Въведение към глави 12 - 14

трета част

Числото на звяра

 Забележете други преводи на Откр. 13:18. Например, вземете предвид превода на новата английска Библия (NEB). "Числото изобразява името на човек."

   За да разберем тези думи, трябва да имаме предвид други пасажи от Писанията, които говорят за идиоматичните човешки изрази. Виж Римл. 6:19; 2 Кор. 11:21; Откр. 21:17. Това е отличителната черта на пасажа. Числото за което се говори не е число на определен човек, но число, което е добре познато на хората и има значение за тях. Когато си спомним практиката за тълкуване на Писанията чрез заместване на определена дума с друга дума, сумата, от чиито букви дава същото число, която съществуваше във времето на Йоан, ние сме близко до отговора на въпроса.

Много безсмислени думи са били изписани относно мистериозното число 666. Почти всички от тях извират от мисловни форми, които са далечни то тези на Йоан.  Задоволителното тълкуване трябва да има предвид разсъжденията на равините в дните на Йоан, които не отсъстваха от първата църква. По този въпрос Milligan казва:

“Самото число 6 пробуждаше чувството на ужас в гърдите на юдеин, който разбираше значението на числата. То беше твърде по ниско от свещеното число седем точно както осем го надвишаваше. Последното число означаваше повече, отколкото обикновеното притежание на Божеството. Както в случая с обрязването на осмия ден, на “великия ден” на празника (шатро разпъване), на осмия ден, или възкресението на нашия Господ на първия ден, следващ предшестващите го седем дни, той (осмия ден)отразява новото начало на действащата сила. Чрез подобен процес, за числото шест се казва, че то изразява невъзможността да достигне до пълнотата на свещената точка и така то е непълно. Така че за юдеите имаше проклятие в числото шест дори когато беше единично. Когато го утроим, като го размножим и умножим по десет и след това отново по десет, докато получим три мистериозни шестици, следващи една след друга, 666, по този начин представяме могъществото на зло, от което няма по-лошо.¹

Caird критикува повечето от подходите за тълкуването на числото 666, но не предлага свое собствено положително разрешение.² Коментарите на Leon Morris са по-полезни... “преведете го като `числото на човек`...”³ Другата версия, за 616 по всяка вероятност се появява от фанатично приложение, като това до Gaius и не бива да ни отклонява от проблема за триединството от шестици.

Относно разрешението с Нерон G. E. Ladd изразява съмненията на много тълкуватели както следва: “... цифровата сума от името Neron Kaisar на гръцки не е 666, а 1005. Проблема е разрешен, когато преведем Nero Kaisar на еврейски и тогава сумата е точно 666. Това е постигнато чрез малка вариация в изписването на еврейската дума за цезар. Също така никой не е обяснил защо Йоан, който пише на хора, които четат гръцки, използва сложния символизъм на числата с еврейските вместо с гръцките форми на имената. Също така е важно, че нито един от древните тълкуватели на Откровението не призна това разрешение.”⁴ Същият автор предлага, че “напълно е възможно, числото да е предназначено да бъде нацяло символично.”⁵ Също така звяра е свързан с числото 8. Виж 17:11. Когато съберем числата от едно до осем, получаваме 36 и когато повторим същата процедура с числата от 1 до 36 получаваме 666.

Ранните християни разбраха, че според подхода с числата на думите името Исус се равняваше на 888, това на “кръст” на 777 и това на “звяр” на 666. Тъй като числото 8 беше видяно като число на възкресението (Христос възкръсна на “осмия” ден, осем души бяха спасени в Ноевия ковчег за новия свят, обрязването, което беше символ на ново начало, беше направено на осмия ден и др.) вярващите виждаха във всичката фалшива религия всичко това, на което не му достигаше вечен живот, това, което беше Аполион от Абадон – унищожител, вместо Спасител. 666 сочи към последното отстъпничество, когато фалшивото триединство на змея, звяра и фалшивия пророк ще управлява.  Хората ще бъдат под управлението на змията – и двамата бяха създадени на шестия ден, а тази връзка не може да доведе до истинска съботна почивка.

Вечното благовестие       

Какво е вечното благовестие в Откр. 14:6, последната вест за този свят? Нека да обобщим. Независимо от милионите проповеди за противното, благовестието не е добър съвет! Благовестието е добра вест! Съветът е относно нещо, което аз правя, а вест е относно нещо, което е било направено и то направено от някой друг. Благовестието е добрата вест, че всичко, което Бог изисква от мен за времето и вечността Той го е изпълнил в лицето на Сина Си и че това изпълнение е приписано на всеки, независимо колко безчестен е този, който вярва в добрата вест.

Не всеки знае точната дата и място на своята смърт. Три часа, разпети петък, Голгота. Христос представи цялата човешка раса и когато Той умря, юридически целия свят умря. Ние бяхме разрушени преди много векове от първия Адам, без нашето лично участие. На Голгота, отново без нашето лично участие, ние бяхме изкупени, от втория Адам. Той беше направен това, което не беше, за да може ние да бъдем направени това, което не сме. Независимо от нашия грях и себичност няма смисъл да се опитваме да се примирим с Бог. Той вече ни е примирил и ни приканва: “Примирете се.” Бог предлага нещо, Той не изисква нещо.

Моето положение пред Бог зависи от приемането от моя страна на това, което Христос е направил, не на това какво правя. Въпреки че закона изисква съвършено положение, той е безсилен да ни даде съвършено положение.

“Вярващия не е призован да сключи мир с Бог; той никога не може да направи това. Той трябва да приеме Христос като своя мир, тъй като с Христос имаме Бог и мир.” “Не трябва да се притеснявате за това, какво Бог мисли за вас, но само за това, което Бог мисли за Христос, вашия Заместник.” Мислите ли, “че трябва да сте свободни от грях, преди да се доверите на Неговата сила да ви спаси?... Елате при Исус, и получете почивка и мир... Исус би искал да дойдем при Него, такива, каквито сме, грешни, безпомощни, зависими.”

Има две страни на Христовата работа за нас, това, което Той направи за нас, което довежда до съвършено приемане от Бог на вярващия и работата, която Той извършва в нас, която няма нищо общо с нашето приемане от Бог. Първото е завършено и никога не се променя в никоя от степените на християнската опитност. Ние не изгубваме благодатта, понеже грешим. Милиони препъвания по пътя към Новия Ерусалим не могат да предизвикат и най-малкото осъждане. Освещението не е завършено в този живот. Докато моето положение пред Бог зависи от това, което Христос е направил за мен, а не на това, което Той прави в мен, също така е вярно, че второто е доказателство, че аз съм получил първото. Лутер каза, че християнина е “винаги каещ се и винаги в изправни отношения с Бог.”

Божествения план изисква нашето пълно спасение от грях – от вината му, от силата му и от присъствието му.  Приемането на Голгота довежда първото, нашата зависимост от живия Христос довежда второто, а Неговото завръщане, осъществява последното. Работата е Негова, въпреки че е получена чрез нашата вяра. Обективно, Христос е всичко, субективно, вярата е всичко.

Гледайте обратно към кръста, който довежда вярата, която оправдава; гледайте напред към пришествието Му, което довежда надеждата, която освещава; гледайте нагоре към трона, който довежда любовта, която задоволява. Наистина, това е добрата вест!

Извличайки от Новия завет, нека да обясним подробно практичното приложение на това вечно благовестие. Колкото повече гледаме към Христовото съвършено въплъщение на безкрайна любов и истина, илюстрирани във всеки един от Неговите мотиви, мисъл, поглед, дума и дело, толкова повече нашата съвест ще бъде спокойна, дори ако не вярвахме, че Неговата лична правда е приписана всеки момент на безразсъдни, грешащи, слаби, препъващи се вярващи. Подобно на това, колкото повече възприемаме от дълбочината на свещения закон, който изисква от нас всичко, което Христос беше и направи в своята човешка природа, ще се отчаем повече, ако Писанията не ни насърчават казвайки, че всички, които са предали своя живот на Спасителя са “приети във Възлюбления” (Еф. 1:6); “завършени в Него” (Кол. 2:10); “очистени от всяка неправда” (1 Йоан 1:9)  и без “осъждане” (Римл. 8:1) или без “раздяла” (Римл. 8:33-39).

Независимо от факта, че ние се стараем да изпълним всяко задължение, ние оставаме “безполезни слуги” (Лука 17:10); праведни само в заслугите на Христос (Римл. 3:20-26); “тъй като допускаме много грешки” (Яков 3:2 RSV) и трябва да се молим ежедневно, “прости ни греховете” (Мат. 6:12). Например, независимо от факта, че Христос предвидя отричането на Петър (Йоан 13:36-38) и независимо от факта, че Той предвидя, че Неговите ученици ще Го напуснат (Мар. 14:27) Той ги обяви за “чисти” (Йоан 13:10) и каза на Бащата: “те опазиха Твоето Слово” (Йоан 17:6). По този начин добрата вест ни уверява, че ако сме предали себе си на Христос, всеки един от нас е безупречно Негово дете, въпреки че не сме съвършени деца. (Евр. 12:5-7; Йоан 13:1 ІІ част). Докато вътрешно сме грешници през всичките си дни, в Христос ние притежаваме съвършена правда, тъй като “този човек (Исус) приема грешници” (Лука. 15:2) и Бог е Този, Който “оправдава неправедния”, който вярва (Римл. 4:5; 5:6).

   Докато във всяка стъпка напред, в християнската ни опитност нашето покаяние ще се задълбочава ние ще направим изповедта на апостола наша собствена изповед: “Защото зная, че в мене, ... не живее доброто;” (Римл. 7:18) нашите молитви ще се издигнат бързо, за да може Спасителя да изцели смущенията на болните ни от грях души (Мат. 6:12; Откр. 8:1-4). Забележете, че непрекъснатото издигане на тамяна представя смесването на Христовите заслуги, които са необходими поради постоянното извършване на грях и едновременно с това ние ще се радваме тъй като “Христос е направен наша правда, освещение, мъдрост и изкупление” (1 Кор. 1:30-31; Зах. 3:3-4) и че никога не можем да бъдем изгубени, ако се доверяваме на Неговите заслуги.

Също така, докато греха остава в нас и лесно ни притеснява, той не трябва да царува, тъй като след като веднъж разберем, че нашето положение пред Бог е решено чрез Божествената благодат “независимо от нашия успех в пазенето на закона” (Римл. 3:28 NEB) тогава греха престава да има сила над нас (Римл. 6:14). Насоката на живота ни е към небето, независимо от непостоянствата и паданията ни. След като сме свързани с Христос чрез вяра, плода на правдата е спонтанен (Римл. 7:4) тъй като не е възможно за нас да приемем Христовата смърт, без да приемем Неговия възкресен живот (Римл. 6:1-12). Павел заявява, че двата заместителя на истинското благовестие (беззаконие и законничество) не са валидни за вярващия. Срещу беззаконие виж Римл. 3: 9-22; 10:4; Гал. 3:21,22. Ние не можем да приемем работата на втория член на Божеството и да отхвърлим тази на третия (Гал. 3:14). Бог дава даровете си с две ръце и не оправдава хора, които Той не може да продължи да освещава. Павловите послания винаги представят завършеното дело на Христос и след това той умолява вярващите да направят истинско в техния живот това, което вече е завършено в Христос. Затова втората част на посланията му започва със “затова” и той призовава хората към святост, на основата на завършеното дело на Христос (Римл. 12:1; Еф. 4:1; Гал. 5:1; Фил. 4:1; Кол. 3:1). Няма да съществува разделяне между оправдание и освещение в нашата опитност, но ще има разлика тъй като първото е завършено и съвършено, а второто което е дело на целия живот никога не е пълно или съвършено. Например: Христовото дело е завършено (Йоан 19:30) и ние седнахме в небесните места с Него (Еф. 2:6). Въпреки че вярващия в Христос е видян като пристигнал, като “имащ пълнота в Него” (Кол. 2:10, 12-13) все още съществува борба в неговия живот (1 Кор. 9:27; Гал. 5:17) показващо, че на него не му достига Божията слава (Римл. 3:23) и той се нуждае от прощение на греховете си (1 Йоан 1:8) до второто пришествие на Христос (Римл. 8:23).

По този начин на всяко място, където Павел споменава “правдата, която е от вяра” той няма предвид освещение, но това оправдание, което е основано на завършеното омилостивение. Оправданието означава, обявяване за праведен, никога правене на праведен в смисъл на преливане на характер. (Рим. 1:16,17; 3:21,22; 4:11,13; 9:30 до 10:13; Гал. 5:6; Фил. 3:9; Римл. 4:5; 3:24; 5:17,18). Оправданието е моментално и сто процентово, но не е така с развитието на характера. Приписването на правда в оправданието е юридическа функция, тъй като когато Христос умря като представител на човешката раса, тогава “всички умряха” (2 Кор. 5:14) и когато Той възкръсна, всички възкръснаха (Кол. 3:1; Еф. 2:6). Бог не ни обявява субективно праведни, но юридически праведни. Оправданието е нашето положение пред Бог, не нашето настоящо състояние.

Вярвайки в тази добра вест, че нашето приемане чрез Христос зависи от Неговото съвършенство, не моето, ние сме свободни да работим за другите, без да се чувстваме лицемерни относно нашата недостатъчност и грешки.  Само това благовестие предлага вест за другите, която може да вдъхнови вяра, надежда и любов, като по този начин довежда този първокачествен живот, който всичките старания за достигане на съвършенство се опитват да достигнат безуспешно. Не е ли това подхода на Новия Завет, който докато скицира многото слабости на ранните вярващи, ги окуражава да воюват в борбата на вярата с уверението за крайно влизане в небето?

Новия завет предлага много картини на благовестието, които характеризират новото време въведено чрез Христовия кръст. Тези фигури включват откуп, помирение, изкупление, оправдание и др. Реалността винаги надминава изображението, а юридическото разбиране на оправданието, не означава, че приемането от страна на Бог е обикновена счетоводна размяна. Дара на пребиваващия Дух и събитието на възстановяване винаги придружават спасителната вяра. Но, юридическата метафора е ценна, като дава възможност на тези, които съзнават омърсяването на душите си (Ис. 6:5-6) да зависят само от съвършената правда, която беше изработена преди 2 000 години и днес е предложена като безплатен подарък, моментално достъпен за всеки, който би го приел. Този поглед, който гледа навън и нагоре, извършва хиляди пъти повече, отколкото всичкото осветено духовно съсредоточено гледане може да направи, тъй като той поставя човешката слава в прахта на земята и прави за него това, което той не може да направи за себе си. Духа на святост не говори за себе си, но свидетелства само за Христос и Неговата правда (Йоан 15:26), ние също трябва да правим това. Вечното благовестие от Откр. 14:6, “вярата, която веднъж за винаги бе предадена на светиите” (Юда 3) е темата, която е вдъхновила всички съживления и трябва винаги да бъде изявена в проповядването на християните (Гал. 6:14; 1 Кор. 2:2; 15:3 RSV), като трябва да погълне всички останали теми, тъй като то е небесната вест на истина и последната надежда за изгубения свят (Мат. 24:14). Това не е ултрамодерно еретичество, това е самото благовестие, както беше предсказано в Бит. 3:15 и пазено грижливо от пророците, апостолите, мъчениците, реформаторите и великите евангелисти във всички векове.

След като видяхме уместното приложение на вечното благовестие , нека да обсъдим неговото провъзгласяване в последните дни във връзка с есхатологичното прогласяване, за което се говори в 14:7. Не трябва да отричаме, че вечното благовестие от 14:6 е живо свързано със съда. Поради това много изследователи отричат неговата идентичност с благовестието на Павел. Това естествено означава да не разбираме и двамата, Павел и Йоан. Дори и в Римляни благовестието не може да бъде представено без силно съдебно ударение. В Римляни 1-5 непрекъснато се загатва за съдебната присъда. Виж 1:18, 32; 2:1-3, 5, 12,16; 3:6,19. Все пак, оправданието, резултата от получаване на благовестието е очакваната последна присъда. Наистина, то е крайната присъда изречена предварително. 

Дори в евангелието на Йоан, силната връзка между добрата вест и съда е видима. Виж 3:17-19,36; 12:31-32. Всяка душа съди себе си чрез отношението, което има към Христос и Неговия кръст. В Йоан 3:16, най-добре познатия текст в Библията това е представено много ясно. Тези, които отказват да вярват, ще загинат. Когато благовестието е проповядвано или хората получават моментално присъдата “невинен”, чрез приписване на Христовите заслуги или те осъждат себе си като недостойни за вечен живот. Виж Дея. 13:46.

      По този начин крайното провъзгласяване на благовестието, също довежда до присъда. Но определено Откр. 14:6-7 казва повече. Тези стихове твърдят, че благовестието идва с огромна спешност, тъй като края на света наближава и с него унищожение за всички, които са извън Христос. Вестта е особено свързана с обявяването на милост и в последното време се чува словото на присъда за отпадналото християнство. Тази тема е разширена в последния стих на настоящата глава и следващите глави до края на двадесета. Както вече забелязахме, цялата тази книга се занимава с темата за присъда, така че никак не е странно, че дори и благовестието тук е представено в сцената на съд.

Предназначено е, всички изповядващи християни да бъдат предупредени от часа на обявяването на съда. Преди идването на Христос благодатното време за живите е приключило и небето обявява, кой трябва да бъде възкресен в първото възкресение (Откр. 22:11-12). Важно е да обърнем внимание на факта, че няма велика присъда при Второто пришествие. Всички съдби са запечатани и определени преди това. С отварянето на гробовете, умрелите излизат от гроба и възкръсват облечени в безсмъртие. Наградата им е дадена моментално, без да застават пред небесния Съдия или съдебни заседатели. По този начин праведните никога не застават лично в Божия съд. Техният Първосвещеник е също така техен Адвокат и Съдия и Той изтрива техните грехове и дава Своите заслуги на всички вярващи, за да може те да бъдат възкресени в началото на милениума. С изгубените е обратното. В края на милениума те трябва да застанат лично пред великия бял трон и Този, Който седи на него, от чието лице земята и небето побягват.

Разликата на съда между спасените и изгубените трябва да бъде наблюдавана внимателно. Част от добрата вест е, че ние, които вярваме, не трябва да се страхуваме от Всевишния в деня на разплатата. Ние сме съдени в Христос преди първото възкресение. Има съд и за вярващите, както за всички останали, но те са съдени според записа за тях, вместо да се представят лично, и Христос е този, който се занимава с целия случай. Виж Зах. 3.

Всяко изказване относно съда, изречено или написано от вдъхновен писател е изразено чрез метафора, тъй като самия съд, като принадлежащ към Божествени неща е неизразим. Най-дългия коментар на Христос относно тази тема (Мат. 25:19-46) е обширна метафора, притча и никога няма да бъде изпълнен буквално. Същото е истина за Неговото изказване в Мат. 12:36. Поради милениума и възкресенията на праведните и неправедните в различни времена, няма да има време, когато тези две групи ще бъдат заедно, за да чуят думите на разделяне, както са записани в Мат. 25. Това, което Откр. 20 представя е възкресението на праведните, без да се споменава за съдебен процес. Така че възкресението от мъртвите е издадената присъда в предшестващия съд (Откр. 20:4). И въпреки това ние четем 2 Кор. 5:10; Римл. 14:12; Евр. 10:30; 12:14; Мат. 12:36-37 и др.

Както Ladd пише в своята Theology of the New Testament: “Факт е, че когато Исус говори за завършека, Той винаги използва символи.”⁶ Така, че ние имаме сватбеното празненство, събирането на жетвата, ангелите събиращи избраните и присъдата над слугите – всичко това са символи.⁷ Когато проповедници и други говорят за внимателното записване в небето на всяка мисъл, дума и дело, а също така и за подбуждащите ги мотиви, те говорят истинно, но не буквално. Наистина небето изследва всеки изявен вярващ преди възкресението, но книгите, са паметта на Бог, а решението е моментално според това дали истинско доверие в заслугите на Христос (доверие, което винаги води до доказателство) е засвидетелствано. Вижте по нататъшна дискусия върху вестта на Откр. 14:6-7 в коментара на тези стихове.

Вавилон

Тази тема е спомената в Откр. 14:8 и ще бъде дискутирана подробно, когато изследваме Откр. 17. За сега ще се задоволим само да споменем, че тук думата се появява за пръв път в Откровение и е свързана с предупреждението срещу отстъпника от Откр. 13:13-18. Вавилон е голямата блудница, а нейната противоположност е непорочната жена, която е облечена със слънцето. KiddIe ни казва, че: “Откровение като цяло може да бъде наречено есе в контрасти. Някои от тях са поразителни и ясно забележими, като този между верните и неверните в седемте църкви, между `жената облечена със слънцето` (гл. 12) и `жената облечена в червено` (гл. 17) или между закланото Агне, който ще се завърне като Месиански победител  5:12; 19:11) и звяра който оживя след като беше наранен с меча (13:15)...”⁸  Тази проницателност признава, че Вавилон представя всичката фалшива религия от началото на времето, както жената облечена със слънцето представя истинските вярващи от самото начало.

Израза, “този велик град” в Откр. 14:8, се среща за пръв път в 11:8 и там представя отпадналата религия, която разпна Христос. Относно тази тема повече е казано във въведението към шестата част на Откровение.

Продължавайки да изследваме детайлите на тези глави, нека имаме предвид, че изследването ни е относно последния голям изпит, който християните ще преживеят преди идването на Христос. Есхатологичната истина се интересува от крайното поляризиране на света и реабилитирането на Бог, Неговата истина и Неговия народ.

Забележки

1. W. Milligan, Revelation, p. 325.

2. Виж G. B. Caird, Revelation, pp. 174-76.

3 L. Morris, Revelation, p. 174.

4. G. Eldon Ladd, Revelation, p. 186.

5. Пак там p. 187.

6. Theology of the New Testament, p. 205.

7. Preston и Hanson коментират: “така че в стихове 14 и 18-20 виждаме картина на Христовия съд. Тя е тясно свързана с картината за ада, която той следва и може да бъде видян като пълно обяснение за ролята, която Агнето играе в тази част. Тук картината е за гроздобер и гроздобера, както жетвата, в Библията, е символ на една от най-дълбоките истини, която Библията предава: `чрез плодовете им ще ги познаете`.  Доброто трябва да продължи да произвежда добро, а злото, зло, докато и двете са съвършено ясни и този резултат е наречен съда.” Revelation, p. 104.

8. M. KiddIe, Revelation, p. 25.