Белегът на звяра

Последният стих от Откр. 13 описва последните дни като такива, в които на християните ще им бъде забранено да извършват външните знаци и символи на благовестието, което те обичат. Вместо това, ще бъде използвано насилие за да ги принуди да се покланят на идоли и техните форми.

Вече загатнахме за нараняването на първия звяр и мита за Нерон. Сега достигаме до кулминацията в глава 13, световното налагане на “знак” под заплахата на бойкот и смърт, което е есхатологичното ехо от събитията в дните на Антиох Епифан. Виж 1 и 2 Макавеи.

Думата χάραγμα означава офорт или може да означава скулптура. Първото е явното значение тук, но второто не бива да бъде пренебрегвано, тъй като образа е преобладаващ, не само тук, но и в Старозаветния източник на тази част от книгата. Откровение 13 извлича от Данаил 3 и смъртната присъда издадена от Вавилон във връзка с поклонението на образ. Йоан казва, че скоро това ще бъде повторено по същество в целия свят. Идолопоклонството, разбира се, е най-очевидното нарушение на Божествения закон. Виж 2:14; 9:20; 14:9; 21:8. Тези, които са верни на Бог и вместо белега на звяра, получат Божия печат, са описани като пазещи Божиите заповеди. В контраст, поклонниците на звяра престъпват (1) първата заповед, (тъй като се покланят на звяра, ст. 8); (2) втората заповед (тъй като се покланят на образа на звяра); (3) третата заповед (тъй като те предпочитат името на звяра пред това на Твореца ст. 17) и (4) четвъртата заповед (тъй като не съществува идолопоклонник, който може правилно да празнува паметната плоча на Този, Който създаде всички неща). Виж Дан. 7:25 и забележете четворното споменаване на беззаконие в описанието на фалшивото поклонение в края на времето от Павел в 2 Сол. 2:1-12.

За да разберем правилно конфликта, който е предсказан тук, трябва да забележим, че ключовата дума в тази и следващата глави е “поклонение”. Първият конфликт на земята беше относно поклонение. Виж Бит. 4. По същество позицията беше религиозна. Също така ще бъде и с последния конфликт. Всички хора ще бъдат разделени на поклонници на звяра (създанието, змията, както е в Бит. 3) и поклонниците на Твореца. Откр. 14:6-12 призовава всички да се поклонят на Този, Който е направил небето и земята” и предупреждава, че “който се покланя на звяра ще пие от виното на Божия гняв.”

Първата плоча на Божествения закон е, която представя в детайли “кой”, “как” и “кога” на приемливото поклонение. Според тази глава, в последните дни, поклонението ще бъде наложено чрез сила от хора претендиращи да са християни, чието естество е “като агне”, но това ще бъде фалшиво поклонение, отклоняващо се от точните изисквания на Бог. Идолопоклонническото поклонение ще следва човешките традиции, вместо Божието Слово, фалшифициращо Божествените постановления и по специално печата на Божествения закон – съботата – която предпазва от всички идолопоклоннически системи. Виж нашия коментар върху Откр. 7:1. Сравнете забележките за съботата като предпазваща от идолопоклонство. Лев. 19:3,4,29,30; 26:1,2; Езек. 20:16,24; 22:8,9; 23:38,39.

В своя труд “The Origin and Development of the Old Testament Sabbath” (Ph. D. dissertation, University of Hamburg, 1975), pp. 304-305 Gnana Robinson казва: “Забележките, които споменават съботата, като предпазваща от идолопоклонство са твърде много, така че те не могат да бъдат пренебрегвани като случайни.” Много са учените, които са коментирали върху характерното естество на четвъртата заповед и нейната специална предпазваща роля. Обърнете внимание на следващите забележки от Karl Barth, Haldane, Wordsworth и други.

Заповедта за съботата изисква от човека да разбира и живее живота си на тази основа. По този начин тя изисква от него да вярва в Бог, като Управител и Съдия и да изостави своето собствено разбиране във всяка възможна форма, за да бъдат радикално надминати, ограничени и направени относителни чрез тази вяра, или по-точно чрез Бог, в когото той вярва. Тя изисква той да познава себе си само в своята вяра в Бог, че той ще работи и изразява себе си само по този наложен, а не избран начин на себе отричане и че на основата на това себе отричане той всъщност се осмелява да бъде ново създание, нов човек в Него. Това е удивителното изискване на заповедта за съботата.”¹¹

De Quervain е много прав в това отношение, когато казва: “Където святия ден се превръща в човешки ден, обществото и човечеството загиват и демоните царуват...”¹²

Святият ден е знак, а пазенето му свят, проява на човешката свобода пред Бог и на специалната му отговорност пред Него, в която той е човек, човешко същество. Като редовно пазене на определена част от времето, пазенето на святия ден е най-видимо и поради специалното значение на този ден, най-обширната форма на тази специална отговорност.”¹³

“Четвъртата заповед е тясно свързана с другите заповеди и е твърде далеко от имаща еврейски произход. Тя е първата и единствена заповед в началото на свещения запис и беше наложена на нашите първи родители в тяхната праведност и невинност. Така че тя застава по специфичен начин начело на всички заповеди и в нарушението си включва занемаряването на първата и втора плоча на декалога. Тя е поставена в края на първата плоча, както десетата е в края на втората, като страж на всички останали. Тя се намира между двете плочи определящи нашите задължения към Бог и съчовеците ни, като основа и крайъгълен камък, свързваща двете плочи заедно, като нейното почитане ни помага и ръководи в нашето послушание към останалите.”¹⁴

“Не изглежда, че четвъртата заповед е поставена на същата морална основа, както останалите девет. Но може би върху тази основа може да кажем за четвъртата заповед, че е по-добре адаптирана, отколкото останалите девет заповеди (за които виждаме причина) да изпита нашата вяра и послушание към Бог. Ние имаме добра причина да сме послушни на Бог във всичко, което Той заповядва. Но в нещата, за които виждаме добра причина, може би сме послушни само на себе си, а не на Бог. Така че Великия Бог изпитва нашата вяра чрез неща, за които ние не виждаме причина.”¹⁵

“Като `Господ на съботата` Той е Върховен, но Той не използва анулираща сила, когато заявява, че е най-добрия от хората. `Съботата е направена за човека` Мар. 2:27. Това е велико слово. То отправя поглед назад и напред. Изглежда че казва, тя винаги е била, тъй като човечеството винаги е имало нужда от нея. Тя винаги ще бъде, тъй като хората винаги ще се нуждаят от нея. По този начин Исус украсява съботата с неумираща свежест.”¹⁶

“... в изискванията на религиозни принципи за нейното правилно спазване, тя (съботата) беше специално подходяща да служи като знак за верността на народа към Божия завет. Ако те пазеха съботата на Господа, както Той изискваше тя да бъде пазена, тя щеше да бъде живо и видимо доказателство за тяхното влизане в духа на времето, в което живееха, като тяхното пренебрегване и оскверняване на съботата щеше също така да служи като доказателство за тяхното неверие. Следователно пазенето на съботата е специално подчертано тук във връзка с тяхното освещение: “защото това е знак между Мене и вас във всичките поколения, за да знаете, че Аз съм Господ, Който ви освещавам.” Наистина тя беше величествен знак и доказателство за това, че Израел беше Божия избран народ. Докато те се подчиняваха на увещанието: “Бъдете святи, защото Аз Съм свят” те притежаваха знака на Негови деца. Правилното почитане на съботната почивка, която беше специално създадена като знак в това отношение, щеше да произлезе от изключителната важност на нейното значението за религията и моралността. Затова на практика се казва, че те щяха да процъфтяват и да благоденстват, ако съботата беше пазена правилно, но ще отслабнат и умрат, ако я пренебрегнат. Поради тази причина пророк Исая в края на дълго увещание към народа, относно грях набляга на преданото пазене на съботата, като носеща със себе си сигурното лекарство за злото...(Исая 58:13, 14) Този закон може справедливо да бъде приет като обяснение на смисъла, в който Господ възнамеряваше хората да почитат Неговата събота като знак между тях и Него. Такава първостепенна важност нямаше да бъде прибавена от пророка към Неговата свята институция, нито щеше да бъде свързана по специален начин с благословението на завета, ако само обикновена почивка е всичко, което е било планувано със съботата. Това е, което тези, които подържат грешни идеи по този въпрос постоянно взимат за дадено, като че ли хората трябваше да бъдат правилно осветени, като почиват всяка събота от тяхната дневна работа. Заповедта трябва да има по-дълбока важност и да изисква повече от хората, за да бъде потвърдена като задоволителен знак между тях и Бог. Тя трябва да е била както беше предназначена не само да постави преграда между тях и тяхната ежедневна работа, но също така да призове техните сърца към подходящи занимания на вяра и любов към Бог, а също така и към братски дела на добрина и благосклонност към тези около тях. В никакъв друг случай нейното вярно пазене не може да бъде представено като показателно и здравословно състояние на религията. Трябва да запитаме без страх от противоречие, дали същата стойност не е прикачена към внимателното пазене на Господния ден днес от тези, които притежават осведомена почит към важността на религията? Когато този ден престане да бъде пазен с посвещение, цялата опитност и съблюдаване свидетелстват за непрекъсната последователност в упадъка на живота и действията на религията.”¹⁷

“Самият факт, че за неинформирания ум, четвъртата заповед изглежда по-маловажна, отколкото някои от останалите заповеди в Декалога и нарушаването и не е толкова отвратителен грях, отколкото нарушаването на други, я прави по същия начин по-висш изпит на послушание. Тя не е заповед, чиято върховна важност и необходимост можем да видим ясно, както правим това с други заповеди, превръщайки ги в по-добър изпит за нашата сърдечна преданост на Бог, отколкото други, чиято необходимост и важност е изписана видимо върху тях. За нашите първи родители яденето или не яденето на забранения плод изглеждаше маловажно, причината за забраната не беше ясна за тях. Бог не им обясни причината, те трябваше да са Му послушни, защото Той им заповяда. На тази основа заповедта беше по-добър изпит за техния характер и послушание, отколкото заповед, чиято съществена добрина и пагубни последствия щяха да бъдат по-видими. Четвъртата заповед е също такава. Тя може да ни изглежда маловажна, когато я пазим или нарушаваме, отколкото ако пазим или нарушаваме някоя от останалите, като дали крадем, лъжем или се кланяме на идоли. Но самия факт, че нейната важност и преимущества, не са непосредствено и очевидно ясни, в реалност, тя оказва по-важен и изпитващ тест на нашата лоялност към нашия велик Цар. В Писанията има специално предупреждение относно този, който нарушава една от тези малки заповеди и учи хората да правят същото. Всички, които претеглят десетте думи на своите несъвършени везни трябва да размишляваме добре върху тези думи, когато стигат до заключението, че ако пазят останалите девет, те могат безопасно да пренебрегнат четвъртата.”¹⁸

“За да разберем този “знак” трябва да запомним, че целия свят освен евреите се бяха отдали на идолопоклонство, като пренебрегваха всички Божии закони, а също така и правилното почитане на Неговата събота. Завета, който Израел сключи с Него беше, да бъдат отделени от езичниците и да бъдат послушни на Неговия закон, който беше пренебрегнат от езичниците. Публичното пазене на съботата, представи най-видимия знак пред света и църквата за този завет и за разликата между Божия народ и езичниците.  Така че в най-висша степен той беше подходящ като знак за този завет. Човешката раса все още е разделена между света и църквата и святото пазене на съботата днес трябва да бъде този ясно определен “знак” за принадлежността на църквата към нейния Бог. Тази естествена идея подчертава целия въпрос. Общото отпадане на нацията, направи това задължение на видимо пазене на съботата, което Бог наложи на всеки човек от всички времена знак и печат за тези, които все още се боят от Него.”¹⁹ (подчертаването е наше)

 “Съботата е символ за Божията любов за човечеството открита в Исус Христос (Мат. 12:7). В Исус Христос, който е по-велик от храма, хората намират своето... спасение и свобода. Тази вест на спасение е, която Исус демонстрира, лекувайки в събота... Това са знаците на Месианското царство (Лука 4:16-19; 7:22). С други думи съботата се превърна в знак на Месианското царство. Тя символизира "Vol lmacht", “властта” и любовта на Месия.” ²⁰

“От своя страна Бог, чрез пазенето на съботата, открива своята спасителна цел за човечеството, а човека, когато пази съботата приема върховната власт на Бог и приема Божията воля за своя. По този начин теологията за съботата се превръща в теология за сътворението, и както H. H. Schmid отбелязва тя е: “целия хоризонт на Библейската теология.”

“В този смисъл съботата става централна заповед в Стария завет, като послушанието към нея се превръща в изпълнение на всичките заповеди. Вече забелязахме в Писанията как в периода преди плена съботата е спомената като противодействие на идолопоклонството. Така че в Лев. 26:1 съботната заповед е в опозиционна комбинация с идолите и е поставена като предисловие пред частта, която се занимава с благословения и проклятия. Нарушавайки заповедите и наредбите на Йехова е същото като оскверняване на съботата (виж Ез. 20:13, 16, 18, 21, 24). Оскверняването на святите неща в Неговото светилище е също като оскверняване на съботата (Езек. 22:8, 26; 23:38). Исая вижда съботата като единственото условие за чужденец да се присъедини към Божието събрание (Ис. 56:6). Еремия изисква правилното пазене на съботата като единствено условие за продължителното установяване на Давидовото царство.

“Както съботата стоеше символично като признаването и приемането на върховната власт на Бог в действителност тя стоеше за отричането на всички останали богове. След като Израел притежаваше всичките морални и социални злини на човешкото отделяне от своя Бог, съботата можеше да включи всички религиозни и морални изисквания. Човек, който вярно пази съботата и приема върховната власт на Бог, по този начин ходи в съгласие с Неговата воля, и изпълнява всичко, което е казано в закона. K. Barth е прав в това отношение, когато казва: “Освен това, всичко, което е изискано, е включено в това единствено нещо и е подчинено, и свързано с него.”²¹

Читателя също трябва да изследва важността на сцените на изкушението в Едем в “ Perelandra” (по късно наречена Voyage to Venus), от C. S. Lewis.

Нека никой не пропусне да забележи, че последния стих в тринадесета глава описва религиозно отстъпничество в най-изтънчената си форма. То ще предявява изисквания за Триединство (змея, звяра и фалшивия пророк), включващо един, който осигурява авторитет, друг, който е бил възкресен от мъртвите и трети, който сочи към втория и прави чудеса, за да удостовери истинността на системата, като дори придава живот на идолопоклонните поклонения на фалшифицираното истинско поклонение. Последователите им имат свой собствен знак и белег, външен знак отразяващ характера на Сатанинското триединство.

Не само образа в контекста трябва да бъде свързан с белега, но също така забележката за числото на човек и факта, че и двете са свързани с поклонение на звяр (творение). Основния мотив, на вдъхновената част относно звяра е да покаже, че истинско поклонение е невъзможно за тези, които не са лоялни към своя Творец и Изкупител. Когато Навуходоносор се излекува от синдрома на звяра, разказа казва, че той повдигна главата си и отдаде хвала на небесния Бог. Зверовете гледат надолу, към земята, не нагоре, към своя Творец в знак на признание. Тази история, за царя, който стана звяр е, която хвърля светлина на символизма на Данаил 7. Д-р. Morna Hooker казва, че е от полза да изследваме тези пасажи в Данаил “където човешки характеристики са приписани на фигури, които в други отношения ще бъдат класифицирани като “зверове”.²² Вижте също така забележката на H. H. Rowley който казва, че подлото естество на езическите царства е представено чрез символизма на зверовете.^23.

“По този начин в Данаил 7 виждаме, че първия звяр `се дигна от земята и биде заставен да се изправи на две нозе като човек, и даде му се човешко сърце`(ст.4). Същата идея се намира в разказа за Навуходоносоровия сън и резултата от него в Данаил 4. Въпреки прибавеното объркване на трите метафори контраста е ясен. Разума на Навуходоносор е променен от човешки в такъв на звяр; той живее с животните на полето и се държи като тях, докато неговия разум е възстановен... Това, което контекста предлага е, че промяната от човешки разум към животински изобразява загубата на разума на Навуходоносор... Но, тълкуването, което автора дава за тази промяна е, което дава доказателството за неговата важност. Ясно е представено, че причините за падането на Навуходоносор и неговия позор бяха неговото себе възвеличаване и гордостта от неговите собствени постижения (ст. 30)... Според четвърта глава, когато Навуходоносор забравя, че неговото царство и слава са му дадени от Бог е, когато той загубва властта си, не само над хората, но и над птиците и зверовете, и тогава той е сведен до нивото на зверовете.

Същите ударения на себе въздигане се намират в по-късните видения на Данаил. По този начин в осма глава ние четем за животните и техните рога, че те прославяха себе си. Подобно на това е и глава 11... Относно зверовете в седма глава, очевидно е, че те... са в бунт срещу Бог и са си присвоили силата, която имат. Тази връзка между човешката бунтовна независимост и живот на животно се среща също в Псалмите... Пс. 73:21; 49:20.”²⁴

Трябва да бъде поставена граница между тези, които се покланят на звяра т.е. на творението, на самия човек и 1) тези, които признават че са творения и 2) се покланят на своя Творец в хармония с Неговите приписани закони.

Имайки това предвид като основен материал за частта, говореща за белега на звяра, човек може да достигне до някои заключения. Първо, естеството на апокалиптичната литература е да постави ударението върху есхатологичните кризи като съсредоточени около въпроса за послушание на Божествения закон.²⁵ Второ, изпита в последните дни няма да бъде относно заповедите от втората плоча. Всяка неправда произлиза от безбожие – т.е. човек не може да се отнася справедливо към съчовеците си, ако неговите отношения с Бог не са изправни. (Виж Римл. 1:18). Изпита винаги е свързан с отношението към първата плоча, не втората. Цялата първа плоча е относно Бог като Творец. Последната от заповедите(единствената положителна от четирите) е печата на целия завет. Забележете още веднъж думите на Meredith Kline.

“Показано е, че завети като този в Изх. 20:2-17, като цяло са написани на една плоча и както плочите от Синай от двете страни. Като допълнителен детайл към паралелизма на външния вид примамливо е да видим в знака на съботата, представен в средата на десетте думи еквивалент на печата на сюзерена, който се намира в международен договор. След като в случая с декалога сюзерена е Йехова, Той не трябва да е представен върху печата си, но за съботата се казва, че е “знак на завета” (Изх. 31:13-17). Чрез пазенето на съботата от този, който носи Божия образ, е показано, че той приема Божествения образец на Божието дело на сътворението, което обявява Божието пълно господство над човечеството и по този начин потвърждава заветното си посвещение с Твореца. Творецът е запечатал в световната история знака на съботата като свой печат за принадлежност и власт. Точно това е, което картината на печата на династията символизира и неговите изисквания в интерес на договарящите се и техния представител сюзерена.”²⁶

Няма нищо странно относно мястото, което цялото Писание дава на доктрината за сътворението. Тя е основата на всяка религия. Carl Henry казва:

“... доктрината за сътворението е толкова основна, за да бъде необходимата основа за всяко приемливо и приложимо човешко съществуване. Доказателството за това е видимо в прогресивното разпадане на духа и живота на съвременния бездомен човек. Когато тази истина е видяна ясно, църквата ще говори за Бог, Бащата, Всемогъщия, Твореца на небето и земята с ново почитание, на новото поколение от самотни хора, на изгубените и безименни, на бездомните и безнадеждни хора.”²⁷

Четвъртата заповед е заповедта на изпита. Човек може да пази останалите девет по нерелигиозна причина, но това не е възможно с четвъртата. Нейната важност е видяна само от тези, които приемат записаното в Библията сериозно. Те разпознават специалния знак на Божествен авторитет в тази заповед който представя: 1) Името на Твореца. 2) Неговата власт. 3) Неговата територия. Защото в шест дни ГОСПОД... НАПРАВИ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА И ВСИЧКО, КОЕТО Е В ТЯХ. Ако седмия ден винаги е бил пазен, никога нямаше да има атеисти, агностици и идолопоклонници. Наравно с Писанията тя (съботата) е главната крепостна стена. В Откровение това е греха, който е най-изобличен и от тук идва връзката със забележката за четвъртата заповед в Откр. 14:7.²⁸

В древните времена, когато хората се бунтуваха срещу почитането на Бог, идоли бяха  издигнати и с това човешко измислени религиозни времена бяха запечатани с числото осем, вместо със седем, поставяйки началото на нова октава. Виж 3 Царе 12:33.

Четвъртата заповед може да бъде наречена заповедта на благовестието, след като съхранява в себе си знак или притча за добрата вест. Евр. 4:3 казва, че тези, които вярват, влизат в почивка. Беше на шестия ден от седмицата, когато в началото Христос спря своята творческа работа и влезна в почивка, поканвайки хората също да споделят с Него тази почивка. Минаха хиляди години и отново на шестия ден от седмицата, Божия син завърши Своето дело – дело на пресъздаване, дело на изкупление. След като страната Му бе прободена, копирайки опитността на първия Адам, Той отново влезна в почивка, като по този начин направи съботата знак на пресъздаването, както в началото тя беше знака на първото сътворяване. Не беше преди първия ден, когато Той възкръсна и започна Своята работа отново. След тази събота всички вярващи трябваше да видят във физическата почивка в седмия ден, знака на почивката на сърцето и съвестта, която всички вярващи могат да имат, като се доверяват единствено на завършената работа на Христос и прекъснат своята собствена работа, за да извлекат ползата от нея. Мат. 11:28-30; Евр. 3, 4, 9, 10.

Затова не е странно да открием, че в древните времена Бог направи съботата специален изпит за изявените вярващи. Първата институция на религията, която е записана в Писанията е тази за съботата. Тази институция е завършека на доклада за сътворението, за да може Бог да постави съботата като нишка в самата тъкан на всемира. Тя беше създадена хилядолетия преди да имаше юдеи на тази земя и преди падането в грях на човека. Тя беше направена за първия човек, за да знаем, че е направена и за последния, а също така и за всички между тях. Христос каза, че “съботата е направена за човека” (на гръцки е "за човекът” – което означава първия човек при направата на всички неща). Адам и Ева си починаха преди да започнат да работят, поради предварително извършената работа от техния Творец. Всички следващи активности извират от благодарни сърца. Това беше пример за бъдещето. Правилната религия винаги е празнуване на благодатта и приемливото послушание винаги е било мотивирано от благодарност.

В пасажи като Изх. 31:12-17 и Ез. 20:12, 20 съботата е наречена знак. Понякога знак и печат са синоними. Виж Римл. 4:11. Съботата е един от печатите на Вечния завет, който беше пръв в Едем и беше запазен през годините. Установяването на неделята, която традицията определя при Христовото възкресение е закъсняла с три дни. Всичко, което трябваше да е част от Новия завет трябваше да е записано в него преди смъртта на Христос, за да бъде запечатано с Неговата кръв. Виж Гал. 3:15 и Евр. 9:16, 17.

Пазенето на неделята, както жертвата на Кайн е човешко измислен метод на поклонение. В него няма вродена заслуга, за да бъде приет от Бог като изпълнение на съботната заповед. Няма заповед от Битие до Откровение за вярващите да пазят първия ден на седмицата като събота или като ден за поклонение. От осемте места, на които първия ден е споменат в Новия завет, шест от тях се отнасят за същото историческо събитие (възкресението) и там няма заповед за продължително честване. Всяка една от шестте забележки просто подчертава истината, че Христос си почина в събота, след Неговото дело на изкупление, както направи след делото си на сътворение. В Деян. 20:7 срещаме седмата забележка за първия ден на седмицата и по всяка вероятност става въпрос за събота вечер, както N.E.B. и Expositor's Bible посочват. В 1 Кор. 16:1, 2 наистина има заповед относно първия ден на седмицата – но тя е временна, като съветва вярващите в определена област да балансират своите финанси в първия ден на всяка седмица, за да плануват своите дарения за вярващите в район, в който имаше глад. Даренията, за които се говори трябваше да бъдат събрани в къщи, а не в кошче за събиране на дарения. В нито една от забележките за първия ден няма спомената специална тържественост свързана с него. Също така не му е дадена отличителна титла. Противно на това, той си остана “първия ден след съботата”, както оригинала показва. Не пазенето на неделята, но кръщението е, което служи за възпоменание на възкресението.

Но след като казахме, че популярния ден за поклонение е без наследени заслуги, искаме да добавим, че НИТО НАЙ-ДОБРОТО УСИЛИЕ ОТ СТРАНА НА ВЯРВАЩИЯ ДА ПАЗИ СЕДМИЯ ДЕН СЪБОТА Е ПРИЕМЛИВО ОТ БОГ като се има предвид дълбочината и височината на тази заповед. Виж Ис. 58:13, 14. Божествените обещания са само за послушните, но само един е бил послушен от първия си дъх до последния. Има само един, който е пазил съботата през целия си живот и това е Исус Христос. Той единствен е изпълнил всичките изисквания на закона, както наставленията, така и наказанията и Неговото пазене на съботата е приписано на тези, които вярват. Той никога не празнува неделята. Нищо, което има връзка с обикновена човешка измислица не може да бъде придадено като правда. Освен ако сме покрити с Христовите заслуги, а денят, който отделяме за поклонение независимо дали е седмия или първия, само донася вина. В последната криза тези, които са чули вечното благовестие и въпреки това продължават с традиционното поклонение, на което липсва “така казва Господ”, ще поставят върху себе си белега, който беше поставен на Кайн – белег на осъждане. Но в това време истинското пазене на съботата ще бъде подходящ пример на осветено послушание – плода на оправданието. За този, който се доверява само на Христос от кръста, съботата се превръща в знак на изкупление (Втор. 5:15), знака на Вечния завет (Изх. 31:16, 17) радостното седмично повторение на завършеното дело на Христос (Лука 23:54-56). Пазенето на който и да е ден без Голгота, като негов извор е без стойност.

В началото и края на трите епохи – тази на патриарсите, на юдеите и на християните деня за почивка също така е бил и ден за изпит. Виж Бит. 2:1-3; Изх. 16; 20:8-11; Неем. 13:15-22; Мат. 12:1-14; Марко 2:23-28; Йоан 5:1-18; 9; Лука 6:1-11; 13:10-17; 14:1-6; Откр. 13:13-18; 14:6-7. В последната вест на предупреждение намираме призив за отдаване слава на Бог. Това е противоположното на типа на поклонение описан в Откр. 13:13-18. Когато религия, която е измислена от хората взема надмощие и традицията и човешките мнения изместват Словото, тогава Библейската събота е пренебрегвана и отхвърляна. Силата, която налага времена и форми, които не са Библейски се превръща в знака на присвоен авторитет – белега на звяра.²⁹

Не бива да пренебрегваме връзката между белега на звяра и неговото име. Името представя характер. Виж Изх. 34:5-7. Тези, които се покланят на звяра стават като змията, а тези, които се покланят на Твореца ще отразяват Неговия характер. Едните ще станат лъжци и убийци, вярвайки на лъжата чрез отхвърляне на истината и чрез издадена от тях заповед ще проектират да убият тези, които предлагат вечното благовестие с неговия печат, съботата. Докато едната група, както Христос, са готови да умрат за своите усилия, за да спасят грешниците, другата има вид на благочестие, но без силата му, като подражават на фанатичните религиозници от стария Израел, които разпнаха Господа на славата.

Трябва да заявим категорично, че няма сила в самото пазене на определен ден повече, отколкото развяването на знаме. Но външните знаци стават значими, когато истински отразяват отношението на сърцето. Така ще бъде в последните дни, когато света ще бъде поляризиран чрез своето отношение към Христовия кръст. Тогава както сега, послушанието ще бъде плода на истинска святост. Оправдание без освещение е погрешна употреба на термина.

В ранните векове, белега на звяра може би наистина е бил изпита за принасяне на темян на Цезар и идолопоклонството на литургията, но в последните дни, когато сътворението, самата основа на истинската религия е отхвърлено, тогава неговия паметник се превръща в подходящ изпит. Тъй като четвъртата заповед е заповедта на “благовестието”, посочвайки почивката след завършената работа, тя е специално важна по време на крайната криза, когато фалшивите човешки благовестия преобладават.

Бихме желали тук да наблегнем на това, че както с всички неизпълнени пророчества, трябва да бъдем внимателни относно догматичност. Не всичко, което е свързано с белега на звяра, ще бъде разбрано преди пълното разгъване на свитъка. Явно белега на звяра е свързан с външна форма на поведение, видима за хората, не само вътрешно невидимо убеждение. Също така това ще бъде предаване пред творението, вместо пред Твореца, нарушавайки “заповедите и вярата Исусова” споменати в контекста. Виж 14:12. “Белегът” е противното на Вечния завет на откритата религия и фалшификат на външните форми на “вярата, която веднъж за винаги бе предадена на светиите.” (Юда 3) Явно в последните дни на християните ще бъде забранено да практикуват всички отличителни знаци на тяхната вяра.

Откр. 20:4 казва достатъчно ясно, че принципно това пророчество е било изпълнено отново и отново през столетията на нашата ера, но явно “белега” е бил различен, всеки път приложим към религиозната ситуация, която е съществувала тогава.  От тази глава се вижда ясно, че идолопоклонството е греха, срещу когото е главното предупреждение, но идолопоклонството приема много форми и размери. Неговата същност е да замени Твореца с творението или измислиците на творението за реда установен от Твореца. Вижте коментара върху “мерзостта на запустението” в допълнителното изложение след коментара на тринадесета глава.

2 Сол. 2 представя същата криза, както Откр. 13. Нейното предупреждение е специално срещу вид на беззаконие, което ще бъде изявено в “храма”, т.е. Божията църква. Обърнете внимание на забележките за “човека на беззаконието” в ст. 3, тайната на беззаконието” в ст. 7, “беззаконния”  в ст. 8 и отново в ст. 9. Тази част е паралелна на знаците в Откр. 12 и 14, че крайния конфликт ще бъде върху “Божиите заповеди”, а също така “вярата Исусова.” Виж Откр. 14:9-12. Доколкото освещението е външния знак на невидимата вяра, която се захваща за оправданието, не е странно, че изявените последователи на Христос трябва да бъдат изпитани със забележки за тяхното послушание.

Също трябва да имаме, предвид че службата на Христос и по специално заключителните сцени показват формата на опитността на църквата във всички времена и по специално последните. В Неговите дни фалшивата религия заяви открито своята верност към Божествения закон, но разпна Законодателя. Най-очевидното лицемерие на фарисеите беше изявено чрез тяхното отношение към този свят ден, който Бог беше установил да бъде “наслада” и “почитаем”. Виж Ис. 58:13, 14 и сравнете дискусиите относно съботата, които са записани в Мат. 12; Мар. 2 и 3; Лука 6 и 14; Йоан 5 и 9. Отново и отново ние четем, че фарисеите се събраха и се съветваха срещу Него, как да Го унищожат, (Мат. 12:14) поради различното тълкуване и пазене на съботната заповед.

Метода за изследване на историческите и Библейски писания ни забранява да разглеждаме дискусиите за съботата като имащи малко значение след кръста. Според Ерем. 17:19-27; Ис. 58:13,14; Изх. 31:12-17; Изх. 16:25-30; Неем. 13:5-22; Езек. 20; Мат. 12:6-14, във всички векове Бог е използвал отношението на Своя народ към съботата като духовен барометър. Външното пазене на каквато и да е религиозна форма не притежава заслуга от само себе си. Истинското пазене на съботата изисква сърцето и ума да са безусловно посветени на Бог, доволни от Неговото велико спасение, и радостни в Него и поклонението на Него в повтарящ се специален ден е привилегия, а не тежест. По този начин четвъртата заповед включва празник, който е не само почивен ден, благословен ден, най-добрия ден, но също така и ден на изпит.

Независимо от това, което беше казано тук в подкрепа на благочестивото отношение към всичките Божии думи от Синай, бихме искали да наблегнем, че ние лично ненавиждаме законническия култов снобизъм, който осъжда тези, които чрез силата на наследство или среда виждат християнското задължение различно.  Истината, че всеки човек трябва да бъде убеден в своя ум остава, затова нека не осъждаме един друг, но вместо това да съдим себе си, а да не поставяме камък за препъване на другите. Виж Римл. 14.  Есенцията на последната криза не е обикновеното ритуално пазене, но абсолютна лоялност към Христос от Голгота. Изпита в Едемската градина изглежда като малко, незначително нещо, но върху това малко нещо, беше закачена вратата на съдбата. Последния изпит, както първия, може би ще бъде относно това, което изглежда малко, но послушание към точните изисквания на вечния Бог е основното задължение на всички разумни същества. Само тези, които са принудени като Павел (2 Кор. 5:14) и поради същата причина, могат да запазят деликатния баланс на отговорност към Бог и хората, избягвайки ужасните изчадия на фарисейството и отхвърлянето на закона. Друго необходимо възражение е това, че Бог е Този, Който изпитва хората чрез знаците и печатите на Вечния завет.  Ние не трябва да извършваме изпита. Да използваме светлината на Божиите заповеди и вярата Исусова, като средство за осъждането на други, означава да се възкачим на съдебния престол и да приемем Божествените права. Яков 4:11, 12.

Старите и нови тълкуватели виждат в последните стихове на 13 глава и първия стих на 14 загатвания за Деня на омилостивението, този ден, в който Израел вярваше, че техните съдби са запечатани. Това не бива да бъде неочаквано, когато погледнем образите от Деня на омилостивението, които са включени в други пасажи на тази книга и по специално Откр 8; 11:19; 13; 15; 17; 20. Сър Исак Нютон много отдавна предложи:

“Това запечатване загатва за юдейската традиция, че в Деня на изкуплението всички хора от Израел са запечатани в книгите на живот и смърт (Buxtore, in Synagoga Judaica, c. 18,21). Талмуда ни казва, че в началото на всяка нова година, на първия ден в месец Тишри, седмия месец на свещената година, три книги се отварят пред съда, книгата на живота, в която са записани имената на тези, които са съвършено праведни; книгата на смъртта, в която са записани имената на невярващите или тези, които са много лоши и трета книга, в която са записани имената на тези, чиято присъда е отложена до Деня на изкуплението, и чиито имена не са записани в книгата на живота или смъртта преди този ден. Първите десет дни на този месец бяха наречени дни за покаяние и през тези дни те постеха и се молеха много и по време на тези дни те бяха много искрени с очакването, че на десетия ден техните грехове ще бъдат опростени и техните имена ще бъдат записани в книгата на живота, който ден е наречен Деня на изкуплението. На този десети ден, връщайки се от синагогите те се поздравяха с поздрава: Бог, Твореца те запечата за добра година. Те разбираха, че сега книгите са запечатани и че Божията присъда ще остане непроменена до края на годината. Същото нещо е представено чрез двата козела в Деня на изкуплението, на чиито глави първосвещеника полагаше двата жребия, за Бог и Азазел; жребия за Бог показваш Божия народ, който беше запечатан с Божието име на техните чела, а жребия за Азазел, който беше изпратен в пустинята, представящ тези, които получават името и белега на звяра и отиват в пустинята, следвайки великата блудница.”³⁰

Dr. N. H. Young пише:

“Съществува възможност, че зад духовното разделяне – между тези, които имат белега на звяра и тези, които отказаха да го получат, (запечатаните от Бог) между тези, които принадлежат на Сатана и тези, които принадлежат на Христос, между тези, чиито имена са записани в книгата на живота и тези, чиито имена са записани в книгата на смъртта – отново срещаме образността на двата жребия от Лев. 16. Този вид тълкуване се среща при Philo и Origen и в апокалиптичния ключ от Qumran. В ранен документ от втори век, който може би произхожда от средите на Essene (Апокалипсиса на Авраам) ние отново срещаме тези образи, използвани отново и в апокалиптична форма, подобна на 1 Енох.”³¹

“Белега на звяра може добре да представи силите на злото на империята срещу християнството, като зад това е жребия за Азазел. Да се получи белега на империята включва повече, отколкото да бъдем на страната на Рим, то означава да предадем верността си на Сатана, на Азазел. С Apoc. Ab. Пред нас изглежда, че имаме добро основание да приемем τό χάραγμα τού θηρίου в част като вариант на ό κλήροs τού ΄Αζαζ΄λ.  Така че то обяснява апокалиптичната атмосфера, която Откровението притежава, а също така и сатанинския оттенък при използването му от Йоан и ужасната съдба на тези, които притежават този белег. По този начин използването на белега на звяра в Откровение принадлежи към апокалиптичния дуализъм, който използва жребия от Лев. 16, като проводник на техните мисли, а именно, I Enoch, Apoc. Ab. и Qumran.   

Това, че Йоан прилага такова използване на образа на Азазел, както предложихме за Откр. 20 и “белега на звяра” е по-малко изненадващо, когато се замислим за голямото място, което образите от храма заемат в Откровение.”³²

Забележки

1. “Във втория звяр виждаме религиозна сила, а в първия държавна; той е ψενόοπροφήτηs (19:20; 20:10), който претендира за духовна сила, която не притежава и тълкува погрешно Божествената воля в интерес на преследващата държавна сила. Някои от древните тълкуватели видяха в него християнството превърнато в недостойна употреба... Може би това, е на фона на мисълта на св. Йоан, но неговото непосредствено приложение е за езическите свещеници в неговото време...” H. B. Swete, Apocalypse, p. 169.

2. J. Wesley, Notes on the New Testament, p. 704.

3. M.E. Bengel, Gnomon of the New Testament vol. 5, p. 308. (подчертаванията са негови)

4. M. KiddIe, Revelation, p. 253-61.

5. W. Milligan, Lectures, pp. 66-68.

6. Karl Barth, Church Dogmatics, 111:4, p. 49.

7. Пак там p.50.

8. Пак там p.53.

9. Пак там p.57.

10. Пак там p.55.

11. Пак там p. 58.

12. Пак там p. 70..

13. Пак там p. 73

14. Robert Haldane, Exposition of the Epistle to the Romans, p. 699.

15. Bishop Wordsworth, Commentary on the Holy Bible, vol. 1, p. 272.

16. Henry Law, Christ is All, p. 101.

17. Patrick Fairbairn, An Exposition of Ezekiel, pp. 218-19.

18. Rev. Thomas Hamilton, Our Rest Day--its Origins, History, and Claims, pp. 111-120.

19. R. L. Dabney, The Christian Sabbath, pp. 24-26.

20. Gnana Robinson, The Origin and Development of the Old Testament Sabbath-­A Comprehensive Exegetical Approach, pp. 422-24.

21. Пак там pp. 413-14.

22. M. Hooker, The Son of Man in Mark, p. 15.

23. H. H. Rowley, The Faith of Israel p. 194.

24. M. Hooker, op. cit, pp. 15-16. Виж също A. Farrer, St. Matthew and St. Mark, p. 17.

25. Виж H. H. Rowley's The Relevance of Apocalyptic, pp. 22-23, 51, 183-89, и сравни с Dan. 1, 3, и 6.

26. Meredith Kline, Treaty of thе Great King, pp. 18-19.

29. The Christian Sabbath (2nd ed.; Baltimore: The Catholic Mirror, [1893] pp. 29-31. [FRS No. 30; original editorials, FRS No. 125.];

[p. 29] “За повече от хиляда години преди появата на протестантите католическата църква чрез силата на Божествената поръчка промени деня от събота в неделя. Ние казваме чрез силата на нейната Божествена мисия, защото Той, (Който) нарече Себе Си `Господ на съботата`... заповяда на всички без изключение `да слушат Неговата църква` под наказанието да бъдат категоризирани от Него като ` езичници и грешници`.

Но протестантите казват: Как мога да получа ученията на една отпаднала църква? Ние питаме, как можехте да получавате нейните учения през целия си живот в непосредствена (р.30) противоположност на признатия от вас учител, Библията, относно въпроса за съботата?...

(р.31) В началото протестантския свят откри, че християнската събота е твърдо укрепена, за да опонират на нейното съществуване, така че по необходимост тя беше възприета и по този начин загатва за правото на църквата да не промени деня за повече от 300 години. Така че християнската събота до днес е признатото потомство на католическата църква, брачен партньор на Святия Дух, без дума на възражение от протестантския свят.”

Heinrich Julius Holtzmann, Kanon und Tradition ("Canon and Tradition") (Ludwigsburg: Druck und Verlag von Ferd. Riehm, 1859), p. 263. German.[FRS No. 72]

“Събора (в Трент) се съгласи напълно с Ambrosius Pelargus, че  на протестантите не трябва да им се разрешава да триумфират при никакви условия, като казват, че събора е осъдил доктрината на древната църква. Тази практика причини неизказани трудности, без да гарантира сигурност. Тъй като тази сфера на действие изискваше `почти божествена предпазливост` – която испанския пратеник призна като принадлежаща към събора от 16 Март 1562 год. До този момент те не можеха да се ориентират в размяната, кръстосаните лабиринти на изкривяване на пасажи на новото и старо схващане на религията.  Но дори и в това, те щяха да успеят. Накрая, при последното събрание, на 18 Януари 1562 год. всяко колебание беше отстранено [Gaspar de Fosso] Archbishop of Reggio, в речта си каза, че традицията стои над Писанията. По този начин властта на църквата не може да бъде ограничена от Писанията, тъй като църквата е променила обрязването с кръщението и съботата с неделята, не чрез заповед от Христос, но чрез нейната собствена власт. С това последната илюзия беше унищожена и беше заявено, че традицията не означава древност, но продължително вдъхновение. Пак там. Стр. 888

Augsburg Confession (1530), part 2, art. 7, "Of Ecclesiastical Power,"trans. in Philip Schaff, The Creeds of Christendom (New York: Harper, 1919) Vol. 3, pp. 63,64.

[p.63] Освен тези неща съществува спор дали епископите и пасторите притежават силата да учредяват церемонии в църквата и да създават закони относно храни, празници, степени или ред за проповедниците и др. Тези, които приписват тази сила на епископите представят това (стр. 64) свидетелство в подкрепа: `Имам още много неща да ви кажа; но не можете да ги понесете сега.  А когато дойде онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина; защото няма да говори от себе си, но каквото чуе, това ще говори, и ще ви извести за идните неща.` (Йоан 16:12, 13) Също така те представят примера на апостолите, които заповядаха въздържане от кръв и удавено(Дея. 15:29). Те представят промяната на съботата в Господния ден, както се вижда в противоречие с декалога и освен това, те нямат друг пример, освен промяната на съботата. Те непременно се нуждаят от много голяма сила за църквата, тъй като тя се разпорежда със заповедите на декалога.

Но на този въпрос ние отговаряме, че епископите нямат сила да заповядват нищо, което е противно на благовестието, както показахме по-горе.” Пак там. Стр. 889.

Alexander Campbell, "Address to the Readers of The Christian Baptist I(Feb. 2, 1824), 44, 45, in reprint of 1848, 7 vols. in one. [FRS No. 88]:

“(р.44) Или закона остава в цялата си сила, до крайния обхват на своите буквални изисквания или е преминал заедно с юдейските церемонии. Ако все още съществува, нека го пазим според закона. Ако не съществува, нека изоставим фалшивото пазене на друг ден вместо него (съботния).

`Но` казват някой ` той беше променен от седмия на първия ден.` Къде? Кога? От кого? Никой не може да каже. Не, той никога не беше променен, нито може да бъде променен, освен ако е станало ново сътворение, тъй като причината, поради която беше даден, трябва да бъде променена преди пазенето му или уважението към  причината може да бъде променено! Да говорим за промяната на съботата от седмия в първия ден на седмицата са стари глупави поверия. Ако е бил променен, това е било направено от тази царствена личност, която променя времената и законите ex officio – мисля, че неговото име е ДОКТОР АНТИХРИСТ.” Пак там стр. 891

Vincent J. Kelly, Forbidden Sunday and Feast-Day Occupations, p. 2. Copyright 1943 by the Catholic University of America Press, Washington:

“Някои теолози подържат, че Бог по същия начин определи първия ден на седмицата като ден за поклонение в Новия завет, че самия Той е заменил съботата с неделята. Но тази теория сега е напълно изоставена. Сега се приема мнението, че Бог е дал сила на църквата си да определи кой ден или дни да отдели за святи дни. Църквата избра неделя, първия ден на седмицата и с изминаване на времето прибави други дни като святи дни.” Пак там

30. William Whitla, Sir Isaac Newton's Daniel and the Apocalypse, pp. 315-16.

31. N. H. Young, "The Impact of the Jewish Day of Atonement upon the Thought of the New Testament," (unpublished Ph.D thesis, Manchester, 1973), p. 363.

32. Пак там pp. 365-66.