Допълнително изложение върху

тринадесета глава и Армагедон

Не трябва да пропускаме ударението, което Откр. 13 поставя, от всичките тълкувания на детайлите на тази глава. Тази глава сочи към дълго очакваната криза в края на времето – криза, която въвежда Деня на Господа и Армагедон. За църквата Армагедон е това, което Голгота беше за Христос, последния конфликт, скриването на Божието лице, заплаха за изтребление и накрая вечно освобождение. Този болезнен мрак, ще просветли света чрез демонстриране пред целия свят, на същите Божии истини на възстановяване, както бяха открити чрез кръста.

Чрез пророчества и тип останалите глави в Откровение предвещават тази финална криза. Първия конфликт, който е записан в Бит. 4, беше относно поклонение и също така ще бъде в последната битка. В Откр. 13 и 14 “поклонение” е ключовата дума. Хората ще трябва да изберат между преклонение и послушание към техния Творец и Изкупител или под тоталитарния натиск ще се подчинят на популярната религия на идолопоклонническото поклонение на творението, символизирано чрез звяра.  Компромиса на църквата със света, отразен чрез Ваалимите и децата на Езавел в Откр. 2, достига до крайното си изпълнение в края на света. Валаам е прототип на есхатологичния фалшив пророк – звяра подобен на агне, който принуждава света да се поклонят на звяра и неговия образ.

Нека свържем цитатите на апокалиптичната картина (Откр. 13 и паралелните цитати) с по-ранни кризи, които са типични с есхатологичната.

Откр. 13:11-18 развива “времето на изпитанието” предсказано в 3:10.  Също така то е наречено “скръбта на онези дни” в Мат. 24:21, 29 и Мар. 13:19, 24; “време на страдание, каквото никога не е имало” в Дан. 12:1 (това е източника на Христовата забележка за скръбта) и Ер. 30:7 потвърждава, че изпита е толкова голям, че: “няма друг като него”, “Именно той е време на утеснението на Яков; Но ще бъде избавен от него” – израз който е паралелен с Дан. 12:1.

В Новия завет не само Откровение, но и 1 Сол. 5:1-3 свързва последвана криза с падането на Вавилон, което беше прелюд към освобождението на Израел и завръщането им в Ханаан. Сравни 1 Сол. 5:3 с Ерем. 30:7-11 и Ис. 47:8-15 с Откр. 18:7-8. Така че пресъхването на Ефрат в Откр. 16 не бива да бъде разделяно от паралелните забележки в Исая и Еремия относно отхвърлянето на Вавилон. Дан. 5 представя същата сцена като скицира духа на мир и сигурност във Вавилон по време на пира на Валтасар, в навечерието на унищожението му.

Не само Дан. 5 и времето на скръбта, което е отразено тук, но също така разказите в Дан. 3 и 6 са загатнати в Откр. 13, като темата за звяра сочи към Дан. 7,8,9,11,12. Забележката за вавилонския образ е приложена за звяра, на когото всички трябва да се поклонят, (13:11-18; 14:9-11) сочат обратно към дните на Данаил, когато фалшивата религия и политическата сила заплашваха със смърт пазителите на закона. Данаил отказа да наруши това, което съвестта му, му казваше. Тогава неговите врагове заявиха: “Няма да намерим никаква причина против тоя Данаил, освен ако намерим нещо относно закона на неговия Бог.” (Дан. 6:5) Тази ситуация, която е увеличена на световно ниво е, която Откр. 13 изобразява в заключителните си стихове. Много важно е, че когато Дан. 12:1 говори за есхатологичното освобождение на заплашения остатък и използва същата ключова дума, която се намира в историите на глави 3 и 6. Виж забележките за “освободи” в Дан. 3:15,17,28; 6:14,16,20,27 и сравни с 12:1. Това става още по-ясно чрез цитати в апокалиптичната мозайка като Откр. 13:14; 14:1,8,9,19,20; 15:1-3; 16:12-16, които говорят за кризи в миналото на древния Израел

Откр. 16 включва и увеличава сцената от 13:11-18 чрез своята забележка за змея, звяра и фалшивия пророк. Чудесата, които са направени са видени като поляризиращи невярващите множества на земята като въведение към Армагедон. Народите, множествата и езиците, които подкрепят Вавилон са символизирани чрез реката Ефрат, която ще бъде пресушена от Божия гняв. За християнин, който е юдеин, този вид на изразяване ще пробуди спомени за Изхода и пресушаването на Червеното море, отклоняването на водите от Вавилон, когато помазания Божий пастир Кир, дойде от изток, за да освободи Божия народ и множеството “наводнения” от езически завоеватели, идващи от север, атакуващи Израел през вековете.

Термините “времето на скръб” и “утеснението на Яков” сочат обратно към Битие и историята на великия изпит, през който този патриарх премина. Само една река отделяше Яков от родния му дом, когато чу вестта, че неговия брат се доближаваше към него с мисъл за убийство. Изглеждаше, че всичките му грехове от миналото се изправяха пред него. Страхът, да не би Бог да не може да го запази поради неговата вина, принуди Яков да се бори със силния си посетител, докато накрая беше осакатен и неговото постоянство във вярата, и искрена молитва, доведоха до благословението, което той търсеше.

Когато остатъка на духовния Израел се изправят пред заповедта за смърт издадена от звяра, отново ще има подобно изследване на духа, като това, което се случи с Яков в древността. Но накрая, при пришествието, като простени, но верни грешници, те ще видят Божието лице и ще бъдат запазени чрез тяхната вяра в заслугите на умилостивението.

Съществуват и други старозаветни картини, които изглеждат подходящи за времето на скръб описано в Откр. 13. Хората, които са преминали през изпита, са видени като “запечатани” и са с Агнето на планината Сион. На тях е дадено благословението, което принадлежи на всички тези, които са “опазили своите дрехи” (16:15).  Казва се, че печата на челата на победителите е името на Агнето и това на неговия Баща. Образността е основана на Ез. 9 и по специално на Зах. 3. В Зах. 3 виждаме съдебна сцена, която е есхатологична и по този начин сочи към символите на приемане от Бог, бяла дреха и митра на главата. На митрата на първосвещеника е изписано името на Йехова. Виж Изх.28:36. В напрегнатата атмосфера, която е описана от Захария, виждаме символизма от Деня на омилостивението, когато първосвещеника е представител на грешните поклонници, които застават пред Бога на Израел в деня на съда.¹ По този начин е по-лесно да се види връзката между Откр. 3:10, 12, (който говори за “часа на изпитанието” и “името на моя Бог”) и Откр. 13 и 14.

Сър Исак Нютон предложи, че Откр. 13 със своя белег, в контраст с Божествения печат, единствено може да бъде отключен с типа от Деня на умилостивението, който с двата си овена и техните печати символизира двете групи в деня на съда, спасените и изгубените, запечатаните за Йехова и отбелязаните с белег за Азазел бунтовника. Борбата на Яков с ангела, Израел, който се молеше на Yom Kippur, (Деня на омилостивението) деня за пост и съдебната сцена в Зах. 3, всичките те имат общ диапазон и осветяват предсказанието направено в Откр. 13, където Йоан представя финалното поляризиране на множествата на земята.

Указът за смърт в 13:15 е ехо на друг пасаж от Стария завет. Според Апокалипсиса всички: “големи и малки, богати и бедни, свободни и роби” са принудени да отдават фалшиво поклонение под заплахата от икономически трудности и накрая от смърт. Само на едно друго място в Библията ние срещаме криза от такава величина, която включва смъртна заплаха поради техния начин на поклонение.

Историята записана в Естир принадлежи към крайните дни на старозаветната история и е относно заплашения остатък, чието поклонение беше в ярък контраст с този на техните врагове. Идолопоклонника Аман, който помагаше в управлението на Мидо-Персия казва:  "Има едни люде пръснати и разсеяни между племената по всичките области на твоето царство; и законите им се различават от законите на всичките люде, и те не пазят царските закони; затова не е от полза за царя да ги търпи. Ако е удобно на царя, нека се предпише да се изтребят; и аз ще броя десет хиляди таланта сребро в ръцете на чиновниците, за да го внесат в царските съкровищници.” (Естир 3:8-9) Както с подобната сцена в Данаил, която е с много по-малък размер, нещата взеха противоположен курс и вместо разрушение, юдеите намериха “радост и веселие”... празник и почивка”, докато смъртта постигна техните врагове.

Същата радост и веселие от освобождение са съпътствали Израел непрекъснато след тяхното освобождаване от Фараоновата армия при Червеното море. Откр. 15:1-4 и 16:12-16 извличат от този ранен национален пример, като Откр. 16:21 загатва за по-късното освобождаване от Аморейците чрез градушката от камъни от небето. Виж Исус Навин 10:11.

Докато името Мегидо означаваше “тревога” за Израел, то също така говори за не заспиващото око на Бог, който наблюдава своя народ. В Съдии се намира първия доклад за конфликт в Мегидо.  Войската на Мадиамците, поклонници на слънцето, атакува малкото стадо на Израилтяните, които почитаха съботата. Бог беше единственото им убежище и сила и “звездите от пътищата си” воюваха срещу Сисар и неговата войска, и ги победиха в долината на Мегидо. (Съдии 5:19-21)

Споменаването на планината Мегидо в Откр. 16, паралелната глава на Откр.13 напомня за конфликта между идолопоклонството на Ахав и Езавел и пророка на Йехова, Илия, на планината Кармил. След отговора от небето чрез огън, фалшивите пророци бяха избити край водите на Мегидо. Конфликта, като този предсказан в Откр. 13 е относно поклонение и Божиите заповеди. Виж 3 Царе 18:18, 30; 19:14. Докато думата Армагедон се среща само веднъж в Библията, това, което тя показва – борбата във великия ден на Бог Всемогъщи – преобладава в двата завета. Дори скръбта на всички народи, за която се споменава в Откр. 1:7 е забележка за последната катастрофа и сочи към скръбта, когато Йосия умря като съюзник на Вавилон.  

Бихме желали да подчертаем, че Откр. 13 е много важна глава, тъй като сочи към разделяне на водите на човечеството в близкото бъдеще и в определен смисъл е сърцето на Апокалипсиса. Това, което дава определена спешност на този текст е отражението на събитията в Гетсимания, в тази глава, която се занимава с Антихриста. Основното “доказателство” в Откр. 13 е неговата забележка за страданията на Христос. Всички пророчества в Апокалипсиса сочат към него по този начин, и както проповедта на Елеонския хълм увеличава страданията на Христос, така и Откр. 13, която представя световната Гетсимания за Христовото тяло, сочи към същото. Истинския край на Стария завет се слива с началото на християнството. Службата на нашия Господ и по специално последните Му дни, както показахме по-рано, е образец на опитността на Неговото тяло в последните дни. С него идват вечното благовестие и часа на Божия съд. След помазването му с Духа, неговата служба поляризира юдейския религиозен свят. Той очисти тяхното светилище, произнесе горко над лицемерните поклонници и чрез всеки разказ или притча за страстната седмица, предупреждаваше за съда. Противопоставящите Му се религиозни групи се обединиха с държавното ръководство, за да Го осъдят на смърт. Неговото време на скръб беше разделено на две, чрез запечатването в Гетсимания, ако може така да се изразим, когато Неговото решение да умре за греховете на света, беше взето безвъзвратно. След това дойдоха съдебните зали, язвите на Божествения гняв, знаци в небето, разкъсаната завеса, която привличаше вниманието към Пресветото място и финално края. Неговият кръст беше съдебния трон, както е предсказано в Йоан 12:31.

Откр. 11-13 извлича темата си от страданията на Христос, както са описани в евангелията, когато описва последните дни и ние ще бъдем в грешка, ако не успеем да му отдадем истинско внимание. Виж специално 11:3 – 13:1 (с техните загатвания за 1260 дни на служба, отхвърляне от света, независимо от свръх естествените сили проявени като чудеса, Ерусалим, виновния град, трите и половина дни на смърт, след това възкресение и възнесение). С кризата идва отварянето на Пресветото място в храма, като отражение на знака, който отбеляза смъртта на Христос. Сходствата са твърде много, за да бъдат приети като случайни. Дори и Антихриста е представен като пародия на службата на Христос, със своите 1260 дни, смърт и възкресение, а също така и неговия защитник, звяра подобен на агне.  

Този Антихрист е представен в предсказанието на нашия Господ относно “последните неща”. Не забравяйки, че проповедта на Елеонския хълм представя Христовите страдания, и използването от Него на титлата за Антихриста – "мерзостта на запустението" – е двойно по значима. Около кръста бяха събрани представителите на Рим, силата, която бе призната от юдеите за съвременното изпълнение на тези пророчества, които веднъж бяха изпълнени от Антиох Епифан. Нашия Господ потвърждава в Мар. 13:14 (използването на лично местоимение със среден род за думата, за която се отнася местоимението, са важни), че последния знак, ще бъде световно доминираща сила като Рим – идолопоклонническа и преследваща (което е загатнато от βόέλυγμα и έρημώσεωε) налагаща своята фалшива система на поклонение над целия свят. Църквата – Неговото тяло – трябва да пострада, както главата, от ръцете на идолопоклонници. Това е пророчеството, което Йоан увеличава в Откр. 13, чрез изграждането на образ и заповедта, че всички трябва да му се поклонят. Това е въведението към Армагедон. Виж Мар. 13:14 ІІч., и Мат. 24:15 ІІч., и сравни с Дан. 8:13; 9:26,27; 11:31 до 12:11.

Jeremias казва:

“Мерзостта на запустението в святото място изисква поклонение и почит, чрез прославянето от фалшиви пророци, чрез думи и чудеса – това е последното голямо изкушение...”²

“Това е последната катастрофа в историята, която Исус видя, че наближава. Той беше убеден, че Божието царство идва чрез страдания и само чрез страдания.³

Lars Hartman говори подобно на него:

“Ние срещаме “мерзостта на запустението” в Данаил в пасажи, които се занимават с преследване и подтисничество... Имайки предвид контекста, както в евангелията така и в Данаил (които бяха изтълкувани есхатологично) изглежда правдоподобно, че символа, за който говорим, се отнася към определена форма на богохулство, която ще охарактеризира последните дни... Унищожението ще бъде свързано с нея.”⁴

По този начин съвременните изследователи отразяват ранните тълкувания като тези на Wordsworth и Tanner:

“Форми на безбожие, а не благочестие ще бъдат установени чрез закона, дори и в християнската църква, както нашия Господ предсказва в Мат. 24:15...

Така ще бъде в последните дни. Самата църква ще бъде предадена от хора, които заемат високи длъжности и чрез техните смирени и предателски отстъпки и компромиси, тя ще бъде замърсена от формата на поклонение, което ще я направи отвратителна пред Бог и накара всички честни хора, да плачат, да крият лицата си от срам и съжаление и да изоставят дворовете на светилището.”⁵

“`Мерзостта на запустението` е формула за отхвърлянето на Божията религия, оскверняване на това, което е свято, прахосничество и развращаване на Неговия ред на поклонение от голяма опозиционна на Бог сила. Явно е, че описанието е приложимо с повече или по-малка прилика за няколко последователни кризи в историята, включително... Антихриста.”^6.

Трябва да отбележим, че 2 Сол. 2 също е основан на мотива на “мерзостта на запустението”. По този начин, пророчествата в Апокалипсиса относно образа на звяра в последната криза е крайното увеличаване на предупрежденията против фалшиво поклонение започващи от Втор. 13:1-3, и особено подчертани от Данаил, Христос и Павел. Ние, които може би живеем в навечерието на Армагедон, ще направим добре, да обърнем внимание на предупрежденията на пророческия припев срещу идолопоклонство и в отговор да се: “поклоним на Този, Който е направил небето, земята, морето и водните извори (Откр. 14:7) това поклонение е илюстрирано в пазенето на “Божиите заповеди и вярата на Исус” (Откр. 14:12).

Забележки

1. A. Maclaren, Expositions of Holy Scripture, vol. 4, book 2, pp. 281-84.

2. J. Jeremias, NewTestament Theology, vol. 1, p. 128.

3. Пак там p. 129.

4. L. Hartman, Prophecy Interpreted, p. 152.

5. C. Wordsworth, "Revelation," p. 62.

6. J. Tanner, Daniel and the Revelation, p. 56.