо." (Откр. 1:1, 3) И когато той завърши книгата си, той отново потвърждава цитирайки своят Господ: "Времето е близо...Ето ида скоро... Да ида скоро." (Откр. 22:10, 12, 20) Ние подсказваме, че Йоан имаше предвид точно това, което написа. Цялото Откровение е написано с близкият край в предвид. Първоначалната цел на която и да е част от книгата на Йоан, не е да предложи, че дълги столетия ще разделят двете пришествия на Христос. Всеки който мисли противното на това, нека потърси и ще види.

Кои са събитията, тогава които Йоан и неговите събратя християните очакваха? Извличайки от своят спомен за проповедта на Елеонският хълм, апостолите, след възнесението на своят Господ, трябваше да очакват войни, глад, епидемии, земетресения, фалшиви религиозни учители, световното провъзгласяване на истинското благовестие, измами, отстъпничество, Антихриста (мерзостта на запустението), последната голяма скръб и след това появяването на Спасителят в облаците. Те очакваха всичките тези да се случат в тяхното поколение. Това беше Йоановото вярване, както епилога и пролога на Откровение ясно показват.

От тази перспектива може ли да сумираме последователността на събитията обрисувани в Откровение? Можем ли да определим главните теми в книгата и тяхната връзка? Ние можем. Ранните глави представят носещата светлина църква да свидетелства. Светлината на църквите проблясва в мрака, някой по-ярко от други. "Светлината свети в тъмнината, и тъмнината я покри", но тя свети.

Христос предсказа, че Неговото благовестие няма да донесе мир, но меч. Той обеща на апостолите си, че светът ще се опита да ги убие и ще успее до голяма степен. "Тогава ще ви предадат на оскърбление и ще ви убият и ще бъдете намразени от всички народи поради моето име." (Мат.24:9) Това преследване, ще доведе до отстъпничество. "След това много ще отстъпят от вярата и един други ще се предадат и един други ще се намразят."  Еретичества ще преобладават. "Много лъжепророци ще се появява и ще заблудят мнозина." Кулминацията на тази последователност, мерзостта на запустението, ще се появи в святото място, предшестващо голямата скръб, която ще води към широко разпространен хаос и смърт. Но след това ще се появи застъпващият се Христос - знака на Човешкият Син, новият храм въплътен, като отговор на знака на мерзостта на запустението заплашваща святото място. Това е точната последователност намираща се в Откровение.

След представянето на свидетелстващите църкви се появяват печатите на насилие и отстъпничество. Белият кон на благовестието е последван от червения кон на преследване, както Мат. 10:34 предсказа. След това се поява икономическата потиснатост символизирана от везните на оскъдността. Недостиг на хляба на истината е очаквано, когато белият кон се превръща в черен и отстъпничеството се установява. Глада води до епидемии и липсата на хляба на живота води до рака на еретичеството. Хора, които отказват да вярват на истината, че могат да бъдат спасени, ще вярват на лъжата и ще бъдат осъдени. Унищожението на душата е придружено от горещината на прибавеното преследване от държавните сили символизирани чрез дивите животни. Виж Откровение 13. Истината става все по оскъдна, тъй като става рисковано да бъде изявявана.

Антихриста, т.е. неговата последна изява, дивият звяр със седемте глави и десет рога, се появява придружен със знаци и чудеса. Тази мерзост на запустението е силното, почти непреодолимо заблуждение, което пленява света. Кръвта на светиите мъченици вика към Бог, отстъпничеството става черно като вретище от козина и много между християните, на които са се възхищавали като на звездите, ще паднат на земята. Цялата воюваща църква е силно разтресена като от земетресение. След това в тъмнината светлината на Бог просиява. Това е светлината от изток, дори до запад. При идването на Човешкият Син цялата природа се разстриса и слънцето и луната отдръпват светлината си. Множествата се провикват: "Кой може да устои?"

Накратко ние прегледахме първите шест печата, които намират кулминацията си в пришествието на Христос. Сега искаме да подчертаем, че тази картина е приложена в следващите вериги на Откровението. Преследването на свидетелите на благовестието, вика на мъчениците за избавление, води до изливането на язвите на тръбите, за да води хората към покаяние. Както печатите са последователни в тяхното отваряне, а след това едновременни, така тръбите са отговор на преследването във втория печат и напрежение, когато Антихриста извършва своята работа. Така че, след шестата тръба и преди седмата, която представя Второто Пришествие, ние имаме представена в скоби атаката на Антихриста върху свидетелстващата църква, същата голяма скръб, която беше предсказана от Христос и скицирана в печатите. До тук последователността в Откровение е свидетелство, преследване и предупредителни съдби над преследващите. Тези последните, са предназначени, за да изработят покаяние (така, че те не са последните съдби, седемте последни язви изпълняват тази роля). Но между тръбите и язвите, Откровение преминава през същата тази тема още веднъж.

Глава дванадесета представя сияещата църква, която е готова да пожертва живота си. Тя свидетелства за Божията благодат за този свят. Змеят, след това звярът и накрая фалшивият пророк всички преследват Христовата невеста и последната голяма скръб включва избраните, които пазят Божиите заповеди и ценят високо свидетелството за Исус. В Своята милост, Бог изпраща три ангела, прогласявайки вечното благовестие, за да може поне някой да се покаят, преди чистият гняв от небето да бъде излян върху преследващите. Когато този гняв падне, последните язви са излети. Сега отново виждаме, че последователността е отново свидетелство, преследване, предупредителни съдби над преследващите и накрая съдби не примесени с милост. Много важно е, че всяка скица, всяка пророческа верига поставя ударението първо на свидетелстващата църква, след това преследване и присъди. 

Откровението наистина следва очертанията на Христовата проповед за Второто Пришествие, но също, както тази проповед съдържа очакването, че краят може да дойде на поколението, до което е адресирано. След като това е случаят, непълнотата на популярните школи на тълкуване става явна. Това са творби, главно върху предположението, че програмата на Откровението непременно включва столетия, докато само години бяха необходими. Така че, коментаторите често предлагат детайлни и най-подробни изпълнения за определени времена. Когато четем тези творби след поколение или две тези коментари са явно остарели и в грешка. Например, великата творба на историческата школа, монументалната

Horae Apocalypticae беше публикувана в началото на деветнадесетият век. Който я чете, не може да не бъдем впечатлен от две неща: удивителната ученост на Elliott и неуместността на повечето от неговите заключения. Нека тогава да подчертаем, че неговите заключения не са по-неуместни от тези на много от тълкувателите, които се изгубват в политическите сцени на първи век, или които предлагат такива чудеса за двадесетия век, за каквито несъмнено нито Йоан, нито Святият Дух някога са мислили. Тези грешки съществуват главно поради неуспеха да приемем Мат. 24:34 за чиста монета.

Бог измами ли църквата Си? Христос измами ли Своите слушатели на Елеонският хълм? Отговорът е не! Библейските пророчества, независимо дали са обещание или предупреждение са условни. Виж Ер. 18:1-10. В истински семитски маниер е възможно да поставим на преден план това, което звучи абсолютно, въпреки че евентуалности се съдържат. Също така Новият Завет е категоричен, че събитието на кръста доведе до края на този свят законно и че след кръста, църквата живее в последните дни.

Беше ли необходимо да има такова разстояние между първото и второ пришествия? След като веднъж греховете на света са били отнети от кръста, Бог предвиди ли, че хората трябва да понасят бедствието на изпълнените с болка столетия? След като Сатана беше унищожен от Христос на Голгота (Евр. 2:14) трябваше ли неговият край да се гърчи в смъртна агония толкова дълго? Постави ли Христос важно условие за Своето завръщане, което ако не беше изпълнено, щеше да забави пришествието? Както заявихме по рано, Мат. 24:14 поставя такова условие.

Какво всъщност се случи с ранната църква и какво се случи, че нашият Господ се бави толкова много? Вроденото човешко законничество бързо смаза благовестието на Христос. В края на втори век благовестието на благодат е почти съвършено изчезнало.⁴ С изгубването на благовестието в своята цялост, тази принуждаваща любов, която движеше апостолите беше също разводнена. Във вакуума се появиха заблуда и леност. Павловите предупреждения относно отстъпничество бяха изпълнени. Виж Дея. 20:28-30. Истинската вяра премина в затъмнение и никога след това не е разцъфнала на сцената на целият свят.

Забележете, че последният знак - Антихриста - се появява от възстановяването на благовестието. Както в първи век, неговото разпространение от изпълнената със светлина църква предизвика преследване така ще бъде и сега, но то ще бъде на световната сцена. Това се казва в Мат. 24:14-15; Дан. 11:44-45; Откр. 6:2-11; 11:3-7; 14:6-12; 18:1-4.

Христос увеща тези, които щяха да бъдат негови последователи, че освен ако те го обичат повече от своя собствен живот, те не могат да бъдат Негови ученици. Но никой не може да обича Христос повече от своя собствен живот, освен ако е убеден, че Христос го обича до същата степен. Само благовестието довежда до такова убеждение. Така, че не може да има последна избрана група, появяваща се от последното преследване, докато благовестието на благодат не е провъзгласено със силен глас в целия свят.

Ако това е така, как то отразява своят ефект на нашето тълкуване на Откровението? Факта, че Христос можеше да се завърне във времето на Йоановото поколение означава, че неговата книга включва само определени основни събития⁵, а именно, тези, които бяха предсказани от Христос. Berkouwer казва: "Нашата трудност с прокламацията на Новият Завет за бъдещето не е поради сложността, но поради простотата и."⁶

Главният предмет на Откровението не са маловажните неща и определено не е предназначено да бъде книгата на историята за вековете, описващо всичката травма на идващите векове. Но принципите скрити в Божественото, човешкото и сатанинското естество означават, че подобни причини винаги ще провокират подобни резултати и че проблемите, които се появяват на малката сцена на първи век (които можеха да разцъфнат в световен размер) непрекъснато идваха в ума на писателят за подробната църковна история. Представеното от Йоан за това, което трябваше да се случи в неговото поколение, имаше незначителни изпълнения през вековете, но все още очаква своето кулминационно изпълнение.

Тъй като главните теми на Апокалипсиса са съда, Второто Пришествие, голямата скръб и предупредителната вест преди Второто Пришествие, Откровението неизбежно се концентрира върху широките теми на свидетелство, преследване, реформаторски присъди и предупреждения, и последното изливане на Божият гняв преди възстановяването на всички неща. Търсенето на специфични, незначителни и местни събития в историята е да пропуснем значението на цялото.⁷

Само принципите, които предлагаме разрешават непоследователността на повечето традиционни тълкуватели. Настоящият подход дава възможност да видим как Апокалипсиса наистина имаше значение за съвременниците на Йоан, но също така и за всички следващи вярващи през вековете и по специално за тези, които ще бъдат свидетели на великият завършек. 1 Кор. 10:11; Римл. 15:4

Забележки

1. Hans Joachim Schoeps, Paul, The Theology of the Apostle in the Light of Jewish Religious History, p. 102, цитирано от Calvin J. Roetzel, Judgement in the Community, p. 12.

2. C. J. Roetzel, Пак там, p. 106.

3. Mt. 24:42, 44-47.

4. "Когато борбата с юдаизма свърши, по-проста и по-естествена философия на спасение чрез послушание стана по и по-видна." N. Pease, Faith Alone, p. 81. "Църквата не охраняваше вестта за оправдание внимателно, както тя трябваше да прави. Много важното разпадане и разлагане на тази истина, започна много рано и продължава до днешния ден, когато човешка активност и очевидни опитности са примесени с благовестието на прощение на грехове. Вместо за последното, пълно обещание на Бог, което не изисква  допълнения, се стигна до заместване с печалба, постепенно трансформиране достигнато от  вливането на правдата. Дали това преливане е от тайнствен, мистичен или духовен вид, във всеки случай на мястото на Божието прощаващо слово, което установява нова връзка, съществува заместничество, динамичен процес чрез който нашата увереност в притежанието на непоклатимата основа на оправдание е отново изгубена. В тази връзка, ние можем да сравним Thomas и Osiander, Schwenkenfeld и Weigel, Schleiermacher и водачите на "Christengemeinschaft."  Много лесно, тази представа се отразява в приспособяващата се идея за заслуга, така, че от последиците на своето учение, от необходимост трябва съвършено да унищожи gratis justificari propter Christum.

Дори Мартин Лутер, в своят монашески живот вървеше по пътя на тайнствено очистване на душата и предлагане на задължителните причастия. Когато неговата пробудена съвест, не успя да намери почивка, в средствата, които църквата предлагаше, той се обърна към Библията в своята крайна горчивина и там намери солидната канара, на безусловното Божествено обещание за благодат, върху което той можеше да почива със сигурност. След дните на апостолите, никой не беше разбрал толкова пълно, както той, уникалността на благовестието и неговата абсолютна противоположност, на каквато е да е форма на синерджизъм.⁷ В конфликта си Лутер не трябваше да се бори с външната опозиция, както св. Павел и св. Йоан, които трябваше да  се борят срещу уверените πράττειυ на взискателните юдейски законници и на трудещите се áισθησιs и γυωσιs на гръцките учени. Средновековните, както и сектантските отдаваха възхвала за човешкото спасение на Христос. Но независимо от това,  реформаторите се отделиха от съвременното схоластично учение относно оправданието и по този начин се бориха срещу учението на фанатиците относно спасението, тъй като благодатта, която е дадена при условие на човешко участие не може да му даде пълна увереност." Köberle, The Quest for Holiness, pp. 58-9. "Добре познато е колко скоро след смъртта на апостолите  започна процес на погърчване, което упражняваше широк разпространено и въпросително влияние в развитието на догма и апологетика, а също така и на философската мисъл и това доведе до несигурност на разнообразните форми на изразяване." Пак там стр. 24. "Така, че няма съмнение от страна на протестантите, а аз вярвам и от гледището на Писанията, че църквата от много ранен период, сериозно се отклони от своето практично и доктринно схващане, относно Божествения метод за спасението на грешника. Много прекрасни изказвания могат да бъдат цитирани, за да покажат, че мисълта за приемане чрез Божията благодат, на основата само на Христовите заслуги, никога не е отсъствала от съвестта на църквата,   да, това беше нейният най-дълбок отличителен белег.  Но те не могат да надделеят на факта, че много рано идеи се промъкнаха в църквата, които получиха контролиращо влияние и на практика бяха враждебни на съвестта. Без съмнение, част от това се дължеше на неизбежната невъзприемчивост на Павловите идеи в неговите пасажи до езическия свят, несъвършено подготвен, чрез липса на обучение относно закона, за да ги приемат. Също така то принадлежи на факта, който вече забелязахме, че с течение на времето доктрините за грях, благодат и умилостивение, които са предпоставката за доктрината за оправдание не бяха все още теологично изследвани. Но главният източник на грешка трябва безспорно да бъде видян в ранното представяне в църквата и мястото, което беше дадено на принципа на спазване на тайнствата, който където влезне е определен да оказва обезпокоително влияние върху доктрината. Главните степени на развитие на този принцип и неговата връзка с тази тема са логични и до голяма степен също исторически. Първо се появи връзката на възстановяването и опрощението на греховете чрез кръщение - доктрината за възстановяване чрез кръщение. Като  естествена последица от това дойде използването на термина "оправдание", за да покрие цялата промяна предполагащо се да получи резултата си в кръщение - както Божественото прощение и Божествената промяна, с други думи, оправдание означаваше не както Павел го използва, освобождаване на грешника от вината и обявявайки го за праведен пред Бог, но специално правенето на грешника праведен като му влива ново естество и след това, на основата на това оправдателно преливане, го обявява за праведен. След това ние срещаме още по-сериозно  ограничение на тази привилегия, относно прощението на грехове направени преди кръщението, така че греховете след кръщението, които не са покрити от първоначалното оправдание трябва да бъдат изкупени по друг начин, чрез добри дела и освещение принадлежащи на грешника. На основата на това, беше изградена цялата изкупителна система на Римската църква." James Orr, The Progress of Dogma, pp. 247-49.

"Във века на отците на църквата, великото Новозаветно схващане за оправдание чрез вяра, въпреки че не беше отречено съвършено, беше много неправилно разбрано. Много трудно може да кажем, че въобще е била разбрано." Mackintosh, The Christian Experience of Forgiveness, p. 113. "... трагичното отсъствие на най-великото от Библейските ударения върху оправданието, това в Римл. 3:21." S. Laeuchli, The Language of Falth, p. 99.

"След Павел речта отново стана формална, тъй като християните, които я използваха, не бяха изпитали агонията и триумфа на Павловия въпрос към галатяните: "Това само искам да науча от вас: Чрез дела на закона ли получихте Духа или чрез вяра в евангелското послание." (Гал. 3:2) Пак там, стр. 106 "Така, че съществуват, в съществуващата патриархална литература, изобилни доказателства, които показват, че доктрината за безплатно оправдание по благодат, чрез вяра само в Христос, беше обхваната от мрак и покварена още в най ранната история на църквата." Buchanan, The Doctrlne of Justlncatlon, p. 111. "Лутер... първият велик ясен проповедник на оправдание чрез вяра изпратен до църквата, след дните на апостол Павел." Koslin, The Theology of Luther, pp. 77-8.

5. "Не съществуват много различни теми в евангелието на Йоан. Вместо това има само няколко теми, всяка изследвана, поставена настрани, завърнала се в по-късна форма, усилена и с променен изглед и изследвана отново от тази подсилена перспектива, нещо като планина, която лъкатуши, изкачване, стълба, гледайки към същото нещо, но винаги от променяща се гледна точка."

James Kallas, Revelation: God and Satan in the Apocalypse (от тук нататък Revelation), p. 66.

6. G. C. Berkouwer, The Return of Christ, p. 256.

7. Въпреки че е прекален претерист James Kallas казва някои уместни неща, за всички, които изучават Апокалипсиса. Коментирайки върху сходството на Апокалипсиса с евангелието на Йоан, той казва: "... Откровение прилича много на евангелието, то е написано в стила на спираловидна стълба, стил, в който има само няколко теми и абсолютен минимум на централни идеи. Това е стил, в който тези ограничени теми, са прегледани отново и отново, всеки път от променена или възвишена позиция. Идея бива представена, поставена настрана, но никога изоставена, завръщащ се към нея в дълбочина (или от по-голяма височина) по-късно. Съдържанието, както в евангелието е здраво свързано заедно. Всяка част се държи заедно с цялото, има само няколко свободни края. Тема от една част, трябва да бъде запомнена, когато четем друга част...

Неуспех да признаем този фундаментален факт (относно няколкото основни теми на книгата) е причината, поради която  много от съвременните коментатори намират невероятна разнообразност от образи в книгата. Звярът в тринадесета глава, може да бъде Адолф Хитлер, Гог и Магог в глава 20 червеният Китай или Русия. Такива тълкувания са чиста глупост, не вдъхновената фантазия на тълкувателят. Определено Бог може да отключи събитията на далечното бъдеще за своите верни, но ще го направи ли? Не съществува нищо в цялата Библейска литература, което да показва, че Той ще го направи, няма паралел, няма прецедент. Бог се среща с хората, там, където те са, в техните непосредствени съществуващи обстоятелства, в средата на техните конкретни проблеми и тяхната нужда, говорейки определено за тяхното действително време, в което те живеят. Какво добро щеше да бъде за някого, който живееше под меча на Домитиан, заплашен със смърт за своето посвещение на Исус, да научи, че може би в годината 1984 цялата човешка история ще дойде до край и Русия ще използва Египет като трамплин, за да нападне Израел? Този вид тълкуване, както църквата в Лаодикия, трябва да бъдат изплюти от устата на всеки като безвкусни и неприемливи. Екзотичната, да; езотеричната, да; примамливата за ненаситната похот на човека да види бъдещето, да; но истината задоволяваща всички други писания, не! Има няколко мисли в Откровение, не много и няколкото, които са намерени там говорят със сила и сочещи към ситуацията на тези, които първи прочетоха тези думи. Revelation, pp. 94-5.