Коментар върху четиринадесета глава

първа част

Според Lohmeyer, Откр. 14 е кулминационната точка на Апокалипсиса. Несъмнено тук е представена картината на изхода, на последната битка. Победителите са застанали с Христос на планината Сион. Но след като хвърля този бегъл поглед на триумфа,  пророка продължава да представя финалното предупреждение към света за последното му фатално решение. Откр. 14:6-12 представя изпълнението на Мар. 13:10. Той поставя жителите на земята пред дилема. Те наистина са застанали между дявола и дълбокото кристално море на Бог. Докато звяра заплашва със смърт тези, които отказват да му служат, небето дава време на всички, които възнамеряват да се подчинят на звяра. Падането на Вавилон, потисника е предсказано по начин, по който хората не могат да си помислят, че той е непобедим. Победителите са характеризирани като притежаващи търпението и вярата на Исус. Над тези, които рискуват мъченичество чрез своята лоялност, е изказано специално благословение. След това се появява знака на Човешкия Син на небето, когато Той идва, за да прибере своите си и да унищожи преследващите ги.  

Откр. 14:1-5

“И видях, и ето, Агнето стоеше на хълма Сион, и с Него сто и четиридесет и четири хиляди, които носеха Неговото име и името на Неговия Отец, написано на челата им. И чух глас от небето като глас от много води и като глас от гръм; и гласът, който чух, беше като глас на свирачи, които свиреха с арфите си. И пееха, като че ли нова песен пред престола и пред четирите живи същества и старците; и никой не можеше да научи песента освен сто и четиридесет и четирите хиляди, които са били изкупени от земята. Те са ония, които не са се осквернили с жени, защото са девственици; те са, които следват Агнето, където и да отива; те са били изкупени измежду човеците за първи плодове на Бога и на Агнето.  И в устата им не се намери лъжа; те са непорочни.”

Както обикновено се случва в Апокалипсиса, на нас не ни е позволено да видим травмата и трагедията без придружаващата ги утеха.¹ Откр. 14:1-12 отваря вратата за слънчевата светлина. Те отговарят на въпроса: “Ще оцелее ли църквата? Какво друго прави тя, освен да страда? Какъв е нейния принос в последния конфликт?” Откр. 13 приключи с картина на звяра и фалшивия пророк, които събират около себе си паство, което включва повечето от обитателите на света. Те са дали на това паство техните заповеди и закон и са ги подпечатали със собствения си печат. В контраст на тази картина виждаме църквата на Агнето, тези, които са верни на Неговите наредби и заповеди, тези, които са отбелязани със знака на завета, “името” или характера на Твореца. Много коментатори са забелязали допълващото се естество на глави 13 и 14. Criswell казва:

“Четиринадесета глава е другата страна на тринадесета. Те са изпълнени едновременно в историята. Всички тези неща се случват едновременно и четиринадесета е дубликата на тринадесета глава. Едната страна е тъмното описание на звяра и Сатана и присъдата на Бог над тези, които служат на отвратителния образ. В същото това време, в контраст е представена прекрасната картина на тези прославени вярващи, които служат единствено и само на Бог. В тринадесета глава виждаме звяра, в четиринадесета, Агнето, нежно и скъпоценно, стоящо на планината Сион. В тринадесета глава са фалшивите, подправените и лицемерните. В четиринадесета глава са верните, истинските и прелестните. В тринадесета глава е белега на звяра, а в четиринадесета, белега на Бог. В тринадесета глава е делото на идолопоклонство и деморализация на света. В четиринадесета глава е поклонението на истинското Божие Агне и отделянето на светиите от покварата на света. В глава тринадесета са показани тези, които отиват със звяра и идолопоклонниците към проклятие и гибел. В четиринадесета глава са тези, които са изкупени от земята и които са взети в небето.  В тринадесета глава са тези, които следват звяра във всичките му пътища. В четиринадесета глава са тези, които следват Агнето, където и да отива. В тринадесета глава е числото на звяра, 666. В четиринадесета глава са 144 000, пълнотата на изобилието на славата, благодатта и красотата на Бог. Двете глави са една до друга.²

Сцената е небето, въпреки че някои коментатори смятат, че това е картина на войнстващата църква в “небесните места” чрез приписаното и постоянство в Христос. Забележката за тези, които са изкупени от земята и цялата атмосфера подсказват, че това е победилата църква с всичките и скърби от миналото.

Планината Сион не е само символ на победа, но също така е символ на освобождение. Виж Йоил 2:32 и сравни с Дан. 11:45 – 12:1. Докато звяра стоеше на пясъка (13:1), Този, когото той фалшифицира стои на планината Сион. Сравни също с Откр. 5:6. Тази група е съставена от живи светии, които са били заплашени от последната атака на звяра, но са били освободени от пришествието на Христос.

Спасената група притежава Божия печат и символа за това напомня за златната плочка, която се намираше на митрата на първосвещеника, на която беше написано: “Свет Господу”. Както д-р Charles казва, цялата вест има жертвен характер. Думата άπαρχή, която е преведена като “първи плодове”, буквално означава “жертва” или “дар”. 144 000 са предложили себе си на Бог като жертва, вместо да се отрекат от Неговия закон и благовестие. “Непорочни” също е технически термин, който беше прилаган за кандидатите за свещеници. Термина за непорочност има специално значение за свещеник, който трябваше да бъде ритуално чист, преди принасянето на жертвата. Тези факти посочват, че има повече неща относно “печата”, отколкото закрила, притежание, верност и др. Тези, които през целия си живот са били “без петно или бръчка” притежават също тази святост “без която никой няма да види Господа”. Тяхното освещение е било доказано чрез верност дори до смърт. Тяхното външно пазене на съботата, е истинско отражение на преустановяването на живот и практикуване на познати дела на грях. В тази група е видяно отразено името (характера) на Бащата и Сина, тъй като никой не може да приеме смъртта на Христос, без да е приел Неговия възкресен живот. Да приемем оправдаващата служба на Сина, означава също да приемем освещаващата служба на Духа.

Новата песен сочи към уникална опитност. Тези, които са живели през времето на последната скръб, по време на крайното изливане на небесните присъди, притежават опитност, която е по-голяма от тази на ранните светии. Доверяващи се само на заслугите на Христос, те са оцелели през всяко изкушение на отстъпничество, на ужасната смесица на небесна слава и сатанинско фалшифициране.

Забележката за девственост е учудвала много хора. Някои като Bousset, Alford, Moffatt, KiddIe и Charles приемат думата буквално, въпреки че последния твърди, че израза е прибавен. Учудващо е, че блестящи тълкуватели могат да приемат този термин буквално в книга, която по общо признание е символична. Същите тези тълкуватели не приемат числото 144 000 буквално, нито печата на челата, нито планината Сион, но след като пресяват тези комари, те поглъщат камилата! Нуждата ни да се пазим от коментаторите (включително и настоящия) е голяма! Докато злоупотребата не отменя използването, всеки читател ще направи добре, да запомни думите на KiddIe: “Отвъд човешката сила е да се освободи напълно от съвременните предубеждения да погледне отвъд изопачаването на това, което ни обкръжава.”³

Но истинската опасност не е липсата на светлина, но безнадеждността, която всеки от нас, които се опитваме да просвещаваме, предизвикваме в нашето невежество.  Изказването на KiddIe е насочено към Библейски писател, но то е за всеки един, който притежава преподавателско или свещеническо призвание. Учителите са “еднооки инструктори на слепите” и трябва да запомнят изповяданото от д-р Osler, след като е превел студентите си през четири години на обучение. “Половината от това, на което ви научих е погрешно, но аз не знам коя половина.” Когато изследваме хилядите коментари, както този автор и много като него са направили, видимо е, че повечето от тях са използвали познати пътища и много малко доказателства за първоначална мисъл. До известна степен това е похвално, тъй като истината много рядко е нова, но също така е опасно, тъй като възрастта не превръща грешката в истина. Всеки, който иска да види смисъл в Откровението трябва да научи много, но също така да забрави повече от това, което е научил, а тези, които мислят, че никога не трябва да се отказват от любимо мнение, трябва да си напомнят, че техния дух на интелектуално подчинение ги приготвя за белега на звяра.

Но, да се завърнем към “девствениците”, или както RSV превежда думата “целомъдрени”.

Morris явно е прав, когато казва:

“Отговора за трудностите е, че изглежда, че много често Йоан използва символи. По примера на Павел, той представя църквата Христовата невеста. Павел казва на вярващите: “понеже ви сгодих с един мъж, да ви представя като чиста девица на Христос” (2 Кор. 11:2) В Откровение Йоан вижда `невестата на агнето` (21:9) В този момент женитбата е в бъдещето. Девиците трябва да бъдат непорочни. Така че тя е описана като такава, която не е имала каквато и да е сексуална връзка. Може би не е неподходящо, че в Стария завет поклонението на езическите богове беше видяно кано неуместна сексуална връзка. Така че това, което Йоан казва е, че 144 000 не са неверни на своя Господ.”⁴

Това също ни помага да разберем, че в 144 000 са включени повече, отколкото жени, като се има предвид буквалното четене на ст. 5, който може би предлага, че само мъже са включени в тази изкупена група. Както Lohmeyer казва, че 144 000 са представени чрез този символ, тъй като те са Христови войници. Сравни с Втор. 23:9; 1 Царе 21:5; 4 Царе 11:11. Когато човек забележи, много близката забележка, за блудницата Вавилон (ст. 8) последното извинение за буквално тълкуване отпада.

Те могат да следват Агнето в небето, където и да отива, защото по този начин те са Го следвали на земята. Те не са сменили компанията си, а само географското си положение. Докато “първи плодове”, както вече споменахме означава “жертва”, по-общото новозаветно значение на термина “първи плодове” не бива да бъде забравяно. Ние четем за пълната жетва в ст.14-16. Символа за “първите плодове” ще бъде подходящ за група от живи светии, които са преобразени, без да са умирали при идването на Христос. Така че не виждаме причина, да приемем мнението на д-р Charles, че те са мъченици, независимо от доказателствата в Новия завет, че те много хора ще умрат преди края на благодатното време. Виж Откр. 20:4. Тази група е без петно или бръчка. По време на земния им живот, това им беше придадено чрез заслугите на Христос. Сега то е абсолютно. Правдата чрез оправдание е съвършена, но не и вродена; правдата на прославянето ще бъде съвършена и вродена.

Откр. 14:6-7

“И видях друг ангел, че летеше посред небето, който имаше вечното благовестие, за да прогласява на обитаващите по земята и на всеки народ и племе, език и люде. И каза със силен глас: Бойте се от Бога, и въздайте Нему слава, защото настана часът, когато Той ще съди; и поклонете се на Този, Който е направил небето и земята, морето и водните извори.”

На това място е обичайно за много от съвременните коментатори да заявят, че това благовестие не бива да бъде обърквано с благовестието на Павел. Често е предлагано, че тук виждаме вест на оправдание и тя е приложима за време, когато е твърде късно за покаяние, време, в което проповядването ще бъде безполезно. Ние отхвърляме този вид тълкуване. Ако това е вярно, то ще доведе върху Йоан проклятието, което е произнесено в Гал. 1:8. Факта, че euangelion не е членувана, не доказва нищо. Той не се среща често, когато е прибавен към нещо, което е много добре познато. Caird казва:

“Със или без член, думата euangelion може да означава само `добра вест` и е невероятно, че Йоановата мисъл е да я използва в скептичен смисъл.  Също така, той не казва нищо относно благовестието като добра вест за християните. Това е благовестие прогласявано на обитаващите по земята, членовете на земното и преследващо общество. То не е някаква обикновена или краткотрайна вест; то е вечното благовестие, благовестие, което е вкоренено в непроменимия характер и цел на Бог. Ако ангела прогласява благовестие, което е вечно добрата вест за всеки народ, племе, език и хора, тогава е трудно да видим как то, се различава от благовестието. Йоан наистина вярваше в благовестието, той вярваше, че Бог е изкупил хора от `всяко племе, език, хора и народ` (ст.9). Това благовестие трябва да е било прогласено, ако хората са имали шанс да го приемат: “Как, прочее, ще призоват Този, в Когото не са повярвали? И как ще повярват в Този, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?”

(Римл. 10:14).⁵

Ladd казва:

“... прогласяването в края на времето е добрата вест, тъй като тя представя завършека на Божията изкупителна цел. Може би не трябва да правим твърде много от липсата на определителния член. В Римл. 1:1 Павел говори за Божието благовестие без определителен член.”⁶

Beasley-Murray се съгласява с него:

“Забележете, че благовестието, което е прогласено е вечното благовестие; т.е. то се отнася за присъдата и спасението на света и има вечна стойност.  Такова е основното провъзгласяване на Исус, в обобщението, направено в Мар. 1:15. По-близка езикова връзка е Павловото напомняне, чрез неговото проповядване до вярващите в Солун в 1 Сол. 1:9 Іч., което е формулирано в термини на юдейската монотеистична инструкция дадена на езичниците. Следващите пасажи, като стих 7, не съдържат споменавания за `словото на кръста`, но както стих седми, те се концентрират върху темата за обръщане вниманието на хората от идолите, към живия Бог, за да могат да избегнат идващия гняв. Павел допуска за съществуващо, изкупителното дело на Христос в този пасаж, а също така и Йоан в своя пасаж. Той познава благовестието на апостолите. Фокусната точка на тази книга е изложението и в термини на боготворящ апокалипсис (гл. 5) Тук той се концентрира върху призива за покаяние.”⁷

Това, което виждаме в Откр. 14:6-7 и изпълнението на Мар. 13:10 и Мат. 24:14. Тук виждаме последното обявяване на благовестието пред света, така че всички хора да бъдат принудени да решат, дали да приемат или отхвърлят кръста. Когато самата църква види значението на благовестието, тогава тя няма да може да направи нищо друго, освен да го прогласи пред света. Но както Brunner казва:

“Във всеки период в историята на църквата, най-големия грях на църквата и този, който причинява най-големите беди е, че тя задържа благовестието от себе си и света... Слабостта на църквата се състои в това, че на нея и липсва `живото Слово`, че тя не познава причината за собственото си съществуване и затова не притежава истинска вест за настоящето състояние.”⁸

Torrance казва: “Това е съдържанието на благовестието, оправдание само чрез вяра и това е начина, по който благовестието изкупва хора от света и неговия грях.”⁹

Най-тъжния факт от историята на църквата е “скриването” на благовестието и логически следващата слабост на църквата е да говори на света.  Все още завръщането на Христос зависи от нашата вярност към пълномощието за прогласяване на благовестието. Забележете много важното проникване в същността на проблема на Berkouwer в следващия цитат:

“Не е изненадващо, че прогласяването на благовестието е необходимост, изискване, възложено на обществото по неговия път към есхатологично изпълнение (1 Кор. 9:16). Тази необходимост, този яростен импулс, се издига от `вече`, на настоящето спасение. Павел призна, че е под задължение към гърци и варвари, към учени и неучени (Римл. 1:14).

Така че човек не може да разбере “края на света” или да живее в очакване на края, ако той пренебрегва тази необходимост, това задължение. В тази област не може да има разлика между `съществуване` и `доброто` на църквата. От най-важно значение за църквата е да се обърне към Словото, да даде, без да очаква заплата, тъй като е получила, без да е заплатила (Мат. 10:8). Връзката между есхатологичното очакване и мисионския призив е съществена и постоянна. Църквата, която не може да разбере отговорността си в тази област неизбежно се заплита в своя собствен възглед относно значението на настоящата религиозна система. Тя е в непосредствена опасност да се увие в своя вътрешен проблематичен мир и да изгуби значението, на настоящата религиозна система.”¹⁰

На друго място същия този автор добавя: “Защо няма “все още не” вместо радикално, триумфиращо завършване? Тъй като Христос дава на примиреното същество време и място, за да може той да участва в жетвата, не само като обикновен наблюдател, но като сътрудник.”¹¹

Както Христос направи проповядването на благовестието ЗНАКА, за края на света, също така и Йоан следва Неговия пример в Откровение. Какъв урок за многото привърженици на чудеса в църквата? Отново цитираме Berkouwer:

 “Знаците на времената остават концентрирани около вестта за разпнатия и възвишен Господ.

Тъй като Исус Христос е първия и последния (Откр. 22:13) есхатологичното провъзгласяване на благовестието е силно Христологично. То не е `допълнителен детайл от информация, прибавен към догматичната антропология и Христология, но тяхното транспониране в одеждата на изпълнението... Много често отражението на знаците е било откъснато от царството, което е тяхната концентрационна точка. Резултатите винаги са обезкуражителни. Всичките силни апокалиптични думи не означават нищо, освен ако не са концентрирани в и не получават тяхното значение от Месия... Войни и слухове за войни са приети като важни знаци. Но основната част е разпространението в целия свят на благовестието на Исус Христос (Мар. 13:10). Това проповядване е представено в ясен есхатологичен контекст: “това благовестие на царството ще се проповядва в целия свят, като свидетелство за всички народи и тогава ще дойде свършека”(Мат. 24:14). Обикновено тези, които изготвят списък на знаците включват този, но много често, той е видян като още един елемент в “разказвателното описание”... В последните дни, проповядването на благовестието е центъра на всички знаци. В него всички знаци могат и трябва да бъдат разбрани.”¹²

Това показва кристално ясно, че главното задължение на църквата е да разбере благовестието, което тя трябва да предаде на света. През вековете Христовото тяло е било като Старозаветния Ахимаас, който беше видял вълнение, но не знаеше какво точно е станало. Той тичаше, без да има вест! Също така и църквата, безброй пъти е свидетелствала и свидетелството и е било неефективно, като това на Ахимаас.

Тройната вест в Откр. 14:6-12 е от съдбоносно значение за църквата днес. Тя определя нейната програма, вест и съдба. Тя ни приканва да проповядваме вечното благовестие и да оставим на Бог да обяви: “Тук са тези, които пазят Божиите заповеди и имат вярата Исусова.” Ако издигнем Христос и кръста Му, като добрата вест на благодат и прощение, тогава много скоро всички ще Го видят идващ в небесните облаци, за да постави край на греха и смъртта.

Чрез своето положително прогласяване на Този, Който е Творец, Изкупител и Съдия църквата трябва да отправи предизвикателство пред всяко еретичество. Атеизъм, агностицизъм, нихилизъм, политеизъм, хуманизъм, секюларизъм и др. – всяко едно от тях се изправя пред живия Бог и възможността за прощение и присъда.

След като отрекохме идеята, че вечното благовестие в този пасаж означава само застъпничество, трябва да обърнем внимание на факта, че това значение присъства в значението, но то не е главното и не бива да бъде пренебрегвано. Забележката за присъда в ст. 7 е обещание за застъпничество за истинските вярващи, когато фалшивите поклонници са осъдени. Това е, което присъдата означаваше за Израел, непрекъснато потъпкваното малцинство. По този начин в Пс. 96:10-13 съда е добра вест, която предизвиква радост. Сравни с Откр. 6:9-10, където светиите настойчиво искат неправедните да бъдат съдени. В Откр. 18:20; 19:1-3 виждаме радост относно съда над Вавилон. Забележете, че Откр. 18:10 е ехо на 14:7. И двата текста имат своя произход от Ер. 51:9-10.

Важно е да забележим, последователността в Откр. 12-14. Тя е паралелна на тази, която се намира в Дан. 7-9; 11-12. Първо виждаме потискащи сили, които са символизирани със зверове. Божията скиния и Неговите поклонници са потъпквани. Фалшива система на поклонение е издигната, с фалшиво Триединство, фалшив Спасител, фалшив закон, фалшива събота, фалшиво благовестие и фалшива църква с фалшив печат. Това е ехо на Дан. 7 и представянето на опустошаващи сили, които потъпкват Божия остатък и особено Антихриста, който издига свой закон и заменя Божия с него (7:25). По същия начин, Откр. 13 е ехо на Дан. 8, където вице краля на Сатана, малкия звяр, отнема “всекидневната” служба в храма и потъпква закона и поклонниците (ср. 7:25). Виж също така продължение на същата картина в 11:31-39.

Сцените на опустошение в Дан. 7, 8, 11 са последвани от сцени на застъпничество. Виж 7:22, 26-27; 8:14; 12:1-13. Характерния апокалиптичен вик: “Колко дълго?” се намира в Дан. 8:13. Колко дълго, преди Бог ще се намеси и ще се застъпи за Своето светилище, Своя закон, Своето благовестие, Своите поклонници? След това идва обещанието в стих 14. Подобно в девета глава, първите 23 стиха са паралелни на Дан. 8:13. Пророка се моли за застъпничество за своя народ и за очистването на светилището. “Осияй с лицето Си върху запустялото Си светилище... Господи, послушай; Господи, прости; Господи, дай внимание и подействувай; да не закъснееш...” (9:17, 19) След това следва обещанието за застъпничество. Месия ще постави край на греха и ще въведе вечно оправдание. Той ще направи умилостивение, което ще се отрази в помазването на Пресветия – фигура за установяването на живото светилище всред човечеството – самия Бог. Виж 9:24-27.

След потопа от армиите на Антихриста в 11:40-45, Михаил се изправя и на преследваните светии е подарен вечен живот, сияещи като звездите за винаги. Те застават на своето място в съда, техните имена са записани в книгите и след това вечното им наследство им е дадено, докато злите са унищожени. Това е застъпничеството или очистването на светилището от Михаил, който също е Човешкия Син.

Сега забележете, че последователността е същата и в Откр. 12-14. Там виждаме потискащите сили на змея, звяра и фалшивия пророк. Антихриста извършва своето дело срещу Божието светилище и тези, които служат в него. Божественият закон е променен и човешки закони са наложени. Светиите отиват в плен и на смърт. Ще се застъпи ли Бог? Това е нещо, което Той прави в Откр. 14. Трите ангелски вести обещаха застъпничество на преследвания остатък. Присъдата ще се излее върху привидно побеждаващия Антихрист. Но преди физическото господство да му бъде отнето, неговото духовно господство е унищожено чрез проповядване на благовестието. Верните са призовани да напуснат Неговата система (14:8; 18:4) и верните отказват да се подчинят дори и под заплаха на най-лошото, което може да ги сполети(14:9-11)Тогава застъпващия се Човешки Син идва, за да излее Своите присъди. Не бива да пропускаме да видим връзката между часа на съда обявен в ст. 7 и символизма в ст. 12-20. “Човешкият Син” е добре познат апокалиптичен символ за освобождение и съд. Това, което виждаме в Откр. 14:6-20 е идентично с Дан. 7:9-13, 22-27; 8:14. Потисканите светии са обявени за праведни и техните потисници са наказани. Термините “да съди” и “съд” в Йоановите писания никога нямат неутрално значение, но винаги сочат към осъждане. Църквата на остатъка прогласява пред света, че ако те не приемат добрата вест от Голгота, той трябва да изпие чашата на гнева, която Бог взе вместо тях.

“В заключителното дело на Бог на земята, стандарта на Неговия закон ще бъде издигнат отново. Фалшивата религия ще вземе надмощие, неправдата ще преобладава, любовта на мнозина ще изстине, Голготския кръст ще изчезне от погледа и тъмнина, като плащаницата на смъртта ще се разпростре над света; всичката сила на съвременното течение ще се обърне срещу истината, заговор след заговор ще бъдат правени, за да повалят Божия народ. Но в часа на най-голяма опасност Бога на Илия ще издигне човешки инструменти, за да прогласят вестта, която няма да бъде заглушена. В населените места на земята и в места, където хората говорят срещу Всевишния, гласа на неотстъпчиво порицание ще бъде чут. Хора, които са избрани от Бог, смело ще изобличат връзката на църквата с държавата. Те ще призоват хората убедително, за да ги откъснат от пазенето на човешко основаните институции към пазенето на истинската събота. `Бойте се от Бога и въздайте нему слава` ще бъде тяхната вест до всеки народ `тъй като деня на Неговия съд е дошел.`”¹³

Невъзможно е да проповядваме благовестието, без да оповестяваме съда. Да чуем историята за кръста, означава да застанем пред Божия съд. Когато Христос наближи Голгота, Той заяви: “Сега е съдба на този свят; сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън. И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си.” (Йоан 12:31-32) След това на кръста Той раздели света символично, като предложи рая на безпомощно каещия се разбойник, а остави другия изгубен за вечността, в своите проклятия и неверие. Чрез своето отношение, единият прие Христовия кръст, а другия произнесе присъда над себе си. По този начин Писанията непрекъснато свързват дара на благодат с факта за съда. “Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него.” (Йоан 3:17) “Който вярва в Сина има вечен живот; а който не слуша Сина няма да види живот, но Божият гняв остава върху него.” (Йоан 3:36) “...Нужно беше да се възвести първо на вас Божието учение; но понеже го отхвърляте и считате себе си недостойни за вечния живот, ето обръщаме се към езичниците.” (Дея. 13:46)

“Часът на съда” не е kairos (фиксиран час), или chronos (час), но ha hora (часът), което е много важно понятие в Новия завет. Освен обикновеното му използване, той има специално приложение за Деня на омилостивението, като и двете (обикновеното и специфично използване) сочат към неговото сотериологично изпълнение на кръста и в неговия есхатологичен завършек в края на времето. Той се отнася, както за съд над Христос, когато Той понесе гнева, който по право беше наш, а също така и за съда над всички, които са имали възможност да приемат Неговата заместническа смърт. Той се отнася за часа, когато Бог беше оправдан чрез смъртта на Неговия Син на кръста, а също така и за времето на завършека, когато Той ще бъде оправдан.”¹⁴

Следващите текстове трябва да бъдат сравнени с Откр. 16:6 – Йоан 7:30; 12:23, 27-28; Мар. 14:35; Мат. 26:45; Йоан. 17:1; Откр. 14:15.

Римляни е книгата в Писанията, която казва много относно благовестието, но също така тя говори и за гнева на Бог. В тази книга добрата вест е представена в сцената на съд, за да ни убеди, че всички са съдени чрез самото благовестие. Виж Римл. 1:16-18; 2:16; 3:19.¹⁵ Тези, които отказват Божията милост, получават Неговия гняв. Греха трябва да бъде премахнат, всяка йота от него трябва да изчезне. Или човек дава греха си на Господ, чрез покаяние и изповед, или умира с него и в него. Исус каза: “защото ако не повярвате, че съм това, което казвам, в греховете си ще умрете.” (Йоан 8:24)

При пришествието на Христос, ще бъде показано кой е вярвал в благовестието и кой не е. Някои са изпратили греховете си предварително пред съда, а някои не са. Някои са приели приемането, което им е било предложено от Голгота, а някои са разпнали Божия Син отново. Както светостта, така и греха ще дадат своя узрял плод в последните дни и жетвата ще бъде узряла за жътва. След това идва съда, на който светостта ще бъде оправдана, както беше обещано в древния Апокалипсис – Дан. 7:26 и 8:14.¹⁶ Това е края на греха, престъплението е достигнало своята пълнота и вечната правда е въведена, тъй като всички, които ще приемат Христовата правда, са направили своя избор. Сега всичко, което е предсказано в пророческите видения е изпълнено и Бог се завръща, за да живее всред Своя народ като славата на светилището. Правдата се издига от праха на земята прославена, сияеща като звездите и влиза в небесното си наследство и вечна почивка. Това са тези, които са се “обърнали към правдата” (или “оправдание” както може да бъде преведено) чрез вестта от източните небеса. Виж Дан. 11:44 и 12:3. Тези вести са идентични с Откр. 14:6.

Трябва да проследим логичната връзка между трите вести. Първата представя положително истинското благовестие, втората предупреждава срещу фалшивото благовестие на Вавилон, трета сочи към необходимостта от избор и неизбежността от жънене на това, което сме посели. Първата вест е покана, втората – предупреждение, а третата – пророчество относно резултата. И трите говорят за съд, но на различни нива. Първият пратеник говори с общи термини – всички трябва да се изправят пред съда, първо Божия дом и след това всички останали. Вторият пратеник поставя ударението на предстоящия съд на всичката фалшива религия. Третият пратеник описва деня на поляризиране, когато хората ще страдат поради присъдата на Антихриста над тях или поради вечната обхващаща всички присъда на Христос.

Читателя трябва да обърне внимание на това, което беше казано преди относно вечното благовестие.¹⁷ Вижте въведението към тази част. Тук искаме да наблегнем на това, че тук е реалността, в която глава 13 обрисува фалшификата. Това благовестие е фокусирано в Христос, а не в звяра. То е основано на това, което Христос е завършил по уникален начин, не на някаква Вавилонска кула, която звяра се опитва да издигне.  То е прославено чрез съвършена и вечно придадена правда, обективно намираща се извън вярващия, но въпреки това дадена му, не чрез някаква вътрешна опитност с помощта на знамения и чудеса. То е основано на Божието Слово, а не на традицията на творението. Неговата вяра е Божието слово, не човешкото слово. То гледа нагоре, а не във или вътре. То отхвърля всякакви човешко направени идоли и се покланя на Христос в Духа. Това благовестие е законно, но (не законническо), историческо (но не старомодно) и есхатологично (но с незабавно приложение). Резултата от него се вижда във всичко, което закона не може да даде – ново сърце, прощение на грехове, вяра и покаяние, които са двете дръжки на същия плуг. Докато закона не може да даде сила или да задвижи нещо, благовестието създава енергия и мотивира чрез вяра, надежда и любов. В отнемането на вината, това благовестие едновременно отнема силата на греха. В момента, в който окото е приковано в кръста, тежестта е отнета и оковите падат. Същото разбиране, което довежда до помилването, довежда силата. Когато някой види, че греховете му са били приковани на Голготския кръст, той с радост смята себе мъртъв към греха. Сега той е твърдо решен да разпъне греха, който разпна неговия Спасител. Славата на кръста поглъща остатъците от греха. Заблудата на греха е видяна ясно, и вярващия казва на всичко, което Сатана му предлага: Аз предпочитам да имам Христос, вместо това.” Тройното разпъване е признато – Христос за грешника, света за грешника и грешника за света. Виж Гал. 6:14. След като ръцете ни вече са свободни от изкачването по стълбата към небето, сега можем да помогнем на ближния си. След като сега сме приети от Бог, ние можем да приемем себе си, а и всички други. След като дълга ни от 10 000 таланта е простен, вече не трябва да заплашваме този, които ни дължат 100 пеняза. Днес ние можем да кажем с Лутер: “Направи това, което искаш сега Господи. Порази ме, ако трябва, защото моите грехове са простени.” Дори Божиите наказания са видени като милост. С нов поглед ние можем да видим милост в мизерията, ред в объркването, привилегии в трудностите и печалба в изгубването на всички неща. Ние можем да виждаме благословения в скръбта. С Павел може да извикаме: “Ако Бог е за нас, кой може да бъде против нас?” (Римл. 8:31)

“Кой ще ни отлъчи от Христовата любов? скръб ли, или утеснение, гонение или глад, голота, беда, или нож?... Не; във всичко това ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил. Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Исус, нашия Господ.”^18.

Такава е небесната реалност, която трябва да бъде представена ясно пред света преди края да дойде. Христос на кръста, ще бъде издигнат по такъв начин, че хората ще могат да видят свещеното естество на вечния закон, ще го видят като крепостна стена, като основа и крайъгълен камък на всемира (ако метафората може да бъде смесена за слава на Бог). Хората ще видят, че Бог може да бъде справедлив и да оправдае този, който вярва в Исус, тъй като Той не си е затворил очите за престъпването на закона, но наказанието за престъплението е било изискано и платено от Бог! По този начин благодатта царува чрез правдата. По този начин Бог може да бъде верен и да прости греха ни. Хората виждат, че както те бяха унищожени в техния пръв представител, Адам, без те да са допринесли за това, също така те са изкупени чрез техния втори Представител и отново, без да имат нещо общо с това. Виж Римл. 5:18. Те виждат своята собствена неправда и безкрайната Божия любов, своята слабост и Неговото всемогъщество, своето невежество и Неговото всезнание, своето непостоянство и Неговата непроменима святост.

Когато вечното благовестие е провъзгласено, хората написват своята собствена биография на кръста. Те виждат себе си в голата фигура на техния Представител, гол-голеничък от необходимата дреха на правдата. Плътта на Христос е пергамента на тяхната книга, а дървения кръст – масата. Течащата кръв е мастилото, а пироните перото. Историята на тяхното злодеяние е записана от прободените ръце, а тази на тяхното безчестие, празнота и мисли за убийство са записани от трънената корона на челото Му, тяхното блуждаене от прикованите нозе, а тяхната фалшива любов от тази прободена страна, толкова близко до сърцето. Виждайки всичко това, зрителите ще извикат: “Толкова удивителна любов, толкова Божествена, тя изисква моето сърце, моя живот, всичко, което съм!

Сега не би било трудно да се “боим от Бог (да Му отдадем полагаемото Му се поклонение) и да отдадем слава на Него”, както ангела ни увещава. Непокаяното сърце приема всичката слава за себе си. То вижда всичко хубаво в себе си и фокусира всичката любов върху себе си. Но, покаялата се душа вижда, че Божията слава е Неговата саможертвена любов, както е показано на кръста. Виж Йоан 12:27-28. Отсега нататък същия принцип трябва да управлява живота на вярващия – така той отдава слава на Бог. Това е същата идея, както е представена в Откр. 5. Агнето се превръща в победител, тъй като чрез любов Той даде Себе Си дори на смърт. Тези, които ще получат Божия печат, ще бъдат най-великите любовници, които света някога е видял – обичащи дори тези, които ги осъждат на смърт, като не се колебаят да прогласят добрата вест дори с риск на живота си. Те почитат Бог и те му дават полагащото Му се място. Те позволяват на Бог, да бъде Бог, като не Го заменят със себе си, хора или обстоятелства. Те участват в истинско поклонение. Само тези, които имат истинското благовестие, познават истинската стойност на йерархията. Само те могат да разпознаят безполезността на всички неща, които не са посветени на Христос. Те дори не смятат собствения си живот за ценен, но достойно е Агнето! Нищо няма стойност, освен ако не отразява и популяризира кръста. Само тези, които са направили свой принципа на кръста, могат истински да отдават поклонение. Останалото поклонение е грях (Римл. 14:23). Колкото до остатъка от света:

“... тук е горчивата ирония на тяхната участ. Въпреки че осъждат себе си, чрез техния отказ да застанат пред истината, един ден, те ще бъдат принудени да го направят. Рано или късно славата, която те отказват да дадат на Твореца доброволно, ще бъде изтръгната от тях, чрез гледката на Неговия гняв. Поклонението на звяра е извършването на непростимия грях, но също така е и същината на глупостта.”¹⁹

“Защото настана часът, когато Той ще съди... поклонете се на Този, Който е направил небето и земята.” Във век, който е изгубил значението си, тъй като е изгубил връзката си с Твореца, вестта на Битие, ще бъде прогласена отново. Човека не е случайно разположение на атоми, но дете на Всевишния. Живота не е наказание за престъплението да си роден, но възможност да опознаем Бащата и да станем като Него. Света, който си е направил идоли от всичко, което блести, ще бъде призован да види в Твореца, единствения истински Бог, Един, Който трябва да бъде почитан над всички останали. Тези, които отказват да се поклонят на Твореца на небето и земята, морето и водните извори, скоро ще изпаднат в паника, когато Твореца загаси небесните светила и изпрати язви на земята, морето и изворите. Чашите с язвите са относно тези присъди.

Забележки

1. John G. Gager in his Kingdom and Community, дискутира Revelation (виж pp. 49 и говори за “образец на смяна между символите за победа/надежда и подтисничество/безнадеждност.  A. Y. Collins предлага, че структурата на Апокалипсиса “преминава от видение на преследване/заплаха, към тези на спасение/победа.” See pp. xv.

2. W. A. Criswell, Revelation, vol. 4, pp. 137_38.

3. M. KiddIe, Revelation, pp. 268_69.

4. Leon Morris, Revelation, p. 177.

5. G. B. Caird, Revelation, p. 182.

6. G. Eldon Ladd, Revelation, p. 193.

7. G. R. Beasley-Murray, Revelation, p. 224f.

8. E. Brunner, The Divine Imperative, p. 565.

9. T. F. Torrance, Apocalypse, p. 115.

10. G. C. Berkouwer, The Return of Christ, pp. 132-33.

11. Пак там p. 135.

12. Пак там pp. 250-51.

13.  Ellen G. White, Prophets and Kings, pp. 196-97.

14. R. Way, E. Giller, B. Brinsmead, "The Consummation," p. 190.

15. Противно на мненията на някои хора, όργή и използването и от Павел е близко свързана с и служи като функция за Божията правда. Като такава правда, тя притежава двоен характер. Спасение и осъждане, избавяне и наказание, всички те са функция на Божията правда. Това подсказва, че Римл. 1:17 и 1:18 са тясно свързани, съпоставени, както често се допуска. Близката връзка е γάρ и повтарянето на глагола Άποκαλύπίείαι в 1:18. Че 1:18 не се отнася към ерата преди Христос, като време на гняв изглежда ясно от Павловата забележка в 3:25 относно Божието продължително търпение. По този начин откриването на Божия гняв не е обикновено необходимо условие за прогласяване на благовестието, за да покаже необходимостта на човека от спасение, но е част от самото благовестие.  Както Karl Barth казва правилно, добра вест е, че Бог признава греха на човека и прави нещо за него.” Calvin J. Roet ze 1, Judgement in the Community, pp. 79- 80. “Сходството между идеите на апокалиптика и Павел са поразителни. В тях гнева е функция на Божията правда. (Jub. 36:10; Римл. 1:17 Іч.). И в двете съда на гнева е корпоративен (1 Енох 5:6²⁰ f.; 84:4;²¹ 92:9;²² 103:7 ff²³ и др. Римл. 1:18-3:20). И в двете изливането на гнева е запазено за последния ден(1 Енох 91:7²⁴; Римл. 2:5 Іч..). И в двете Бог показва Своето търпение като задържа гнева Си (II Барух 59:6²⁵; 48:14, 17²⁶; Римл. 2:3-5). И в двете Божия гняв се излива върху хора, които се държат така, сякаш са Господ (Jub. 5:6²⁷; Римл. 1:18-32)

Независимо от тези прилики, разликите са значими. Докато е истина относно присъдата, също така е истина, че гнева в апокалиптичната литература е излят главно върху невярващите (1 Енох 92:9), и на отпадналите юдеи (1 Енох 91:7)²⁸. В 1 Енох 5:9²⁹ на избраните е обещано, че те няма да умрат от (Божествения) гняв и ярост. Изкупление е обещано на праведните, но терор и ужас са перспективата пред злите в края на света (1 QM 3:28). Вечно проклятие очаква тези, които живеят `в дух на заблуда` (1 QS 4:12). Във II Baruch 59:6³⁰ дори забавянето на Божия гняв показва, че Той проявява специална благосклонност към Израел. Павел от своя страна вижда Божия гняв с по-универсално значение. Изискването на благовестието не изключва юдеите, както езичниците не могат да се позоват на  невежеството си (Римл. 1:18-3:20), нито християнството в онтологичен смисъл предлага защита от гнева. Вместо това, тези грешници, които отговарят чрез послушание от вяра на Божието благовестие са тези, които познават Божиите възстановителни дела като благодат, а не гняв (Римл. 5:9; 1 Сол. 1:10; 5:9). Може би е по правилно да кажем, че християните са оправдани чрез гнева, отколкото че са изключени от него.

Също така Павел се различава от апокалиптичните писатели в своето разбиране за есхатологичния гняв, като настояща възможност. От писанията на апостолите е ясно, че въпреки че Божия гняв е изявен в историята, изявата му в историята е само предвкусване на гнева в бъдещия ден на гняв. Също така съществуваше увеличаваща се тенденция да се говори по-малко за гнева, като настояща историческа възможност и да се говори повече и повече за гнева в последния ден. Павел вижда последния ден, като че ли вече е настоящ и неговата крайна изява е в близкото бъдеще.” Пак там  pp. 81-3.

16. Оригиналния текст на 8: 14 не съдържа член и може да бъде преведен като: “тогава светостта ще бъде оправдана (или възстановена)”.

17. C. H. Little представя есенцията, когато казва: “Тук благовестието е наречено `вечно` или `безкрайно`, тъй като е непроменимо, поради факта, че винаги е едно също. Факта, че този ангел прогласява това вечното благовестие ` на тези, които живеят на земята и на всеки народ и племе, народ и хора, го определя като вечно благовестие, благовестие, което трябва да бъде проповядвано на всяко същество. Тук виждаме изпълнението на Христовото предсказание в Мат. 24:14.” Revelation, p. 144.

18. Rom. 8:35, 37-39.

19. M. KiddIe, Revelation, p. 280.

20. 6 d/ И всички... ще се радват

         e/ И ще има прощение на греховете

         f/ И всяка милост, мир и въздържание:

         g/ Ще има спасение за тях, голяма светлина.

          i/ А за всичките ти грешници, няма да има спасение

          j/ Но върху всички вас ще пребивава проклятие.

21. "Сега небесните ангели са виновни в грях, и върху плътта на хората пребивава Твоя гняв, до великия ден на съда."

22. "Всички идоли на езичниците ще бъдат изоставени, а храмовете им унищожени с огън, и те ще ги изкоренят от цялата земя, а те (езичниците) ще бъдат хвърлени в огъня на съда, и ще изчезнат в гняв и в ужасен съд завинаги."

23. "Знай, че техните души ще бъдат изпратени в Шеол, и те ще бъдат окаяни в тяхната голяма скръб."

24. "И когато грях, неправда и богохулство, и насилие от всякакъв вид се умножи, голямо наказание ще дойде върху тези, и святия Господ, ще дойде с гняв и наказание, за да изпълни присъдата над земята."

25. "А потискането на гнева и дълго страдащото множество, и истината за съда."

26. "Не се гневи на човека, тъй като той е нищо. Каква тогава е нашата сила, за да понесем гнева Ти, или какво сме ние, за да понесем Твоята присъда?"

27. "А срещу ангелите, които беше изпратил на земята, Той беше изключително разгневен и издаде заповед, те да бъдат изкоренени от своите позиции и ни заповяда, да ги завържем в дълбочините на земята и ето, те са завързани в средата и са (запазени) отделно."

28. "И когато грях, неправда и богохулство, и насилие от всякакъв вид се умножи, голямо наказание ще дойде върху тези, и святия Господ, ще дойде с гняв и наказание, за да изпълни присъдата над земята."

29. "Те няма да грешат отново, нито ще грешат във всичките дни на живота си, нито ще умрат от (Божествения) гняв или ярост, те ще изпълнят числото на дните на своя живот. Техният живот ще нараства в мир и годините на тяхната радост ще се преумножават във вечна радост и мир, през всичките дни на живота им."

30. "А потискането на гнева и дълго страдащото множество, и истината за съда."