Коментар върху четиринадесета глава

втора част

Откр. 14:8

“И един друг ангел, втори, следваше изподире и казваше: Падна, падна великия Вавилон, който напои всичките народи от виното на своето разпалено блудствуване.”

Номерирането на вестителя, а както и използването на “следваше” показва, че ангелите, въпреки че са различни, са свързани и че техните вести са взаимно свързани. Mounce казва: “Тези три вести са взаимно свързани и прогресивни”.¹ Израза “със силен глас” окачествява първата и трета ангелски вести, но не и втората. Втората е свързана с първата, както особеното с общото и тук няма нужда от силния глас, тъй като вестта на водещия ангел все още звучи. Сега “присъдата” от седми стих е скицирана по-пълно.

В Откровение, това е първата забележка за Вавилон. От тук нататък темата за неговата съдба изпълва цели глави. Точно както имахме съпътстваща забележка за звяра в 11:7 преди пълното му описание в тринадесета глава, така тук имаме загатване за Вавилон, преди да бъде напълно описан в глави 17 и 18. Неговото споменаване тук е във връзка с ужасното отстъпничество в предишните глави. В седемнадесета глава е показано ясно, че Вавилон, блудницата седи на звяр и ръководи неговата злоба. Но същата глава предупреждава, че десетте царства, от последния период на звяра, ще се обърнат срещу блудницата, ще я разкъсат и ще я изгорят. Подобно и тук, нейната съдба е спомената преди тази на звяра в следващата вест, както е в глави 16-18. Вавилон пада преди края на звяра при идването на Христос. Виж 19:20. Разбира се, има много припокриване между двете, но Вавилон сочи главно към отпаднала религия, докато звяра символизира политическа сила, която осъществява заповедите на блудницата. Това ще бъде очертано в по-големи детайли във връзка с глави 17 и 18.

В тази вест има определено приложение на общото време на съда, за който се говори в първата вест. Тук виждаме предварителното обявяване за падането на корумпираната религия и всичките и привърженици. Забележете използването на “падам”, “паднах”,  “паднал” в следващите пасажи – 18:21; 6:16; 11:13; 16:19; 17:10. Думата “падам” и сродни на нея думи са използвани двадесет пъти и винаги със същата идея предвид. Израза “виното на нейната нечиста страст” е за предпочитане пред “виното на гнева, на нейното блудстване”. За да разберем тази фраза трябва да се вгледаме в старозаветния и източник, Ер. 25:15 и Ер. 51:7, а също така и Откр. 14:10; 16:19; 19:15. Идеята е, че заблудата на Вавилон води народите към духовен разврат и неговото наказание – Божия гняв. По този начин порочността на Вавилон е използвана от Бог, за да започне съд над народите, а също така и над Вавилон.  

Barclay предлага:

“Идеята е, че Вавилон е покварена сила, която е съблазнявала народите в безумна неморалност. На фона виждаме картина на проститутка, примамваща към неморалност мъж, като го напива, за да може той да не се съпротивява на нейните измами... Перифразирайки това, може да кажем, че Вавилон е напоил народите с виното, което прелъстява хората към разврат, което от своя страна довежда до Божия гняв.

Зад всичко това остава вечната истина, че народа или човека който е повлиян от греха, няма да избегне отмъщаващия гняв на Бог.”²

Вавилон е пълната противоположност на Израел. Той представя всичките човешко направени и поставящи човека в центъра системи на поклонение. Тези притежават “числото на човек” и се покланят на “звяра”, т.е. на творението, вместо на Твореца. Вавилон започна с Бабел – объркването произлезе от това, което претендираше, че е небесна врата. (Babel означава “врата на Бог”.) Когато хората изгубиха вяра в Бог и бяха непокорни на Неговите заповеди, тяхната независимост беше проявена чрез човешки стремеж за достигане до небето. Строителите на Бабел направиха небето твърде ниско и техните способности твърде високи. Те се опитваха да изградят вечно име за всеки строител, но днес ние не знаем името на никой от тях. Техния дух беше същия, като този на Кайн. Той също се стремеше към небето, но се надяваше на собствените си дела, като не съзнаваше своята греховност.

В последните дни, хуманистичното поклонение на Вавилон, ще достигне своя връх в заместването на святия Божий ден. Но Божия верен остатък, който отказва да участва в поклонение, което поставя човека в центъра и показват доверието си в Христовото завършено изкупление, като пазят неговия символ – истинската събота – деня, в който Христос си почина в Едем и след Голгота.

Забележете, че голямата опасност в последните дни и крайно изкушение е едва доловимо. Фалшиво поклонение, не отхвърляне на поклонение, ще бъде изпита. Това ще бъде поклонението на фарисеите, които благодаряха на Бог, за добрите си дела, но които не познаваха своята собствена поквара или необходимостта да се надяват само на делата на Христос.

Не трябва да приемаме ограничена идея за Вавилон в последните дни. Arthur Spalding пише:

“Втората ангелска вест от Откр. 14:8, свързана с вестта в Откр. 18:1-4 е повече, отколкото призив за излизане от предателска църковна организация. Вавилон е объркване, смесването на истина и заблуда и последователно води винаги към заблуда. Призива за излизане от Вавилон не е общ призив, но личен призив. Бог не работи с църкви, но с хора. Втората ангелска вест е призив към Божия народ да се отдели от злото, което се намира в тяхното естество, а също така и от злото, което е свързано с църковното тяло, което е отхвърлило истината. Трябва да признаем, че във Вавилонските църкви, чиито водачи и говорители, са приели заблудите на езичеството, заблудите на католицизма, заблудите на атеистичната еволюция, въпреки това има личности, които чрез своята връзка с Бог са очистили своя живот от заблуда. Имало е и има Божии чада във всяка църква, протестантска или католическа, които са посветили себе си, в служба на Бог и са добър инструмент в Неговата ръка за напредването на истината и спасението на души. До степента, че заблудата е все още свойствена в тях, те са призовани да напуснат. Но също за тези, които са приели очистване от институцията, но в личния им живот остава утайка на дисхармония с Бог, физическа, умствена или духовна каквото и да е петно от Вавилон, е втория ангел и неговата вест на покана: “Излезте от нея люде мои, за да не участвате в греховете и.”³

Откр. 14:9-11

“И друг, трети, ангел вървеше подир тях и казваше със силен глас: Ако някой се поклони на звяра и на неговия образ и приеме белег на челото си или на ръката си, той ще и да пие от виното на Божия гняв, което е приготвено чисто в чашата на гнева Му; и ще бъде мъчен с огън и жупел пред светите ангели и пред Агнето. И димът от тяхното мъчение ще се издига до вечни векове; и ония, които се покланят на звяра и образа му, не ще имат отдих ни денем, нито нощем, нито кой да е, който приема белега на името му.”

В много отношения кулминационната точка на тройната вест е тук. Двете предшестващи вести бяха само приготовления за това ужасно предупреждение – най-суровото в целите Писания. Явно си заслужава да установим срещу какво е това предупреждение, ако искаме да избегнем неговото проклятие.

След като прочетохме тези стихове, може да видим целта на целия пасаж от 6-12. Целта на трите ангела е да подготвят хората за най-широко разпространения бунт на творението срещу Твореца, който всемира някога е познавал. Привидното всемогъщество на звяра, съблазнителното изкуство на Вавилон, ще завладее наивните, освен ако те не са подкрепени със силно слово от Бог. И тук виждаме, това силно слово. Звяра заплашва да убие всички, които не се подчиняват, но сега, чрез настоящата вест, страха е изгонен чрез по-силен страх. Коя чаша ще изпиеш, чашата на гнева на звяра или чашата на Божия гняв? Това е запитването на третия ангел. Пиенето на вино често е използвано в Писанията за предстоящия съд. Виж Пс. 60:3; Пс. 75; Ис. 51:17, 22; Ере. 49:12;  25:15.

KiddIe ни предупреждава срещу неправилното разбиране на силния език в този пасаж:

“Само това може да бъде казано относно тях: те са изпратени към колебаещите се в християнската общност и не може да обвиняваме Йоан в злорадстване поради ужасната съдба на осъдените. Те изразяват изгарящото го желание, да доведе до разбиране слабите и колебаещите се, относно големината на опасността, в която те се намират. Той не спестява нищо за да представи контраста между съдбата на благословените (в стихове 1-5) и тази на осъдените.”⁴

Да преминем бързо през тази тройна вест означава положително да сгрешим. Както Alford казва: “Тя принадлежи към тържествеността на сериите от обявявания, така че отделно място и подчертана разлика трябва да отличи всяка една от тях.”⁵ Тази тройна вест е обобщение на втората част на Откровение – глави 12 – 22. За пръв път в историята, Божиите присъди ще се излеят, без да са смесени с милост, тъй като това е значението на “без примес” или “чисто” в стих 10. Хората в древността често смесваха виното си с вода, но няма да има смесване в крайното изливане на наказания. На Вавилон, който не показа милост (18:6) няма да бъде показана милост. Ще има край на благодатното време, когато множествата ще пресекат тази скрита граница между Божието търпение и Неговия гняв.

Символите на мъчение – огън и сяра, издигащ се дим завинаги – са заимствани от пасажи в Стария завет. Виж Бит. 19:24 относно съдбата на Содом и Гомор и Ис. 34:10, за съдбата на Едом. Ако забравим символичното естество на Откровение, може лесно да внесем ада в тази верига, но само, ако забравим.⁶ Нито Содом или Едом продължават да горят, въпреки че вечен огън беше тяхната съдба. Виж Юда 7. Целта на огъня е да унищожи, не да запази. 

Carrington казва:

“Хората, които приемат Откровение буквално, нямат нищо общо с този начин на разглеждане на Откровение или общо с вярата. Вярващите, които приемат буквално текста, в своя установен материален път, искат техната огнена градушка и всичко останало, както е според каталога, той мисли, че книгата наистина означава това и че небето наистина притежава тези животни, точно четири и не повече, той е фундаменталист. Буквално склонния скептик мисли, че книгата има предвид точно това и че това е абсурд. Той е мисловния и морален двойник на фундаменталиста само че отвътре навън.”⁷

Но Milligan говори с голяма сериозност:

“Думите на третия ангел продължават напрежението, което е започнало и създават най-ужасната картина на съдбата на неверните, която се намира в Писанията. Очите се притварят от гледката. Сърцето примира от страх, когато думите са прочетени.

Възможно ли е, това да е благовестието на Исус? Възможно ли е това да е откровение дадено на учениците, които Исус обичаше и които бяха навлезли твърде дълбоко в духа на Господаря на нежност и състрадание към грешниците?

1. Нека имаме предвид, че думите не са адресирани директно към грешници, но към църквата на Христос, която е в безопасност от заплашващата съдба, не към осъдените, за да може те да бъдат доведени до покаяние, но към църквата, за да може чрез мисълта за това, което е избегнала да може да бъде изпълнена с вечна благодарност и радост.

2. Нека забележим степента до която се предполага че греха е развит тук; че това не е греха на Мария в къщата на Симеон, на каещия се разбойник, на тъмничаря във Филипи или на кръчмаря и проститутката, които се събраха около нашия Господ в дните на Неговата плът, за да Го слушат, но грях, който е безочлив, твърдо решен, обичан, и грешника е прилепен към него, като избраното добро на грешника, греха на грешниците, които ще умрат за греха, както мъчениците умират за Христос и святост.

3. Нека забележим, че каквото и ангела да има предвид, със сигурност той не говори за вечно съществуване, тъй като думите на оригинала, които за нещастие са преведени, както в KJV така и в RV, “завинаги и завинаги”, правилно трябва да бъдат преведени “за векове от векове” и разграничени, тъй като те се срещат само тук в Апокалипсиса, и от първия от тези изрази, и с липсата на гръцкия член, те не трябва да бъдат превеждани по същия начин.

4. Нека си припомним силния фигуративен език, чрез който жителите на изтока имаха обичай да изразяват своите чувства, фигури, които са илюстрирани в настоящето чрез споменаването на “огън и сяра”, които никой нямаше да изтълкува буквално, а също така и чрез езика на св. Юда, когато описва Содом и Гомор като “пример на вечен огън”. 

5. Нека не забравяме, че омразата към греха е корелативна на любов към добрина и че Божието царство не може да бъде напълно установено в света, докато греха не е съвършено унищожен от него.

6. Най-вече нека отбележим внимателно разликата, която много често ни е налагана в писанията на св. Йоан между грешниците в обикновения смисъл на думата и системата на грях, която грешници подържат упорито в смъртоносна вражда към Бог и правдата, и след всичко това думите на третия ангел ще произведат в нас друго, отколкото първото впечатление. Докато човешките същества са пред нас, състрадание и желание да ги спасим ще бъдат нашата ръководна мисъл. Но неговия грях, греха, който господства над Божествените елементи, внедрени в неговото естество, който е замърсил това, което Бог е направил чисто и вгорчил това, което Бог направи сладко, греха, който е подчинил този, който е създаден според благородството на Божия образ, до жалкото робство на дявола, греха, при мисълта за който може да се отделим, както апостол Павел от “Аз” на истинското човешко естество – за този грях ние само можем да кажем: нека Божия гняв се излее чист над него, нека бъде унищожен с унищожението, за което спомена ще съществува “от векове за векове”, и да се случи всред истините, които поддържащи трона на Вечния и осигуряващи послушанието и щастието на Неговите творения. Ако проповедник на Христос мисли, че той може да извлече от този пасаж или други, подобни на него, поръчка да отиде при грешниците, вместо при греха с “вест на проклятие” той бърка както Господаря на когото служи, така и вестта с която е натоварен.”^8.

Препоръчваме на читателя да изследва главата относно “Ад” в книгата на John Wenham The Goodness of God. Той говори за тези, които вярват в условна смъртност и обобщава тяхната позиция, която той е готов сериозно да обмисли:

“Колкото до ключовия Библейски стих, който изглежда толкова неизбежен, те твърдят, че неугасимия огън и неумиращия червей, означават само огън, който е неугасим и червеи, които не умират, докато тяхното дело на унищожение не е завършено. Според тях вечното наказание е нанесено по два различни начина. Някои казват, че вечното наказание е вечно в своите последствия. (както ,наказанието с вечен огън`  който унищожи Содом и Гомор, както е споменато в Юда 7) но не и в неговото страдание. То е вечно наказание, не вечни наказания. Други казват, че идеята се крие зад гръцката дума aionios и е относно съвременната юдейска мисъл, която говореше за двата контрастиращи века: `този настоящ свят` и `света, който идва`. Вечен живот е живота на света, който идва и вечно наказание е наказанието на света, който идва. Първото е поставено на разположение от идването на Исус и въвеждането на Неговото царуване, второто ще бъде администрирано от Исус, когато като Човешки Син, Той ще произнесе последната присъда. Забележката на Христос относно `вечен живот` и `вечно наказание` не е основно заангажирана с вечността на двете съдби, но с безвъзвратността на това, което се случва, когато идването на новия век е завършено. Тези две идеи не са взаимно изключващи се и двете могат да бъдат поддържани заедно.

Conditionalists също отричат, че много символичното Откровение на Йоан планира да представи картина на крайно състояние, което включва непрекъснато продължаващ грях и страдание. Дима от мъчението, който се издига завинаги представя спомена за триумфа на Божията правда, а не продължително горене и измъчвана плът. Колкото до притчата за богатия човек и Лазар, забележете, че сцената е в Hades (пъкъла), а не в Gehenna (геена) (един ден Hades ще бъде хвърлен в огненото езеро) и пасажа е картинен, а не буквален. Опасно е за всяка мисловна школа, да извлича буквални заключения от тази притча относно топографията на света, който идва.”⁹

“... колкото до тезата на тази книга, не трябва да смятаме себе си задължени да защитаваме идеята за непрекъснато измъчване, докато аргументите на conditionalists са опровергани.”¹⁰

По-важен, отколкото обикновените спорни въпроси е практическата важност на този пасаж от Писанията. Върху тази точка Spalding казва:

“Третата ангелска вест не е само изискване за противопоставяне на звяра и неговия образ и за отхвърляне на неговия знак на фалшива събота, за да избегнем Божието наказание; тя е покана за разбиране на същността на истината за съботата, която е Божия печат и на противоположния курс на живота, който води до получаване на белега на звяра. Получаването на Божия печат изисква живот в хармония с Бог; получаването на белега на звяра изисква характер като този на звяра. Но доброволно непослушание към познатия Божий закон изражда човека. Ако той следва път на непослушание в тяло, ум и душа той започва да прилича все повече и повече на автора на греха и в своя ум и в своите дела той ще получи белега, който го подпечатва като дете на дявола. Това ще стане независимо от неговото изповядване или църковна принадлежност.

Накрая света ще застане под две противоположни знамена: под едното, истинската събота, знака на Христовото управление, ще застанат пазещите заповедите, в които не се намира измама чрез Божията благодат. Под другото, фалшивата събота, ще застанат тези, чието свойствено непослушание ги е подчинило под властта на Божия противник. Естеството на техния живот ще предизвика това разделяне. Но, нека никой не мисли, че приемането на небесния знак в корумпирано сърце, ще осигури неговата връзка с Бог, нито да обвинява верен служител на Христос, който все още не съзнава знамето на нелоялност, което се развява над главата му, като осъден от Бог. Бог не е пристрастен. Той познава мислите и стремежите на сърцето. Той съди справедливо. В края Той ще реши: “този, който е неправеден нека бъде неправеден и този, който е праведен, нека бъде и за напред праведен. Ето ида скоро.”¹¹

За коментар на трите ангелски вести чети Йоан 3:36 и 16:8-11. Да вярваме в Сина означава да бъдем освободени от грях, вина и гняв. Това означава да имаме вечен живот сега и съвършена придадена правда. Това означава да притежаваме в настоящето благосклонното решение на последния съд сега, в този момент. Това е вестта на първия ангел. Но ако не повярваме и пребиваваме във Вавилон и живеем чрез фалшивото му благовестие и поклонение на творението, означава да не получим истинския живот. Това означава, че вече сме паднали, вече сме осъдени. Това е вестта на втория ангел. Накрая това поведение означава, че Божия гняв, който вече е върху невярващия, се превръща в поглъщащ огън. Това е вестта на третия ангел.

В Гетсимания и на Голгота Христос изпи чашата на Божия гняв над греха. Той понесе всичките проклятия на нарушения завет. Тези, които отхвърлят неговото изкупление трябва да изпият чашата за себе си. Фразата “Божия гняв” е фраза от завета. Тя сочи към проклятието над неверието в завета на благодат. Виж Втор. 29:18-28.

“Тъй, щото да няма между вас мъж или жена, семейство или племе, чието сърце да се отклонява днес от Господа нашия Бог, за да иде да служи на боговете на ония народи; тъй, щото да няма между вас корен, който да ражда отрова и пелин, та когато чуе думите на тая клетва, да ласкае себе си в сърцето си и да рече: Аз ще имам мир, ако и да ходя с упорито сърце и притурям пиянство на жаждата.  Бог няма да се умилостиви на него, но изведнъж гневът на Господа и ревнивостта Му ще пламнат против тоя човек; и всяка проклетия, която е написана в тая книга, ще падне на него, и Господ ще изличи името му под небето. Господ ще го отдели от всичките Израилеви племена за погибел, според всичките проклетии на завета написан в тая книга на закона.  А идещото поколение, чадата ви, които ще настанат подир вас, и чужденецът, който дойде от далечна земя, когато видят язвите нанесени на оная земя и болестите, с които Господ я е направил да боледува, ще кажат: Цялата земя е изгорена със сяра и със сол, та нито се сее нито произраства, и никаква трева не никне на нея, както при съсипването на Содом и Гомор, на Адам и Севоим, които Господ съсипа в гнева Си и в яростта Си. Всичките, народи ще кажат: Защо направи Господ така на тая земя? Що значи яростта на тоя голям гняв? Тогава ще им думат: Защото оставиха завета на Господа Бога на бащите си, който Той направи с тях, когато ги изведе из Египетската земя, и отидоха та служиха на други богове и им се поклониха, богове, които не знаеха, и които Той не бе им дал, - за това пламна яростта на Господа против тая земя, за да докара на нея всичките проклетии, които са написани в тая книга.  И Господ ги изкорени от земята им с гняв, с ярост и с голямо негодувание, и ги хвърли в друга земя където са днес.”

Съществуват няколко паралела между този пасаж и новозаветната заплаха в Откр. 14:9-11. И в двата случая, въпроса е послушание към заповедите на Бог. И в двата случая отстъпничеството води към Божия гняв. И двата се позовават на съдбата на Содом и Гомор, като пример на Божествения гняв. И двете споменават за фалшиво поклонение. Но, специално в Лев. 26, където четем за “яростта” на Бог описана като седмократна над тези, които престъпват завета. Виж стихове 18, 21, 24 и 28. The Anchor Bible посочва, че “ако номерираме наказанията в Лев. 26:18-24 те са седем: глад, диви зверове, епидемии, Божествено изоставяне, запустяване на земята, нападения от страна на враговете и изселване.”¹² Второто, диви зверове, трябва да ни напомни, че като в Данаил, така и в Откровение този символ е използван  за светски сили използвани от Бог за да наказва грешащия Си народ. От тук следва честото използване на символа на “звяр” в тези глави. Когато стигнем до шестнадесета глава, ще забележим, че финалните присъди, които включват Божия гняв, са символизирани според проклятията изредени в Лев 26 и Втор. 28 и 29.

Но какво да направим с този термин, “гняв”? Той означава ли, че Бог е избухлив като нас и способен да изгуби контрол над себе си точно както хората? Обикновено нашия гняв е издънка на егоизъм и гордост, но какво тогава е Божия гняв? Трябва да зададем тези въпроси в този момент, тъй като тази книга казва още относно Божия гняв, повече, отколкото която и да е книга в Новия завет. A. T. Hanson подържа, че това, което срещаме тук е завършек и корона на всичко, което е казано относно гнева в останалата част от Библията.”¹³ Две думи са използвани в Откр. 14 за Божия гняв – θυηόs и όργή. Първата означава огнено избухлив гняв, докато втората означава постоянно отношение или характер на неодобрение и справедливо неодобрение. Swete нарича първата (която се намира на седем места във втората част на книгата) “благородната горещина на Божия гняв”, но не бива да изпадаме в грешката на C. G. Jung и да я изтълкуваме като: “истинска оргия на омраза, гняв, отмъстителност и сляпо унищожителна ярост.”¹⁴ θυηόs не е обикновено използваната новозаветна дума за гняв. Óργή е думата, която обикновено е използвана. В символична книга, като Откровение, θυηόs предлага по-ярката картина, докато Павловата идея за гняв намира по-подходящо изразяване в Óργή.¹⁵

Когато в Писанията думата ярост е приложена за Бог, това е метафора за неизбежната реакция на Неговата святост, към всичко, което е зло. Кръста не показва само любовта и милостта на Бог, но също така Неговата определена враждебност към всякакво нарушаване на закона. Както Tasker казва:

“Постоянното отношение на святия и справедлив Бог, когато е изправен пред грях и зло обозначава Неговия `гняв`. Незадоволително е да разглеждаме този термин като обикновено описание на `неизбежния процес на причина и последствие в моралния всемир` или друг начин да говорим за резултата от греха. Вместо това, той е лично качество, без което Бог ще престане да бъде напълно праведен и Неговата любов ще се изроди в сантименталност. Неговия гняв, както Неговата любов, която трябва да бъдат описани с човешки език, не е капризен, променлив или конвулсивен, както човешкия гняв винаги е. Той е постоянен и последователен елемент на Неговото естество както Неговата любов.”¹⁶

Писанията не учат, че гнева е безпристрастно автоматично дело извън закона за отмъщение и реакция. Fichtner и Steahlin са показали, че подобна теза не е Библейска. Тя може да бъде защитавана на философска основа, но нека никой не претендира, че тя е подържана, както от Стария, така и Новия завет.¹⁷ Alan Richardson казва относно безпристрастно неизбежната идея: “ние можем да усъвършенстваме идеята по този начин, ако желаем, но ще бъде грешка да предполагаме, че новозаветните писатели правеха това.”¹⁸ А  Daniel Lamont написа:

“Частично е вярно, че греха довежда своето собствено наказание, но не е вярно, че Бог не е свързан с това, тъй като това ще изключи Бог от процеса на моралния закон, който е Негов закон. Това разбиране е продукт на този гибелен съвременен хуманизъм, който води хората към широкото изоставяне на живия Бог, което виждаме в света днес. Когато Бог е видян като нямащ нищо общо с работата на моралния закон, това е лесно преминаване към идеята, че Той не се интересува от нищо, което се случва на земята.”¹⁹

Нито трябва да мислим за Божия гняв като езическа идея, която е повлияла писателите на Писанията. E. Bevan казва:

“Много отдавна гръцката философия отрече енергично общата връзка между примитивната и популярна гръцка религия и Стария завет. Тя учеше, че гняв беше слаба и недостойна емоция в човека и да припишем такава емоция на божествено същество е абсурд и богохулство. Всеки новоприел гръцката философия знаеше, че Божеството като аксиома трябва да е apathes, без обезпокоителни емоции от всякакъв вид. Идеята за Божествен гняв не е нещо, което се промъкна в християнството от езическите среди, то беше нещо, което църквата поддържаше в лицето на враждебен езически критицизъм.”²⁰

Нито трябва смятаме, че идеята за Божествения гняв е противоположна на идеята за Божествената любов. Emil Brunner пише:

“Божият гняв, в съответствие с който идолопоклонните, просмукани с грях хора съществуват е Божествената любов, която се е превърнала в сила, противопоставяща се на този, който се е обърнал срещу Бог. Божият гняв е Божията любов във формата, в която хората, които са обърнали гръб на Бог я опитват, както действително, благодарение на светостта на Бог, той трябва и би трябвало да я изпита.”²¹

Грешниците ще умрат не защото са грешници, но защото са отхвърлили привилегията да станат синове. “Защото Бог ни е определил не на гняв, но да получим спасение чрез нашия Господ Исус Христос, Който умря за нас...” (1 Сол. 5:9-10)

“И видях, и ето бял облак, и на облака седеше един, който приличаше на Човешкия Син, имайки на главата си златна корона и в ръката си остър сърп.”

Този стих е загатване за съдебната сцена в Дан. 7:9-13. Пророчествата на Данаил не бяха далеко от ума на пророка от Патмос, когато пишеше и подобно на него те не трябва да бъдат далеч от нашите умове, когато тълкуваме. Първата ангелска вест предложи оправдание на светиите и наказание за непокорните. Това е темата на Данаил в цялата му книга. Виж специално Дан. 8:14. Всяка глава изразява идеята за оправдание, като дванадесета глава достига кулминацията, когато Михаил се изправя, за да освободи живите светии и да възкреси мъртвите. Сега Откр. 14:14 представя Човешкия Син от Данаил (същия като Михаил – сравни Йоан 5:28, 29; 1 Сол. 4:16) идващ за да пожъне своите Си и да накаже техните “набедени” убийци. Следващите стихове ще опишат събирането на потиснатите заплашени пазещи заповедите и кървавата касапница на тези, които заплашват святия град (църквата). Всичко това е много тясно свързано с пророчествата в Дан. 7-12. Един учен коментира върху това и неговата връзка с идването на Човешкия Син в облаците.

“Много приемливо може да бъде доказано, че Дан. 7 – 12:4 притежава добре свързано теологично единство, а Дан. 12:1-4 се явява – идеята за отваряне на книги, война в небето, гибелни вълнения – която отразява крайната сцена на съда, не много различна от тази в Дан. 7:13ff. В това време записаните в книгите вярващи ще бъдат спасени и по този начин разделяне между живите ще бъде направено, докато втори и трети стих говорят за съдбата на тези, които са умрели преди великия последен съд и възкресението на много от тях е очаквано. Накратко, в Дан. 12:1-4 присъда е издадена за светиите, които са получили царство.

В заключение това, което пророка вижда в Дан. 7 е, че цялата световна система се противопоставя на Божия народ и по този начин застава пред съда. В действителност, пророка отбелязва, че небесното решение е било взето и над света е била произнесена присъда. В неговия сценарий с приближаването на Човешкия Син до Стария по дни съдебния процес е започнал.”²⁵

Дан. 11:44-45 представя атакуващата “мерзост на запустението” (равностойна на звяра в Откровение), която заплашва за последен път святата планина Сион. Верните ще бъдат обявени извън закона, тъй като това е, което “да погуби мнозина” означава на еврейски. Но, 12:1 представя освобождението от Христос, когато Той идва до святата планина на Своята църква. Откр. 14:14, 20 представя това идване и следващото унищожение на всички атакуващи "извън града”. Откр. 14:14 представя Идващия на бял облак, който е облечен с στέфαvοs.²⁶ Облака е добре познат символ на присъда. В проповедта на Елеонския хълм беше предсказано, че Христос ще дойде в Ерусалим “с небесните облаци, със сила и голяма слава” (Мат. 24:30). На Неговите съдии в последните дни на Неговата земна служба, беше казано същото, чрез драматично словесно разменяне на ролите в съдебната зала на синедриона. Виж Мат. 26:24. Този, който беше съден тогава, сега ще бъде Съдия и тези, които тогава бяха съдии, сега ще бъдат съдени. Всеки трябва да жъне според както е посял, включително Христос, Господ. Justin Smith казва относно този пасаж:

“В развитието на тези видения, в първото появяване на нашия Господ, в дясната си ръка Той държи седем звезди (1:16), във второто (5:6-7) Той взема запечатаната книга от ръката на ангела и разчупва печатите му; в третото (10:1-2) Той се появява чрез фигурата на представител, на силен Ангел, облечен с облак, коронясан с дъгата на завета и държащ в ръката си “малката книжка”; в четвъртото Той е Агнето от планината Сион и с Него 144 000, които носят името на техния Баща написано на челата им. В този пасаж, Той е коронясан като цар, но държи в ръката си сърпа на жетвар. Символизма във всеки един от предишните случаи, което се надяваме, че нашето изложение е направило, е значим. Също така е и тук. Господ се появява като Цар, идваш в ясно изразената си върховна власт и като такъв довеждащ великите цели на Своето царство до техния завършек. Жетвата е този завършек и когато жетваря започва да жъне и събира узрялото жито, обещанието за годината е изпълнено и работата му завършена.²⁷

Както началото на тази глава представя първите плодове, сега ние сме свидетели на цялата жетва. Както стих тринадесети представя умирането на вярващите, сега сме насочени към времето на тяхната награда. Самата награда няма да бъде представена в детайли преди края на книгата, но в този момент пророка ни утешава с уверението, че Един с нашето естество, дори нашия Роднина-Изкупител е Жетваря. Нашият Гоел, както Вооз в древността и господ на жетвата идва от храма, където олтара за кръвта и темяна и златното омилостивилище се намират. В това вътрешно светилище е ковчега на завета, който Той сключи с каещите се грешници. Torrance казва:

“Точно защото Неговата милост е заветна милост и тъй като Той изпълнява милост и присъда за всички, които са потиснати, затова последния ден за разплата трябва да дойде. Няма присъда, но присъдата на Един, Който е докоснат от чувството за нашите слабости. Няма друга присъда освен присъдата на кръста, олтара на Божията любов вземаща нашия грях и вина! Тази присъда не довежда страх в простения или изкупения, но вместо това тя е ден за възстановяване, оправдание и мир.”²⁸

Откр. 14:15-20

“И друг ангел излезе от храма и викаше със силен глас на този, който седеше на облака: Простри сърпа си и жъни, защото е настанал часът да жънеш, понеже земната жетва е презряла. Оня, прочее който седеше на облака, хвърли сърпа си на земята; и земята биде пожъната.

И друг ангел излезе от храма, който е на небето, като държеше и той остър сърп.
Още и друг ангел, който имаше власт над огъня, излезе из олтара и извика със силен глас на този, който държеше острия сърп; и рече: Простри острия си сърп и обери гроздовете на земното лозе, защото гроздето му е вече узряло. И ангелът хвърли сърпа си на земята, обра земното лозе, и хвърли набраното в големия лин на Божия гняв. И линът бе изтъпкан вън от града, и кръв потече от лина дори до юздите на конете върху едно разстояние от хиляда и шестстотин стадии.”

Сега виждаме още три ангела. Те нямат вест за света, тъй като всички хора вече са взели своето решение. Те окуражават църквата чрез своите вести относно делото на Христос по време на съда. Първите три ангела обявиха присъди, а тези три се занимават с изпълнението им. Първите три бяха под управлението на Агнето на планината Сион, главата на триумфиращата църква, но тези три са подчинени на Този, Който седи на белия облак.

Съществува съответствие между двете групи от ангели, което не трябва да бъде пропуснато. Първият ангел обявява часа на съда. Подобно на него и тук първия ангел използва същия език “часа” е дошъл. Жътвата тук е жътвата на Божия народ и съответства с обещанията за избавление на първия ангел от вечното благовестие.

Вторият ангел от Откр. 14:8 предсказа падането на Вавилон, а втория ангел от второто трио е придружен от друг ангел, който му казва да ожъне гроздето от лозата, за да го приготви за пресата на Божия гняв. Третият ангел, за който се говори е наречен ангел над огъня, което ни напомня за огъня и сярата споменати в третата вест на Откр. 14:10.

Ние се интересуваме от последния стих, който съдържа допълнителна картина на мотива за “мерзостта на запустението”. Тук ние четем, че лина на Божия гняв е изтъпкан “извън града”. Не можем да се съгласим с трудните тълкувания на тези, които като Caird полагат усилия да докажат, че жетвата на житото и гроздобера са приложими за Божия народ.²⁹ Доказателствата доказват обратното.³⁰ Символизма на гроздобера е взет от старозаветната картина на Божествено негодувание срещу грешните. Но нека запитаме, защо сцената на унищожение е представена извън града?³¹

Тук виждаме друга илюстрация на хомогенността на Библейските есхатологични теми. Времето на скръб, каквото никога не е имало преди, трябва да започне с “мерзостта на запустението” (също наречено “северния цар”), което ще обсади святия град, според кулминационното представяне на Данаил. След това се появява Михаил, който ще освободи Своите заплашени светии. Тази идея е подобна на Йоил 3 и Езек. 38-39, които също представят атака над града на светиите “в последните дни”. В Откр. 20:8 Йоан използва същата идея, където се среща последното използване на този символ. В Откр. 14:20 Йоан успокоява църквата с уверението, че в последната яростна атака (Откр. 13) светиите ще бъдат запазени. Йоан знаеше, че Йоил 2:32 обеща освобождение от враговете, които бяха обсадили града.³² Подобно Йоил 3 представя жетва в Йосафатовата долина (което е равностойно на присъда), която се намира извън Сион. Това е същата жетва, която Йоан описва като жетвата на света. Той също прилага заплахата, за която се споменава в Йоил 3:13. Тези, които в древността са потъпквали святия град, сега са потъпкани, а светиите, които сега съставят Божия свят град са в безопасност. 1600 лакти е обиколката на “святата жертва” във видението на Езекил, където е представен голям град на “много висока планина” в земята на Израел.³³ Автора на Апокалипсиса прилага “жертвата” от Езекил за световната църква, извън която враговете и загиват в битката при Армагедон. По този начин стъпкването на лина в Откр. 14, довеждането на “мерзостта на запустението (т.е. северния цар) до край, жетвата в Йосафатовата долина, празника при убиването на Гог и Магог и унищожението, което е постигнато при Армагедон, всички те сочат към едно и също събитие – присъда и унищожение на тези, които се опитват да унищожат Божия народ. Откр. 14:20 съдържа друг съвършен пример относно тълкувателните принципи, които са предложени като специално приложими за тази книга.

Сега ще обобщим някои от убежденията относно тези две глави на Апокалипсиса. Тези видения съдържат есхатологичното сърце на книгата и на всичките Писания. Крайното дело на Антихриста (предимно Сатана) и на Христос са представени пред погледа, заедно с измамите на единия, с неговото фалшиво благовестие, заповеди и поклонение; и предупреждението на другия с Неговото истинско благовестие, закон и поклонение. В едната глава виждаме синагогата на Сатана с нейния белег – сатанински характер и външен отличителен религиозен белег. В другата глава виждаме тялото на Христос и неговия знак – Божия печат. Този печат е отражение на Неговото естество на любов чрез придадена и приписана правда, а неговия външен белег е печата на съботата на завета.³⁴

Печата на челата в Откр. 7:2 и 14:1 напомня за митрата на първосвещеника и надписа върху нея “свят на Господа” и това, което е представено по този начин – първоначалното отразяване на Божия образ от Адам (Бит. 1:26). Съботата, която беше завършек на сътворението беше напомняне за хората, че неговото свято естество и характер, а също така и остатъка от неговото наследство, бяха съставени от благодат и дадени чрез завършеното дело на Друг.

Централния мотив в Откр. 14 – поклонение, Божиите заповеди, вярата на Исус (благовестието), присъдата – всички те са образи от Мойсеевото светилище, символите от което ни срещат навсякъде в Откровение, което насочва към заповедите във всяка от пророческите вериги на книгата. В пресветото място се намираше ковчега съдържащ плочите на завета и покриващото го омилостивилище, което беше попръсквано с кръвта на умилостивителната жертва. Заедно те представяха Божия трон и Неговите праведни заповеди, а също така и Божествения отговор на проблема с греха – Христовото умилостивение.

В дневната или продължителна служба на земното светилище, благовестието беше предвещано. Според Дан. 8:13 за дълго време това благовестие ще бъде помрачено от Антихриста, но Откр. 14:6 със своята забележка за “вечното” или (продължително) благовестие е залог за неговото възстановяване чрез есхатологично проповядване. Както края на старата ера беше отбелязан чрез фокусиране в пресветото място, чрез разкъсването на завесата (тип на Христовата плът – Евр. 10:19-20) също така и сега в края на новозаветната ера, Божието намерение е църквата да обяви пред света всичко, което е символизирано чрез мистериозната Светая светих – истините, които принадлежат към закона и омилостивилището, кръвта, работата на първосвещеника, крайния съд и явяването отново на Този, Който след като направи умилостивението влезна в небето на небесата, за да ходатайства за нас. Само вземането предвид и приемането на тези данни може да приготви хората за кризата от Откр. 13.

Вечното благовестие от Откр. 14:6 не е нищо друго освен ехо на вестта символизирана чрез типологията на Yom Kippur (Денят на умилостивението) и разкъсването на вътрешната завеса на храма при смъртта на Христос. Всяка бариера за достъп до Бог, включително всичкия ни грях и вина, са били отстранени от умилостивението на Христос (Евр. 10:19-20). Сега, всеки който иска може да дойде със свята дързост и увереност пред трона на благодат, след като те са “приети във Възлюбления”, “съвършени в Него” и “без обвинение”. За такъв “часа на Неговия съд” не предвещава ужас и относно тях великия Съдия обявява: “Тук са тези, които пазят Божиите заповеди и имат вярата на Исус.”(Откр. 14:12)³⁵

Забележки

1. R. H. Mounce, Revelation, p. 272.

2. W. Barclay, The Revelation of John (от тук нататък Revelation), vol. 2, p. 111.

3. A. W. Spalding, Origin and History of Seventh-day Adventists, p. 134.

4. M. KiddIe, Revelation, pp. 280-81.

5. H. Alford, Revelation, p. 1053.

6. Preston и Hanson коментират “... последното средство на опозиция срещу Божията любов означава духовно унищожение; личността престава да съществува, нейната съдба е унищожение. Смъртта и пъкъла са хвърлени в огненото езеро (20:14), а огъня унищожава. Картини на вечно измъчване, които са популярни, отиват отвъд всяко Библейско доказателство и в голяма степен им противоречат.” Revelation, p. 33. По късно те добавят: “... трябва да запомним, че не е възможно Йоан да има предвид буквален огън и буквална сяра в стих 10. Повечето интелигентни хора ще признаят, че този вид език през останалата част от книгата е символичен (например неговото описание на небето). Ще бъде неправилно да го приемем буквално тук и само тук. Огън и сяра са традиционните символи относно съдбата на тези, които постоянно отхвърлят Бог.” Пак там  p. 102.

7. P. Carrington, Revelation, p. 66.

8. W. Milligan, Revelation, pp. 245, 250-51.

9. John Wenham, The Goodness of God, pp. 36- 7.

10. Пак там p. 41.

11. A. W. Spalding, op. cit., pp. 184-85.

12. J. Massyngberde Ford, Revelation, p. 255.

13. A. T. Hanson, The Wrath of the Lamb, p. 159.

14. C. G. Jung, Answer to Job, p. 125.

15. Виж TDNT, V, p. 422.

16. Tasker сумира Библейските доказателства по този начин: “... до`последния ден на гнева`, който е очакван в Библията и представен много ярко в Откровение, Божия гняв винаги е примесен с милост и определено в Неговите взаимоотношения с Неговия избран народ (виж Осия 11:8 ff).  За грешника, да `търгува` с тази милост, означава да натрупа `за себе си гняв за деня на гнева и откровение за праведните съдби на Бог` (Римл. 2:5).” R. V. G. Tasker, "Wrath," New Bible Dictionarl., p. 1341.

17. Виж статията относно “гняв” в TDNT, и R. V. G. Tasker's The Biblical Concept of the Wrath of God.

18. Alan Richardson, Въведение към Theology of the New Testament, p. 76.

19. Daniel Lamont, God the Redeemer, p. 7.

20. Bevan, Symbolism and Belief, p. 210.

21. Emil Brunner, Man in Revolt, p. 187.

22. R. C. H. Lenski, Revelation, p. 439.

23. J. I. Packer, Introduction to Buchanan's The Dоctrine of Justification. (Banner of Truth edition only).

24. W. Boyd Carpenter, Revelation, p. 181.

25. W. J. Dumbrell, "Daniel and the Function of Old Testament Apocalyptic, “ The Reformed Theological Review, vol. 34, no. 1, Jan-April 1975, pp. 16-17.

26. Липсата на члена тук не е значима, тъй като всяка дума, която притежава силата на характерно име може да понесе това. Тъй като за тази фигура се казва, че е като човешки син в контраст с ангелите в същото видение, не може да става въпрос за никой друг освен Исус. Два от тези символа напомнят за Него, Който седеше на бял кон и беше облечен с στέфαvοs в първия печат. Но вместо лък, сега Той държи сърп, тъй като времето за изпитание е завършило и всички хора са запечатани за вечността. στέфαvοs е в контраст на трънената корона, която Той носеше, когато беше съден вместо нас.

27. Justin Smith, Epistles, pp. 206-07.

28. T. F. Torrance, Apocalypse, p. 120.

29. Revelation, pp. 189-95.

30. “Във видението за гроздобера, което следва в стихове 17-20, основната личност, както в оригинала Йоил 3:13 е въздържана, не в събирането на гроздовете, но в стъпкването на лина. Смачкването на гроздето в лина и по-специално изцапването на краката и дрехите на тъпчещите с червен сок, `кръвта на гроздето`... се превръща в познат символ, за крайното стъпкване на враговете и яростно отмъщение. От тук е този символ за Божия гняв, който се излива над злите. Ис. 63:2-4... Йоил 3:13; Плач на Ер. 1:15; Откр. 19:15. Значението на второто видение е ясно, то не представя съда като цяло, но Божието отмъщение, което посещава злите. Така че то не е паралелно с първото, което... представя целия съд, който засяга, както добрите, така и злите. Както много често се случва с този автор, в двете видения ние виждаме първо общ факт или изказване, а след това детайл или част...” Beckwith, Apocalypse, p. 663. Виж също Morris, Revelation, p. 85. Hendriksen, Conquerors, pp. 155-56; Farrer, Revelation, pp. 165-68, et.al.

31. “Гроздобера и изтъпкан извън града. Свети Йоан приема символ от Йоил. Чрез метафора Йоил описва ужасен гроздобер, война, в която народите атакуващи Ерусалим, са смазани извън стената. Свети Йоан не предполага, че действието на присъда ще бъде ограничено само в Йосафатовата долина, отколкото той предполага, че благословената ечемична жетва ще бъде събрана на полето на юдейските хълмове. Важността на фразата `извън града` е в това, че тя свързва пророчеството на Йоил с последните глави на Исая и съответно Захария в които е описано крайното убиване на враговете извън Ерусалим.” Farrer, Revelation, p. 167. Beckwith ни напомня: “Крайно нападение над Божия народ, чрез обединените сили на техните врагове и тяхното побеждаване... са обикновеното предсказание на апокалиптичните писания... и това събитие е представено като случващо се близко до Ерусалим. Изглежда че апокалиптика е имал тази традиция на ум при използването на думите `извън града`.”Apocalypse, pp.664-65. Това е близко до целта, отколкото общото приложение на Morris. Revelation, p. 186. KiddIe иска да повярваме, че града, който е споменат е Вавилон, но той пропуска загатването за старозаветните пасажи относно крайното унищожение извън Ерусалим. Carpenter е по прав, когато казва, че тези, които падат “са отказали закрилата на истинския град и светилище.” Revelation, p.604.

32. See Beckwith, Revelation, p. 665. R. H. Charles се различава от Beckwith относно въпроса кой Ерусалим се има предвид, земния, или небесния. В контраст с KiddIe и Beasley-Murray той казва: “Не може да има съмнение относно идентичността на `града`. Той не е Рим (тъй като неговото унищожение вече е било обявено от пророка в 9), но Ерусалим. Освен това най-вероятно не става въпрос за земния Ерусалим, но за небесния, който ще слезе от небето, за да бъде център на Христовото царство за 1 000 години... Ако думите в 14:14, 18-20 са пророческо обобщение само на 19:11-21, тогава града, за който става въпрос може да е земния Ерусалим или неговите разрушения, но ако те са обобщение на 19:11-21, а също така и на 20:7-10, тогава града не може да бъде друг, освен града, който е слезнал от небето – седалището на Месианското царство.” Revelation, II, p. 25. Ние смятаме, че Charles е основно прав, но не е прав в забележката си за “историческия Ерусалим или за неговите разрушения” Чрез святия град, Йоан представя църквата, поне във всички забележки до глава 20. Дали в представянето на следваща ера след последния ден, когато вярата отстъпва място на зрението, той заменя елементите от древния Израел, чрез по-материални изобразявания е отделен въпрос.

33. Виж Езек. 40:2; 45:1-5; 48:9f.

34. "Без святост никой няма да види Господа” и без святост на никой няма да му бъде дадена възможност да се противопостави на Антихриста. Тази святост е вменена, тъй като само Христовата съвършена святост задоволява изискванията на закона. Когато е получена чрез вяра Христовата правда, побеждава господството на Сатана. 1 Кор. 11:30; Рим. 6:14.

35. Един писател обобщава прекрасно връзката от древния Ден на омилостивението и разкъсването на завесата до привилегиите и надеждите на вярващите в днешните дни.

“Изведнъж храмовата завеса се раздра с шум от горе до долу от една невидима ръка и остави открито за погледите на множеството онова място, което някога се изпълваше с Божието присъствие. Това бе място, където Шекината бе обитавала. Там Бог бе изявявал Своята слава над умилостивилището. Никой човек, освен първосвещеника, не бе вдигал някога завесата, която отделяше отделението от останалата част на храма. Той влизаше там веднъж в годината, за да прави умилостивение за греховете на народа. И ето, тази завеса сега се раздра на две. Най-святото нещо на земното Светилище вече не бе свято.

Всички бяха обхванати от ужас и смущение. Свещеникът тъкмо щеше да заколи жертвата, но ножът падна от разтрепераната му ръка и агнето побягна. Символът срещна своята същност в смъртта на Божия Син. Великата жертва бе вече принесена. Пътят към най-святото място бе открит. Нов и жив път бе отворен за всички. Не бе нужно повече грешното и скърбящо човечество да чака влизането на първосвещеника. Отсега нататък Спасителят трябваше да служи като свещеник и застъпник в небето на небесата. Сякаш жив глас каза на поклонниците там: “Настъпи краят на всички жертви и приноси за грях. Божият Син дойде според думата Си: “Ето, дойдох (в свитъка на книгата е писано за Мене) да изпълня Твоята воля, о, Боже.” “Със собствената Си кръв” Той влезе “веднъж в светилището” “и придоби за нас вечно изкупление” (Евр. 10:7, 9:12). Ellen G. White, The Desire of Ages, p. 757.

“Както в символичната си служба първосвещеникът сваляше своите първосвещенически одежди и служеше в бяла ленена дреха на обикновен свещеник, така и Христос остави настрана царските Си одежди, облече човешкото естество и се пожертва - сам свещеник, сам и жертва. Както първосвещеникът, след като изпълнеше службата си в Светая Светих, излизаше пред очакващите го вярващи в своите първосвещенически одежди, така и Христос ще дойде втори път, облечен в най-бели дрехи, “каквито никой белач на земята не може така да избели” (Мар. 9:3). Той ще дойде в Своята слава и в славата на Отца Си, придружен от цялото ангелско множество.”The Acts of the Apostles, p. 33.