|
|
|
Коментар върху трета глава
Откр. 3:1-6 "До ангела на Сардийската църква пиши: Това казва Онзи, Който има седемте Божии духове и седемте звезди: Зная твоите дела, че на име си жив, а си мъртъв . Събуди се и укрепи останалото, което е на умиране, защото не намерих твоите дела съвършени пред Моя Бог. Помни какво си приел и си чул, и пази го, и покай се. И тъй ако не се събудиш, ще дойда като крадец,; и няма да знаеш в кой час ще дойда върху тебе. Но имаш няколко души в Сардис, които не са осквернили дрехите си, и те ще ходят с Мен в бели дрехи; защото са достойни. Който победи, ще се облече в бели дрехи; и аз никога няма да излича името му от книгата на живота, но ще изповядам името му пред Отца Си и пред Неговите ангели. Който има ухо нека слуша какво говори духа на църквите."
Днес само руините показват къде някога е бил Сардис. Но какво беше характерно за града, когато Йоан писа до неговата църква в първи век? Ние цитираме Ramsay още веднъж:
"Погледнат от малко разстояние от север в отворената долина, Сардис имаше внушителна, доминираща и неуязвима външност, като че ли господстваше над тази великолепна просторна равнина Hermus от своята укрепена позиция и стоеше гордо изправен пред южните планини. Но видян отблизо хълма беше съставен от размекната глина, даващ убеждението, че няма да бъде там за дълго време, готов да се поддаде дори и на натиска на лопата. Въпреки това Сардийците винаги му се доверяваха и тяхната увереност често беше излъгвана, когато приключенски настроен враг се изкачваше по него в някой незащитена позиция, където времето беше направило отвор в мекия камък."1
Сардис беше един от великите градове на първобитната история: според гръцките идеи той беше най-великият от всички градове. В началото на историята той е описан като известната столица на силна империя. Според методите на ранните войни и ранните царе, той беше определен като управляващ град; той приличаше повече на укрепено място на крадци, отколкото място за пребиваване на културни хора, и в мирно и цивилизовано време неговото място беше определено като неудобно. В Римския период, той беше почти като град от миналото, реликва от времето на варварските войни, който се осланяше на древния си престиж повече, отколкото на принадлежността си към настоящето положение."2
Това писмо трябва да бъде сравнено с това на Ефес и противопоставено с това на Смирна. Както в Ефес, така и в тази църква любовта беше намаляла. Тя е като съживен труп преминаваща през религиозни действия или като екипажа на верния кораб в The Rhyme of the Ancient Mariner. Coleridge представя трупове, които се изправят и започват да управляват кораба, да гребат с веслата и да се грижат за платната. Също така е и в този кораб-църква. Израждането беше започнало в Ефес, но в Сардис то почти беше унищожило първоначалния духовен живот. "След като в писмото до Ефес, основната мисъл е само промяна, несигурност и непостоянство; в писмото до Сардис, основната мисъл е падение, фалшива претенция и смърт."3
Criswell цитира предупреждението на др. Gordon до своята църква срещу състоянието на Сардис.
"Църковни мъртви тела лежат навсякъде около нас. Ковчезите в които те лежат, са облечени с атлаз и са декорирани със сребърни дръжки и много цветя. Както другите ковчези, те са достатъчно големи само за обитателите им и в тях няма място за ново повярвали. Тези църкви умряха от почтеност и са балсамирани в самозадоволство.
Ако с благодатта на Бог, тази църква е жива (отнася се за Clarendon Street Baptist Church), бъдете внимателни, за нашите възможности или краката на тези, които погребаха вашите сестри, ще дойдат обратно, за да ви изнесат вън."4
В контраст със Смирна, тази църква е унищожена тъй като нещата за нея бяха твърде лесни. Няма доклад за вътрешни разделяния или бурни вътрешни конфликти. Не съществува доклад за беднота. Постоянното слънце я беше превърнало в пустиня. Липсата на тези напрежения, които изискват вяра, доведоха до смъртта на вярата. Църквата притежава почтеността, самозадоволството и самодоволството на Лаодикия, но притежава само няколко, които не са осквернили дрехите си чрез духовно разлагане.
Важно е да видим, че църквата не изглеждаше мъртва. Тя имаше име, че е жива и само Този, чийто очи са символизирани чрез огнен пламък може да различи нейното истинско състояние. Caird обобщава:
"Смъртта е духовно състояние, което безкритичния може да обърка с живот и Йоан анализира за нас три от симптомите. Първото е липса на бдителност, като това, което костваше царството на Крез и църквата трябва да се събуди преди да е твърде късно. Следващото е петна, по белите дрехи на вярата и след като за победителите по-късно се казва, че са изпрали дрехите си и са ги избелили в животворната кръв на Агнето(7:14), ние може да направим заключението, че петното е всяко нещо, което квалифицира или изключва вярата на църквата в спасителната благодат на Бог. Но над всичко това, смъртта означава, че нищо от това, което правим е завършено. Нищо чудно, че нито спорове, нито преследване бяха обезпокоили повърхностното преуспяване на тази църква. Задоволена с посредствеността, липсващ и ентусиазма да изпита еретичеството и дълбочината на убеждение, което провокира нетолерантност. Тя беше твърде безвредна, за да си заслужава, да бъде преследвана."5
Отново и отново в историята, това състояние е било повтаряно и понякога на национален и международен мащаб. В своята биография на Wesley, Fitchett пише за такова време и ни предава есенцията на състоянието на Сардис.
"В някой отношения осемнадесети век е най-болния период в историята на Англия. Той е Пепеляшката на вековете. Никой не казва нещо добро относно него. Carlyle го сумира в горчивата фраза: `Угаснал дух, жив стомах.`...
Истинския позор на Англия в осемнадесети век, проказата, която зарази кръвта и, черната точка на блестящия диск на историята и е общото западане на религията, което отбеляза първите и петдесет години. От гледна точка на своята вяра, Англия умираше. Нейните духовни небеса бяха черни, като че ли с мрака на арктична полунощ и студени както арктическия мраз.
Само с усилието на историческото въображение, може да схванем състоянието на Англия в 1703 година... Montesquieu, който учеше в Англия през погледа на проницателните френски очи безцеремонно заяви: `Няма такова нещо като религия в Англия.`... Християнството под английските небеса никога преди или след не е било толкова близо да момент на умиране. Кой не си спомня мненията, които Bishop Butler, този мрачен, проницателен и силен интелект написа в предговора на своята 'Analogy'? `Някак си се стигна до това, че е прието за дадено` писа той`, `че християнството не е толкова обект на изследване, но сега е открито че е въображаемо... Хората го третират, като че ли в настоящия век, това са точки на разбиране по които всички са съгласни, но нищо не оставаше непроменено и затова то се превърна в обект на смях и подигравка.' Между Montesquieu и Butler, великия французин и още по-великия англичанин, цяла процесия от свидетели може да бъде цитирана, като доказателство за упадъка на вярата в Англия в началото на осемнадесети век! А когато вярата умре, какво друго може да живее?...
Християнството не може да загине, но беше близко до смъртен припадък в този век. `Имаше` казва историка Green, бунт срещу религията и църквите в двете крайни убеждения на английското общество. Бедните бяха невежи и брутални до невъзможна за разбиране степен; богатите, до почти абсолютно неверие в религията свързано с безчестието на живота...
Истинското пробуждане в религиозния живот на английско говорещата раса, датира от времето на Wesley. Да кажем, че той оформи отново съвестта на Англия е истина, но това е само половината истина. Той я пресъздаде! Тя беше мъртва - два пъти мъртва, и чрез неговите думи Бог вдъхна в нея нов живот...
Фаталното нещо в религията на това време, беше че тя престана да бъде живот или да докосва живота. Тя беше изчерпала своите динамични елементи - видението за Изкупващия Христос; вестта за настоящо и лично прощение. Тя беше замразена в теология; тя беше разтеглена в църковни форми..."6
Сардис е характеризиран с това, което Новия завет нарича "плът". Плътта е всичко което човешкото естество е, отделено от влиянието на Божият Святи Дух. Това не са само нашите чувствени импулси, нито нашите изтънчени грехове на ума като пожелание, завист и гордост. Плътта включва тяло, дух и душа и има своята същност в егоизъм и независимост от Бог. Плътта може да бъде религиозна, без да е християнска. Тя може да участва в правенето на добри дела без да е добра. Тя може да пее песни за Сион, но няма сълзи в очите и. Много добре звучащи молитви идват от устните на плътта, но много малко истинско покаяние. Наистина, тази липса на чувство за грешност е което е най-характерно за плътта.
Сардис умираше поради своето законничество. Църквата беше фарисейска до дъното на сърцето си. Както Симон в древността, тя чувстваше че и е простено малко, и за това обичаше малко. "Сардиста" може да отиде на футболен мач, и да вика до пресипване, но приема за неприлично, казването на "Амин" в църквата. Той никога не може да бъде обвинен в крайности, освен може би в крайна скука. Той е изискан и вежлив, но мъртъв. Никой от нас не може да се радва, гледайки мъртвото тяло на приятел, което под въздействието на електричество извършва движенията на жив човек. Ние ще избягаме, ако той протегне ръце за да ни прегърне. Но как се чувства Бог, виждайки църква, която прогласява Христовото име и въпреки това живее като фарисеите, които Го разпнаха?
Какво е лекарството за Сардис? "Помни какво си приел и чул, и пази го, и покай се." (ст.3) Това естествено е забележка за благовестието, което първо ги призова да напуснат света.
Да съживим съзнанието за грях, тежестта на вината и страха от съда е здравословно. Но също така е необходимо да си спомним вестта на кръста, вестта за Него, който беше там като наш Заместник и Представител, добрата вест че единствено Христос е нашата правда, и че всичко, което Той е направен е приписано на вярващите със същата сигурност, с която техните грехове бяха предадени на Него! Това е наистина добра вест.
Църквата в Сардис беше призована да си спомни за нейното първоначално пробуждане от смърт към живот и абсолютната радост и ревностен ентусиазъм който беше породен. Те трябва да си спомнят и да се покаят. Важно е, че Писанията често свързват забравяне с отпадане. Така че ние имаме призиви като 1 Кор. 11:25; 2 Тим. 2:8; Евр. 2:1; Пс. 106:13, 21, 24 ІІ част; Пс. 103:2.
Не беше напразно, че Бог
установи цял ден за възпоменание: "Не забравяй да пазиш съботния ден свято..."
Това е единствената от десетте заповеди, която ни призовава да си спомним и
света я е забравил повече отколкото останалите. Да помним съботата означава
да помним Създателя. Това означава запомняне на Изкупителя, който си почина от
делото си на изкупление в този ден. Да се освободим от мислите си, както Бог ни
напътства, за цял ден всяка седмица, означава непрекъснато осъзнаване, че ние сме
само създадени същества и то грешни същества, които непрекъснато се нуждаят от
нашия Създател и Изкупител. Този вид възпоменание включва гледане към Исус сега
и завинаги, като нашата единствена надежда сега и за вечността. "Спомни си за
мен" - каза Йосиф (на началника на виночерпците) когато те постигне
благополучието, и смили се, моля, над мен - продумай на Фараона за мен, и
избави ме от тоя дом." (Бит.
40:14) "А главния виночерпец не си спомни за Йосиф,
но го забрави." (Бит.
40:23) Ние можем да приложим за Христос и нас историята
за забравения Спасител, разказана от мъдреца. "Имаше малък град и малцина мъже в
него; и излезе срещу него велик цар и го обсади и издигна срещу него големи
насипи. Ала в него се намери сиромах човек, но мъдър и той с мъдростта си
избави града; но никой не си спомни за този сиромах човек." (Екл.
9:14-15)
Опитността на Сардис ще бъде също и наша ако ние забравим Този, Който стана
беден, заради нас, за да може ние да бъдем богати.
Множеството от коментатори, които виждат седемте църкви като пророчески представят Сардис като символ на църква след Реформацията, когато студена и мъртва ортодоксалност замени блясъка на откритието. Цитираното по горе от Fitchett илюстрира уместността на това приложение. Съществуват други коментатори, които виждат периодите на последните четири църкви като начало на различни времена, но след това продължаващи до края. Не е трудно да видим, че добър пример за това може да бъде направен. Сардис определено принадлежи към настоящето и миналото. Факта, че числото на изявените християни в света намалява с 10% всеки 40 години, показва че апостолския мисионски дух е непознат за повечето общности. Освен ако това не се промени, в 2 000та година, християните ще бъдат толкова редки колкото циганите.
Откр. 3:7-13 До ангела на Филаделфийската църква пиши: Така казва Святият, Истинският, у Когото е Давидовия ключ; който отваря, и никой не ще затвори, и Който затваря, и никой не ще отвори. Зная твоите дела. Ето поставих пред теб отворена врата, която никой не може да затвори, понеже, имайки само малка сила, пак си опазил Моето слово, и не си се отрекъл от името Ми. Ето, ще накарам онези от сатанинското сборище, които наричат себе си юдеи, но не са, а лъжат - ето, ще ги накарам да дойдат и да се поклонят пред нозете ти, и да познаят, че Аз те възлюбих. Понеже си опазил моята заповед да издържиш, то аз ще опазя тебе от часа на изпитанието, което ще дойде върху цялата вселена да изпита онези, които живеят по земята. Ето ида скоро; дръж здраво това, което имаш, за да не ти отнеме някой венеца. Който победи, ще го направя стълб в храма на Моя Бог; откъдето няма вече да излезе вън; и ще напиша на него името на Моя Бог, и името на града на Моя Бог, новия Ерусалим, който слиза от небето, от Моя Бог; ще напиша и Моето ново име. Който има ухо, нека слуша какво говори Духът на църквите.
Колко добро е това писмо след предшестващите го три. Тенденцията за влошаване е прекъсната и до известна степен променена. Относно града Ramsay казва:
"Филаделфия беше позната на света като град на земетресенията, чийто жители, за по-голяма част от времето живееха извън не рискувайки да останат в града и винаги следяха за следващата голяма катастрофа. Тези, които го познаваха най-добре, знаеха, че неговото процъфтяване се дължеше на големия път от пристанището на Смирна до Фригия и Изтока. Филаделфия беше разположена на мястото, където този път се извисяваше в труден проход към централното плато на Фригия, тъй беше ключа и пазеше вратата. Също така той беше най-посветен към имената на императорите от всичките седем града и на два пъти е приемал нова титла или прякор, от императора бог, изоставящ в един случай своето древно име."8
Разположен на Римски пощенски път и бидейки известно място за престой на търговския път в страната, този град беше вратата към източните планински страни, охраняващ важен преход между Хермус и долината Меандър. По този начин Филаделфийците се отличаваха с това, че техния град беше мисионски, апостол на древногръцката култура, чийто жители винаги живееха в страх от катаклизми. Живеейки в район на вулкани, правеше утрешния ден въпрос на несигурност. Много живееха извън града, но всички се радваха на новото име, което бяха получили от императорския бог.
В историята на местната църква, ние четем за достойна пророчица Ammia, живяла там между 100 и 160та година след Христос. Ramsay потвърждава, че "тя беше световно призната като изтъкната както Agabus и четирите дъщери на Филип, както една от няколкото в късните времена, която беше истински надарена с пророческата сила. За нас тя е само обикновено име, запазено и историята на Eusebius. v., 17,2."9
Като предпоследна от седемте църкви получаваща само похвала Филаделфия пробужда християнското любопитство относно опитността на своите членове. Беше ли тя църква в смисъла на католически светия или в смисъла на Новия завет? Виж 1Кор. 1:1; Ефес. 1:1; Фил. 1:1, и др.
През последната вечер със своята малка църква, Господарят установи, че тази група е изпълнена с доказателства за своята християнска незрелост. Например, те отказаха да умият нозете на другите. Но след като Той изпълни ролята на слуга и направи това, което те не искаха да направят, той заяви на това отрезняло семейство: "Вие сте чисти". (Йоан 13:10) По късно тази вечер, Той изрече известната първосвещеническа молитва, предаващ малкото стадо в ръцете на Бащата, с това уверение: "Те опазиха Твоето слово." (Йоан 17:6) Не може да не се зачудим, дали някой от ангелите на са потрепнали. Тези? Тези мърморковци? Тези амбициозни мъже, трудно вярващи? Опазили са димите Му! Какво е това, което Господаря казва? Но това е чудото на благодат, където всички, които истински вярват, са приети във Възлюбления, съвършени в Него, дори пребиваващи в Небесните места, видени не повече като черни, но с приятна външност. Тъй като няма осъждане за тези, които са в Христос Исус чрез вяра. С Христос, те са получили всички духовни благословения и записа за техния дълг е бил прикован на Римския кръст Ефес. 1:3; Кол. 2:14. Сигурни сме, че следващия коментатор е прав, когато разглежда Господнята нежност към Смирна и Филаделфия:
"Това, че те не бяха порицани, не се дължеше на това, че църквите бяха създадени от безгрешни светии; не беше поради факта, че те не бяха обременени с недостатъци и техният характер обезобразен с недостатъци; не беше поради това, че в отделните вярващи, които образуваха църквите Той не видя грехове, които оскърбяваха Неговото свято и обичащо сърце. Но това, което Той видя е, че техните грехове бяха положени на Него; дневно те търсеха убежище в кръвта му и не се надяваха на най-добрите си дела и гледаха за приемане само в Неговата правда. Бидейки по този начин в постоянна връзка с Него в Неговата смърт и заслуги, те пребиваваха в Неговия живот и така бяха ревностно включени в дневната борба на духовната война, съжалявайки за греховете, които Го нараняваха.
Това се съдържа в причината, която е представена от нашия Господ за Неговото одобрение. "Тъй като си опазил думите Ми и не си се отрекъл от името Ми." ... Понеже си опазил думите на моето търпение." Словото на Исус е първо, неговото Слово на оправдаваща благодат, това прекрасно благовестие на царството, което свидетелства за ефикасността на Неговата кръв и правда, за нашето съвършено помилване и приемане - "Христос, краят на закона за правда на всеки, който вярва." Да пазим това слово, е да го обвием в най-силните и нежни емоции на сърцето и по специално в живата плът на простата и искрена вяра растяща около него, която се превръща в част от нашето същество и "ние имаме увереността и радостта на надеждата твърди до края." Тогава, Неговата воля на авторитет няма да бъде тежест, но скъпоценна като блестящата светлина за подхвърляния от бурята моряк; `Неговите заповеди, не са трудни`."10
Точно както писмото до Сардис беше предназначено да бъде прочетено заедно с това до Ефес, двете църкви, които не бяха порицани, Смирна и Филаделфия имат писма, които са почти паралелни. Те обхващат почти същата територия точка по точка. Първо, местната ситуация на всяка от църквите е подобна. Всяка е изправена срещу опозиция, от тези, които наричат себе си юдеи, но които наистина принадлежат към синагогата на Сатана. Всяка църква е изправена пред преследване, но Господарят представя ясно, че Сатана е този, който е зад тези яростни атаки. И двете църкви са слаби, но им е дадена възможност да извършват геройства, чрез тяхната вяра в Христос. Във въведителното описание на Този, който ходеше между светилниците, титлите, които са Му дадени съдържат подходящи доказателства от юдейски изявления относно Господа на Християните. Показано е ясно, че Той наистина е Месия, притежаващ пълна Божественост. И въпреки, че юдеите от дълго време бяха отлъчили християните от техните синагоги, сега е показано ясно, че Христос е този, който има ключа, който заключва и отключва. Двете писма представят малкото стадо, оградено от свирепи вълци с които изглежда, че света е пълен.
Забележката за ключа е взета от записа на Исая за Елиаким, който замени неверният Шевна. Виж Исая 22:15-25. Християните замениха юдеите в Божия план, въпреки, че те все още са обичани заради бащите си и търсени от Бог. Небесния Елиаким, не само притежава ключа за небесното царско семейство, но Той отключва всички заплахи тук, долу. Израза относно отворената врата, също намеква за идеята в такива пасажи като Дея. 14:27; 1 Кор. 16:9; 2 Кор. 2:12; и Кол. 4:3 -- вратата на възможностите за мисиониране.
Тази църква има голяма сила в Христос, тъй като знае, че има малко сила в себе си. Това е повторение на чудото с нахранването на петте е четирите хиляди повтарящо се отново. Когато Христос имаше по-малко, за да започне с него, Той нахранваше повече хора и имаше повече остатъци. Когато Той имаше повече за да започне с него, Той нахранваше по-малко и имаше по-малко остатъци. Виж Мат. 16:8-10. Когато църквата днес е изправена пред гладния свят от пет билиона хора, може би двадесет пъти по-голям отколкото света по времето на апостолите, този принцип не съдържа ли ключа за изпълнение на мисионската покана? Най-великия от всички мисионери се радваше на слабостите си, за да може Христовата сила, да дойде върху него. Виж 2 Кор. 12:7-10.
Липсата на количество, на богатство и светското одобрение, не бива да обезкуражава истинската Божия църква. Вместо това, тази липса, трябва да действа в обратна посока, когато църквата си спомни тристата мъже на Гедеон. Нашият Господ казва: "Не чрез сила, нито чрез мощ, а чрез Духа Ми." (Зах.4:6) За Негова наслада е, да разруши планина с червей, да направи един, да преследва хиляда и да използва двама, за да преследват десет хиляди. Вижте описанието му: "Понеже, братя, вижте какви сте вие призваните, че между вас няма мнозина мъдри според човеците, нито мнозина силни, нито мнозина благородни. Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните; още и долните и презрените неща на света избра Бог, и онези, които не са нищо, за да унищожи тези, които са нещо."(1Кор. 1:26-28)
Когато съвременната Филаделфия се изправя пред света, нека не направи грешката на Филип или Тома. Единия погледна на размера на проблема и каза, че не може да бъде изпълнен. Другия взе предвид човешките ресурси и се отчая. Вместо това, нека като малкото момче, да занесем малкото, което имаме при Господаря и да гледаме към Него, за да може Той да направи останалото. Виж Йоан 6:5-13.
Много често десети стих се дискутира. Какво означава, че верните ще бъдат опазени от часа на изкушението? Означава ли, че те ще бъдат пазени извън него, или ще бъдат пазени от увреждане в него? Ние смятаме, че Hoeksema е прав, когато отговаря на тези въпроси:
"Първо се появява въпроса: защо църквата в Смирна трябваше да премине през това изпитание, а църквата във Филаделфия да бъде избавена от него? Второ, трябва да забележим, че цялата концепция, че вярната църква, ще бъде избавена преди преследването от страна на Антихриста е фалшива и опасна. Тя е фалшива, тъй като не е в хармония с Писанията. Христос предупреждава своя народ повече от веднъж, че това време ще дойде, и че те трябва да останат верни до края. Защо са всичките тези предупреждения за изпитание и скръб, които преизобилстват в Писанията, ако тези, които са верни, няма да преминат през часа на изкушението? Тази идея е опасна, тъй като приспива църквата. Църквата, която очаква да бъде взета в небето преди голямата скръб да дойде, не подготвя себе си за борбата и за часа на изкушенията. Този час ще я постигне неочаквано. Затова ние не трябва да живеем под тази илюзия, но трябва да очакваме, че ще преминем през скръбта и трябва да се подготвим за деня на злото, като сложим цялата броня на Бог. Трето, скръбта, която е спомената тук, е описана като идваща върху целия свят; и не изглежда, като че ли малката група от вярващи във Филаделфия, ще избегне от вниманието на врага. Точно вярната църква е тази, която трябва да понесе преследването. Четвърто, оригинала може да бъде изтълкуван да означава, че малката църква във Филаделфия, наистина ще бъде хвърлена всред изкушенията и ще бъде изпитана с целия свят, но че в изпитанията, Бог ще я запази, така че тя да излезе от тях невредима.
Последното е наистина значението, не в това, че църквата ще бъде опазена от скръбта е нейната слава и утеха. Не че тя няма да се изправи пред скръбта е нейната увереност, тъй като тя ще бъде фалшива. Но всред страданието и преследването, когато врага е разярен и изкушението за отхвърляне на Господа е силно и жестоко, Господ със Своята благодат ще бъде достатъчен, за да запази църквата, така че тя да издържи до края - това е значението на текста."11
Caird, Mounce, Ladd, Bruce и други са съгласни. Дори по-важно запечатването и измерването, за които се говори в глави 7 и 11 са символичния портрет на "опазването" в 3:10. "Опазя" не означава "премествам". Забележете коментара на Bishop Wordsworth върху стих 11. "Бог желае всички хора да бъдат спасени. Бог има корона за всеки един и никой човек не може да изгуби короната си, освен чрез собствената си грешка."12
Обещанието за стълб в храма-град и това, че няма да има нужда повече да бяга от него е много подходящо, като имаме предвид земетресенията във Филаделфия и честата необходимост хората да бягат от града. Относно забележката за новия Ерусалим обърнете внимание на следното:
"Стария буквален Ерусалим е бил разрушен от армиите на Рим и естествения Израел е бил разпръснат по целия свят. Но Христос успокоява всички истински израилтяни с уверението, че сега го има навсякъде, във всички части на света, и във всички векове на света, друг Ерусалим, нов Ерусалим, Християнския Сион, в който истинските израилтяни, независимо къде са разпръснати могат да намерят дом.
В това евангелие свети Йоан никога не използва формата, Ιερουσαλημ но винаги Ίεροσόλυμα. В Апокалипсиса, той никога не използва формата Ίεροσόλυμα но Ίερουσαλημ.
Изглежда, че по този начин той отбелязва разликата между стария и новия Ерусалим, дори чрез произнасянето на самото име и той присвоява еврейската форма за новия или християнския Сион, за да може да напомня както на християните така и на юдеите, че верните членове на Христос, Давидовия син в света, без значение на расата, сега са станали истински юдеи, истинския Божий Израел."13
Мисионският град уместно представя мисионската ера на
деветнадесети век, която беше придружена от великото движение за Второто
пришествие. Тази епоха трябва да бъде повторена, въпреки ограничена във времето,
така че на Този, Който има Давидовия ключ, да му бъде дадена възможност да
отвори небето за всички на земята, които ще получат поканата на Неговото
благовестие.
"До ангела на Лаодикийската църква пиши: Това казва Амин, верният и истински Свидетел, Начинателя на Божието създание: Зная делата ти, че не си нито студен, нито горещ. Де да беше ти студен или горещ! Така, понеже си хладък, нито горещ, нито студен, ще те избълвам от устата си. Понеже казваш: Богат съм, замогнах се и нямам нужда от нищо, и не знаеш, че ти си окаян, нещастен, беден, сляп и гол, то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, че да не се виждат срамотите на твоята голота, и благ мехлем, за да намажеш очите си, за да виждаш. Онези, които любя Аз изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш. Ето стоя на вратата и хлопам, ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене. На този, който победи, ще дам да седне с мене на Моя престол, както и аз победих и седнах с Отца Ки на Неговия престол. Който има ухо, нека слуша какво говори Духът на църквите."
Лаодикия означава "народ на съд" и стиховете съдържат строги присъди от Господ над църквите. Града беше разположен на 40 мили югозападно от Филаделфия и на около 100 мили на изток от Ефес. Ramsay отново ни помага да видим някой от аспектите на древния главен град:
"Построен на по-добрия от двата входа от запад към Фригийската земя, може би Лаодикия е очаквала да бъде (като Филаделфия, която господстваше над другия) мисионски град, натоварен с делото за разпръсване на гръцката цивилизация и говор във варварската Фригия и след това да приеме задължението за разпространение на християнството в тази държава. Той имаше малък прогрес в установяването на гръцката култура във Фригия... Фригия беше най не погърчената част в цялата провинция. Като цяло в нея се говореше местния език и гръцките обичаи имаха малък ефект върху нея в контраст с източна Лидия, която беше гръцки говореща, и беше приела гръцката култура (поне повърхностно). Защо Лаодикия не успя, а Филаделфия успя в разпространението на гръцкия език в района около нея, ние не може да отсъдим. Но това е случая...
... след като Рим поддържаше мира в земята, тя се разрасна бързо. Cicero донесе със себе си записи, които трябваше да бъдат осребрени в Лаодикия, която беше град на банки и валутна обмяна.
Също така, тя беше манифактурен град. В долината се произвеждаше ценна вълна, мека и лъскаво черна на цвят, която беше широко оценена.
Между Лаодикия и "Вратата за Фригия" е разположен известен храм, дома на фригийския бог Men Karou, the Carian Men. Това беше началният бог на долината. Неговият храм беше център на обществото и администрацията, място на връзки и обмяна, както и на религия - или тази примитивна религия беше системата за изпълнение на тези служби и цели по начин който бога одобряваше и учеше - за долината в която Lycus и Maender се срещнаха.
В контраст с този храм беше издигнато известно училище по медицина...14
Няма друг град, чийто дух и естество да са по-трудни за описване, отколкото Лаодикия. Не съществуват крайности и почти няма отличителни белези. Но в този равностоен баланс, се открива нейния особен характер. Това са качествата, които допринесоха до това, да я превърнат в успяващ търговски град, град на банките и финансите, който можеше да пригоди себе си към нуждите и желанията на другите, винаги гъвкав и сговорчив, пълен с духа на компромис."15
Прибавете към това, което Ramsay казва тук факта, че горещи, студени и хладки извори изобилстваха близко до града и че скъпоценен балсам за очите беше предлаган на тези с очни проблеми и ние може да видим уместността на Христовите думи към църквата в този град.
Това е най-тъжната и строга от всички вести. Тя обхваща тържественото свидетелство, на което бъдещето на църквата е окачено. Съвременното християнство я е оценило несериозно, като почти нацяло е пренебрегнало нейното значение. Не съществува по-ужасно обвинение срещу модерния християнски свят. Главния грях на днешната църква е себе измама. Тя не знае, какво означава нещастен, беден, сляп и гол. Думата за беден е същата като тази използвана в 2:9 относно Смирна, но Смирна познаваше своята материална бедност, докато тази църква не познава своята духовна празнота. Думата "окаян" е използвана само на още едно място в Писанията (Римл. 7:24) като част от Павловото изповядване за пропастта между неговите стремежи и неговите постижения. Но Лаодикия не знае, че има пропаст. Тя не знае нищо относно първоначален грях, тъй като тя е твърде дълбоко осквернена с него. И от тук следва най-важната поука.
Греха е единственото нещо относно което, колкото повече се занимаваме с него, толкова по-малко знаем за него. Колкото по-дълбоко се впускаме в тъмнината и егоизъма, толкова по-малко светлина нашето духовно око може да забележи и толкова по-малко забелязваме нашата собствена перверзия.
Преди много години Христос каза: "Ако бяхте слепи, не бихте имали грях, но понеже сега казвате: Виждаме, грехът ви остава." (Йоан 9:41) Тази църква мисли, че е наред. Тя мисли че е богата, мъдра и праведна. Но тя е болна, ужасно болна, дори до смърт. Ако сравним коментарите на Saphir и Dalrymple ние ще разберем по-добре това, което се случи със съвременната църква на Лаодикия. (Нека отбележим, че само сравнително няколко души са коментирали върху това писмо без да виждат неговото значение за църквата в двадесетия век.
"... благоденствието не
е благоприятно за истинската оценка на себе си, че ние никога не сме в по голяма
опасност, отколкото когато нашият път е гладък, когато здраве, спокойствие и
постоянните занимания в живота могат да ни приспят и че ние може да объркаме
нашия мързел и апатия със спокойната съвест. Лаодикия беше потопена в дълбока
себе измама и беше напълно убедена че тя е богата и осигурена с богатство и
нямаше нужда от нищо."16
Най-безнадеждният от греховете, най-неизлечимият е гордост и самонадеяност. С Лаодикия е както със Сардис и както се зараждаше в Ефес - себе доволство беше нейното проклятие. Тя не знае, че човешкото сърце е безнадеждно грешно. Тя не знае, че състоянието на всеки от нас по естество е безнадеждно както това на Сатана. Ако някога е знаела, тя сега е забравила, че по врем на грехопадението волята беше дадена в ръцете на Сатана и на човека му липсва желанието и силата да освободи себе си от язвата на егоизма. Лаодикия не вижда дълбочината на закона - че се изисква от всички, всяка мисъл, дума, дело, мотив и импулс трябва да бъдат качествено и количествено толкова добри, на колкото Адам беше способен. Факта, че закона изисква свято, безгрешно естество не е схванат. Вместо това обикновените навици на външна религия, се предполага, че ще задоволят изискването на небето, а заслугите на Христос не са ценени като от първа необходимост за вярващият грешник. Или на по-високо ниво някой в Лаодикия объркват етичността с християнството, като че ли моралността и спасението са едно и също нещо. Те гледат на освещението, не като задълбочено недоверие към себе си и увеличаваща се вяра, смирение и сериозност, но като постижение на волята на взискателна външна практика. Те никога не са чули, че докато не са съкрушени, те са неизползваеми и че ако няма любов, останалият плод е без стойност.
Както религиозните водачи, които бяха порицани от Христос по време на страстната седмица, Лаодикия е мисионски ориентирана. Тя е в състояние да обиколи земята и морето, за да спечели един прозелит, но тя спечелва само няколко християни. Покръстеният е в опасност, да се превърне два пъти повече в рожба на пъкъла, навлизайки в състоянието на духовна гордост и самодоволство. Като покръстен той може да се превърне в християнин "перверзник" , ограничен, осъждащ всички, които не виждат нещата точно както него, ценящ като непогрешимо своето изкривено мислене и по същият начин своите утешителни традиции. Неговата молитва е: "Ние сме няколкото избрани, всички останали са осъдени. Няма място в небето за теб, то не може да бъде препълнено." Той прецежда комарите и поглъща камилите. Списък със закони се превръща в сърцето на неговото благовестие, докато той забравя да обича милостта, да постъпва справедливо, и да ходи смирено с Бог.
На всеки един от нас, Лаодикийците на днешния ден, ще ни помогне да изследваме притчите на Христос, и по специално "престъпниците" в Неговите истории. Те доказват, че въобще не са "престъпници", но добри Лаодикийци. Богаташа, който развали старите си хамбари и построи по-големи, не беше нито атеист, нито богохулник, или нарушаващ съботата. По всяка вероятност той преподаваше урока в местната синагога. Но Бог го нарече глупак и му каза да се приготви за пъкъла.
В друга история тези, които отказаха на великата покана, поради заетост или домашни задължения, не са описани като престъпващи заповедите. Техният грях беше прекалена заетост с по-маловажни неща - много популярен и добре преподаван грях в църквата на двадесетия век. Брата на блудния син, е съвършена картина на измамен фарисей. Той не беше в хола, с крака на масата, пиещ кока кола и гледащ телевизия, когато неговият избягал блат се завърна. Не, той беше навън в полето, работещ. Работник, не кръшкач беше той, но изгубен. Бог гледа на всеки човек, който гледа на своя брат със студено, критично око, като изгубен. Знака, че Христос ни е спасил е, че ние се превръщаме в обичащи - обичащи тези, които е трудно да бъдат обичани. Както Този, за Когото те казаха: "Този човек приема грешници."
Лаодикия се нуждае от колурий, за да види своята греховност и се нуждае от единственото лекарство, вменените заслуги на Христос. Те винаги имат за последица златото пречистено в огъня - вяра и любов. Благия мехлем е помазването с Духа. Ако под неговото ръководство прочетем притчите споменати по-горе и открием историята, за човека който дължеше на своя господар царски откуп, ние ще разпознаем себе си. Десет хиляди таланта в това време, бяха равни на заплатите за 150 000 години, въпреки това, длъжника обеща да плати всичко. Колко сляп беше той! Той също беше Лаодикиец. Само когато признаем, че не можем да платим и че с всеки изминат ден нашият дълг нараства, само тогава нашия милостив Кредитор, може да плати дълга. Ramsey обобщава присъдата:
"Не съществува нито един облекчаващ елемент, нито един единичен белег, на който дори нежните и обичащи очи на Исус могат да дадат одобрение. Въпреки това тя не е отстъпила от вярата, не е виновна в отвратителни еретичества, не е следвала Езавел, не е обвинена в следване на доктрината и делата на Николаитите. Цялото и състояние е обобщено в думата "хладък", "нито горещ, нито студен". За църква, или последовател на Исус Христос, когато признава Неговите Божествени изисквания, Неговата вечна любов, Неговата скъпоценна кръв, Неговия всемогъщ дух, Неговата блага и свята служба и обещанието за Неговата слава, да третира всичко това с безразличие, да бъде равнодушен, или малко раздвижен от него, да не прояви топли чувства, или искрено посвещение, себе отричане и себепожертвователна ревност е определено оскърбително за Него и определя степен на безчувственост, която почти е безнадеждна. Това щеше бъде вярване от миналото, ако не беше толкова разпространено днес."18
Но нека отбележим специално, че
въпреки това Христос обича Лаодикия. Тези, които Той обича, Той изобличава и
наказва. Той умря за Лаодикия. Бащата на блудния син обичаше доволния от себе си
син също. Това изисква по-велика любов, кой няма да предпочете да живее с
блудния син отколкото с брат му? На самодоволния син, нашия Чудесен Баща каза:
"Синко, всичко, което имам е твое." Той чука непрекъснато на вратата на гордата
църква и моли да бъде приет. Чудо на чудесата! Безкрайното чудо от всички
чудеса, че Бог, ще благоволи да умолява това, което е само горда пръст или
анимирана кал. Исус прави това, което Той подтикваше Павел, да прави. Апостола
написа: "И тъй от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява;
молим ви от Христова страна, примирете се с Бога." (2 Кор.5:20)
Да вярваме на това, да вярваме във великата размяна, че Христос взе нашите грехове и вина, така че ние да получим Неговата правда - това е, което означава да купим от Христос бяла дреха, за да се облечем. Да разберем, че това Божествено прощение не е условно, но че то се е случило независимо дали го приемаме или не. Да чуем думите "Свършено е! и да знаем, че те са приложими за нашето изкупление, всичко това е резултата от предложения благ мехлем. Denney казва, че би желал да бъде католически свещеник, за да може да се издигне кръста пред очите на хората и да възкликне: "Бог обичаше така!" Да, Бог обичаше така и какво друго средство Той можеше да има, ако този кръст не може да ни раздвижи? Как може да избегнем, ако пренебрегваме това велико спасение? Ние няма да може да избегнем края, ние ще умрем в нашите грехове и ще легнем завинаги в Лаодикийски гроб без кръст. Помислете за поуката, която Minear извлича от тази необичайна история:
"В своята неотдавнашна новела The Clown (New York, McGraw-Hill, 1965) Heinrich Böll ясно се обръща към християнската публика, уважавани и добри граждани, които са специалисти в използването на традиционната моралност и теологично праведност, за да измамят себе си относно тяхното собствено положение. Главния герой на Böll е клоун, изявен атеист, който въпреки, че е прелюбодеец според обективните стандарти, продължава да бъде честен и верен любовник, с висок интегритет. Разказвайки историята за клоуна и неговата любима, Мария, историята постепенно разкрива останалите герои, разкривайки истината, че те (като християни) са полигамни лъжци. "Съществуват странни, непризнати форми на проституция, сравнена с които, самата проституцията е честен занаят." (стр.216)19
След като завършихме нашето изследване на тези седем прекрасни писма, искаме да посочим, че техният велик урок е опасността от законничество за християнската църква. Определено трябва да се страхуваме и да се противопоставяме на навлизането на антиномианизма отвън, но тази опасност е много по-познаваем отколкото финото еретичество на Фарисейството, което е напълно достойно за уважение и въпреки това напълно смъртоносно в своите последици. Двете опасности, антиномианизъм и законничество са свързани с погрешна връзка с Божия закон. Това означава, също да сме слепи за благовестието и да пропуснем да видим правилното взаимоотношение между закон и благовестие. Така че ние искаме да обобщим духовните истини относно тези въпроси тъй, както Лутер казва, ако правилно разберем благовестието и закона, това означава да намерим ключа за цялото Писание и да отворим вратите на рая.
Правилното разбиране на разликата между закон и благовестие е единственото лекарство, за заболяването от антиномианизъм и законничество.
Закона и благовестието се различават:
1. Начин на откровение
Но с благовестието е различно. Съвестта на никого, не може да го убеди, че благовестието е истина. То звучи твърде добре, за да бъде истина! Само Святия Дух може да запечата убеждението в сърцето на слушателя. Не естеството, но проповядването представя благовестието на разположение. Римл. 16:25-26; Мат. 28:19-20; Мар. 15:15-16.
По този начин ние можем да разберем как всяка религия съдържа част от закона, но само християнската вяра притежава благовестието.
2. Съдържание Законът ни казва това, което трябва да правим, а благовестието ни казва това, което Бог е направил. Законът казва: "Прави това и ще живееш", а благовестието прогласява: "Живей и ще правиш." Законът казва: "Плати ми това, което ми дължиш", а благовестието прогласява: "Искрено ти прощавам всичко." Законът ни казва: "Заплатата на греха е смърт", а благовестието е по-добро - "Божия дар е вечен живот." Законът заявява: "Душата която е съгрешила ще умре", а благовестието отговаря: "който вярва, ако и да умре ще живее." От закона идва присъдата: "Проклет всеки, който не постоянства да изпълнява всичко, което е записано в книгата на закона, непрекъснато с всичкото което той е и притежава", а благовестието пее: "Блажен онзи човек, чиито престъпления са простени и чиито грях е простен." Закона изисква: "Направи си ново сърце" докато благовестието обещава: "Ще ти дам ново сърце." Законът настоява: "Трябва да обичаш Господа, твоя Бог с всичкото си сърце, с всичкия си ум и всичката си сила", а благовестието пошепва: "В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като омилостивение за греховете ни." Законът довежда осъждане и смърт, а благовестието предлага оправдание и живот. Законът изисква святост, а благовестието осигурява святост. Когато закона беше даден, 3 000 души умряха поради тяхното непослушание, а когато благовестието беше прокламирано в Духа на Петдесетница, 3 000 каещи се получиха живот.
Закона не казва нищо относно прощение
и благодат. Той не дава сила.
Той е съвършен само за съвършени хора. От закона произлизат само изисквания и
заповеди, но благовестието предлага прощение, правда, сила и любов. Виж
Гал.
3:12; Йоан
1:17.
Закона обещава точно това, което
благовестието обещава, вечен живот, но разликата е в това, че неговото обещание
никога не може да бъде изпълнено за грешника, докато обещанията на благовестието
са специално за грешниците. Всичките обещания на закона имат условия, които ние
не можем да задоволим, докато единственото условие на благовестието е да
приемем Неговите дарове. Сравни Лев.
18:5; Лука
10:26 ІІ част с Марко
16:15-16; Римл.
3:22-24; Ефесяни.2:8-9.
Законът е пълен със заплахи. Когато
срещнем заплаха в Писанията, тя винаги принадлежи към закона. Но когато срещнем
надежда, милост и утеха, те идват от благовестието. Виж Втор.
27:26; 1 Тим.
1:15; Лука
4:16-21.
Закона води до убеждението за грях, до
отчаяние или лицемерие. Виж Римл.
7:7-9; 2 Кор.
3:6;
Изх.
20:18; Мат.
19:22;
Дея.
24:25. Но благовестието
създава вярата, която изисква и отнема нашите страхове, заменящо ги с мир и
радост. Виж Римл.
15:13;
1:16; Ефес.
2:8-10; Гал.
3:2. Основната цел на закона е да измъчва потъналите в удобство, докато благовестието успокоява измъчваните. Така че закона трябва да бъде проповядван, на грешниците които смятат че са в сигурност, но благовестието до разтревожените и боящите се. Виж 1 Тим. 1:8-10; Лука 4:16-21.20
Един автор сумира това по този начин:
"Условието за вечен живот и сега е точно такова, каквото е било винаги съвсем същото, каквото беше и в рая преди грехопадението на нашите първи родители, а именно съвършено послушание на Божия закон, съвършена праведност. Ако вечният живот можеше да бъде даден при някое друго условие, по- малко от това, то щастието на цялата вселена би било поставено в опасност. Би се открила възможност грехът с всичките му последици на скръб и страдания да бъде обезсмъртен.
Преди грехопадението за Адам бе напълно възможно да изгради праведен характер чрез послушание на Божия закон. Но той не успя да направи това. Поради неговия грях нашето естество стана също така греховно и вече не можем да направим себе си праведни. Тъй като сме грешни и не святи, не може да бъдем съвършено послушни на святия закон. Не притежаваме никаква собствена праведност, с която да удовлетворим изискванията му. Но Христос издейства за нас път за излизане от това положение. Той живя на земята всред такива изпитания и изкушения, каквито ние трябва да посрещаме. Живя безгрешен живот. Умря за нас и сега ни предлага да вземе нашите грехове, а да ни даде Своята праведност. Ако Му се отдадем напълно и Го приемем като свой Спасител, колкото и грешен да е бил животът ни, заради Него биваме счетени за праведни. Христовият характер застава на мястото на нашия и ние биваме приети от Бога така, като че ли никога не сме съгрешавали.
Нещо повече Христос променя сърцето."21
Когато човек види тази истина за разликата между закон и благовестие, вратите на небето се появяват и също така, те са отворени. Ангелите отправят поздрав. Неговото сърце подскача и неизмерима радост извира от него. До този момент той е "под закон" и също така под осъждане. Само когато изгуби вината на греха, тогава греха ще изгуби силата си над него. Само когато види, че той беше спасен преди 2 000 години, по същия начин, по който беше изгубен, чрез своя Представител - че той беше изгубен без да има нищо общо с това, точно така, той беше изкупен. Сега спасението не е въпрос за греха а въпрос за Сина. Който вярва в Него има вечен живот. Всеки грях и богохулство ще се прости на човека. Който иска, нека да дойде и този, който дойде, Христос няма да изпъди. Благовестието Е добра вест, не добър съвет. Забележете как в следващите пасажи добрата вест е представена и как думата подарък се повтаря многократно. И по специално забележете стих 12 и 18.
"Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха - смъртта, и по този начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха - защото и преди закона греха беше в света. Грях обаче не се вменява, когато няма закон. При все това от Адам до Мойсей смъртта царува и над онези, които не бяха съгрешили според престъплението на Адам, който е образ на Бъдещия.
Но дарът не е такъв, каквото бе прегрешението, защото, ако поради прегрешението на единия измряха мнозината, то колко повече Божията благодат и дарът, дошъл чрез благодатта на Единия човек, Исус Христос, се преумножи за мнозината! И така, дарът не е като осъждането поради съгрешението на един; защото съденето беше от един грях за осъждане, а дарът - от много прегрешения за оправдание. Защото ако чрез прегрешението на единия, смъртта царува чрез този един, то колко повече тези, които получават изобилието на благодатта и дара на оправданието, ще царуват в живот чрез Единия, Исус Христос.
И тъй, както чрез едно прегрешение дойде осъждането на всички човеци, така и чрез едно праведно дело, дойде на всички човеци оправданието, което докара живот."22
Забележете също 2 Кор. 5:14, 18-21. Ние платихме наказанието за всичките си грехове в Христос, нашия Заместник и Представител. Съвършената правда, изисквана от закона е била осигурена за нас и приписана като заслуга на всеки, който ще приеме подаръка.
Когато тези пасажи са разбрани, човека
ще последва примера на Павел, който умря към закона (като метод) за да може да
живее за Бог. Виж Гал.
2:19, и сравни с Римл.
7:4;
10:4. Не се колебайте да
повярвате добрата вест, тъй като Бог наистина е любов. Изисква се всемир да
издигне тази любов и ще отнеме вечност, за да бъде открита. Но сега, в този
момент вие сте в центъра и, колкото и много да са неуспехите, колкото и изроден
да е той. Той прощава на каещия се седемдесет пъти по седем. Той се провиква:
"Как мога да те изоставя? Обичам те с вечна любов. Ела при мен и ще ти дам
почивка. Вземи моя хомот, научи се от мен, тъй като моят хомот е лек и моето иго
леко. Давам ви моя мир, не както света дава. Не се тревожете и не се
страхувайте."
Вярвай, получи. Съществува вечна вина в моментите на безверие, но съществува вечна радост в момент чрез приемане на Божието приемане на нас! Живей вечно с Този, който копнее да се радва за теб с песни. Ела и добре дошъл!
Още нещо трябва да отбележим, преди да се разделим с църквите от Откровение 2 и 3. Материала върху който говорихме качествено по различен ли е от предсказания от Автора на писмата преди 60 години? Съдържанието на проповедта на Елеонския хълм и съдържанието на седемте послания на Апокалипсиса различават ли се много? Нека да обсъдим някои от паралелите между двете. Темата на проповедта на Елеонския хълм е великия ден на съда и завръщането на Христос. Седемте писма са написани с идеята за същите събития. Виж 1:7; 2:5, 10, 16-17, 22, 25-26; 3:3, 5,10, 11-12, 20. Проповедта на Елеонския хълм предупреждава църквата относно изстиването на любовта, отпадането на мнозина, фалшив Христос и фалшиви пророци, мързеливи слуги и идването на Господаря като крадец. Не е ли това съдържанието и на писмата?
Тъй като е много лесно да прочетем проповедта за Второто пришествие и да я пропуснем, бихме искали да номерираме няколко неща. Първо, тя е предсказание, че голямо множество от религиозните хора във времето скоро ще бъдат наказани, като неверни слуги. Ерусалим щеше да падне и неговите обитатели да умрат или да бъдат разпръснати. Подобно тенденцията показана в писмата до седемте църкви показват, че множеството от християнството ще бъде изплюто от Христовата уста, както тези, чиято първа любов намаля, тези, които имат име че са живи но са мъртви, тези, които са окаяни, бедни, слепи и голи.
Второ, проповедта за Второто пришествие е предупреждение за ужасни опасности в новата християнска църква. Много от техните водачи ще кажат в сърцата си: "Моят Господар се забави." Като резултата от това, те ще господстват върху Божието стадо. Виж Мат. 24:48-51. Обърнете внимание на проницателността на Monroe-Gibson върху този пасаж:
"Както в случая с човека без сватбарска дреха, един слуга е взет като представител на определена класа, а кой съставлява тази класа е показано твърде ясно, не само поради факта, че слугата е поставен над целия имот, но също така от естеството на неговата служба: "за да им дава храната навреме". Приложението явно беше първо за апостолите и след това за всички в бъдещето, които щяха да бъдат включени в същата работа за осигуряване на духовна храна за тези, които са им поверени. Начина, по който притчата е представена, заедно с факта, че се говори само за един слуга, подсказва на всеки, който се включва в делото, че трябва много внимателно да изпита себе си. "Кой е верния и разумен слуга?" Явно основната мисъл е, че не е лесно такъв да бъде намерен, така че има специално благословение за тези, които през годините на изпит, са намерени "верни и разумни", верни в своето упование и разумни относно важните проблеми в зависимост от начина, по който те ги изпълняват. Благословението на верния и разумен слуга е лесно да бъде пропуснато и велико нещо да бъде получено.
Но има повече за размишление отколкото изгубването на благословението. Съществува ужасна съдба, очакваща неверния слуга, за която картината, която следва създава ужасно впечатление. Както престъплението, така и наказанието, са обрисувани с много тъмни цветове. Колкото до първото, слугата не само изостави своите задължения, но бие слугите и яде и пие с пияниците. Тук се появява въпрос: Какво беше това, което предизвика такова изобразяване в ума на Спасителя? Със сигурност не можеше да бъде предназначено специално за тези, които бяха с Него на планината през този ден. Ако Юда беше между тях, неговия грях не беше от естеството, което щеше да подскаже тази притча в тази и определена форма и естествено няма причина да предположим, че който и да е от останалите беше в дори и малка опасност да бъде виновен в такива жестокости и крайности, които са споменати тук. Не е ли ясно тогава, че Съдията на всичко имаше предвид тъмните векове, които идваха, когато свещениците на изродената църква ще бъдат действително виновни в жестокости и крайности, които не можеха да бъдат представени в притча, освен чрез позорното поведение на "този зъл слуга"?
Това е допълнително потвърдено от причината, която е представена за това безразсъдство - злия слуга, казва в сърцето си: "Господарят ми се забави." Има причина, да предполагаме, че ранните християни очакваха завръщането на Господа почти веднага. Дотолкова, доколкото те направиха тази грешка, тя не може да бъде приписана на техния Господар, тъй като, както виждаме, Той ги предупреждава за тази грешка в пророчествата като цяло. Но, ясно е, че тези, които направиха тази грешка, са в опасността да кажат в сърцата си: "Господарят ми се забави." Но с изминаването на времето и очакването за бързото завръщане на Господа, което се забавяше, тогава в всичката си сила се появяваше изкушението, за тези, които не бяха бдителни срещу него и разчитаха на забавянето на Господа. Когато мислим за това, ние виждаме колко необходимо беше, че опасността, трябваше да бъде поставена на преден план с език, който изглеждаше ненужно строг във времето си, но който бъдещата история на църквата за съжаление оправда.
Съответно наказанието е сурово. Думата използвана, за да го опише "разсече на две" ни кара да потръпнем и някой са останали изненадани, че нашия Господ не се уплаши от ужаса на думата. Но това беше ужаса от нещата, от Които Той се страхуваше и желаеше да избегне. Вечната милост на Неговото сърце беше тази, която го водеше в използването на дума, която можеше да докаже най-неблагоприятното наказание. Забележете колко важно е това! Помислете отново за кого Той говори - слуги, поставени върху Неговия дом за да дават храната на времето и, които вместо да правят това, биеха своите другари слугите и поквариха себе си с разкош. Помислете за лицемерието на този вид ръководство. Чрез службата в църквата "издигнати в небето", чрез това, което практикуваха, "свалени долу в ада"! Тази неестествена комбинация, не може да съществува. Тези чудовища с две лица и едно черно сърце, не могат да бъдат толерирани във всемира на Бог. Те ще бъдат разсечени и след това ще се разбере кое от двете лица наистина принадлежи на човека. Разсечен на две, неговото място ще бъде определено с лицемерите, там ще бъде плач и скърцане със зъби."23
Трето, проповедта на Елеонския хълм и седемте писма наблягат на необходимостта от духовна будност предвид на неочакваността на Господнето завръщане. Виж Мат. 24:42-44; 25:1-13, и сравни с Откр. 3:3, 11, 20. В светлината на тези неща ние намираме обилни доказателства, че книгата Откровение е наистина разкриване на това, което Господ представи във вид на семе в този последен Вторник на Своята земна опитност. Тъй като също видяхме достатъчно доказателства, че писмата до църквите, са семето на по-късни апокалиптични теми, ясно е, че в следващите глави не трябва да търсим нищо друго, освен уголемяване на предупрежденията дадени от Христос по време на Неговата ранна служба. Berkouwer казва:
"Невъзможно е, да разделим "тълкуването" на Откровение от цялостното обявяване на бъдещето в Нов завет.
Нито има предупреждение, за контрастирането на апокалиптичен елемент в есхатологичните думи на Исус, както са отразени в евангелията. Такъв контраст е изключен от самите евангелия, които са неразбираеми без апокалиптична основа."24
"... Знаците на времето остават съсредоточени около вестта за разпнатия и издигнат Господ.
Тъй като Исус е Първия и Последния (Откр.22:13) есхатологичното прогласяване е силно Христологично. То не е `допълнителна част от информация, добавена до догматичната антропология и Христология`, но тяхното преместване в образа на изпълнението."25
"Твърде често, размислите за знаците не са свързвани с Царството, тяхната концентрационна точка. Резултатите са винаги смущаващи. Всичките силни апокалиптични думи, означават нищо, освен ако са съсредоточени в и получават своето значение от Месия."26
"... Войни и слухове за войни са приети като важни знаци. Но основната грижа е световното разпространение на благовестието на Исус Христос. (Мар.13:10) Това проповядване се намира в ясен есхатологичен контекст. `И това благовестие на царството ще бъде проповядвано по цялата вселена за свидетелство на всичките народи; и тогава ще дойде свършека.`(Мат.24:14) Обикновено тези, които съставят каталог на знаците на времето, включват това, но често то е било видяно само като още един елемент в `доклада на разказа`"27
"... В последните дни, проповядването на благовестието е фокуса на всички знаци. В него всички знаци, могат и трябва да бъдат разбрани."28
"... Знаците в Новия завет не принадлежат към конкретен, хронологически доклад или описание, но до задълбочените размери, които в светлината на разпънатия Господ, определят курса на историята."29
Тези изказвания трябва да бъдат сравнени с въведителните материали относно
тълкуването. Ако тези принципи са напълно схванати, тълкуването на останалата
част от книгата ще бъде безопасна, но с Божието благословение ще бъде доказана
като достатъчна за нашите нужди.
2. Пак там стр.354
3. Пак там стр. 369
4.W. A. Criswell, Revelation, pp. 88-89.
18.
J. B. Ramsey, Revelation, pp. 179-80.
19. Paul Minear, I Saw
a New Earth (от тук нататък New Earth), p. 226.
21.
E. G. White, Steps to Christ, p. 62. |
|
|
