Пророческото значение на

старозаветните символи

 

     Следващите цитати са взети от H. G. Guinness, Creation Centred in Christ, и за тях беше направена справка в частта "Специалните характеристики на пророческите пасажи."

 

3. ..." Старозаветната история е Новозаветната мистерия. Старият завет е пълен с Новият. Исторически символи, лични символи, церемониални символи преобладават в страниците на Откровението; символични случаи, символични личности и символични наредби препълват сцената на провидението. Принципа, който е в основата на тези съответствия е очевидно пророческият принцип. Символите са мълчаливи пророчества. Те откриват бъдещето. Те изследват бъдещето и Божественото ръководство. Те демонстрират плана и причината и  откриват чрез дълбок и прогресивен начин своята природа и характер. Те скриват от злите, знанието предназначено за духовно мъдрите. Те свързват заедно различните части на откровението. Те обличат абстрактните истини във видими форми и създават хармонична гледка, задоволителен преден план в откровение, за размишление и напътствие на умовете, които са отправени към небесните неща.

 

4. Има хармония и прогрес с трайни последици в използването на аналогия в Писанията. Темата на изкуплението е запазена в погледа ни от началото до краят и символите на следващите векове са направени да съсредоточат цялата си светлина върху темата за изкуплението. Първо, докладът за последователността на сътворението е насочен така, че да представи предварително и да ни запознае с историята на изкуплението. Работата на Бог във физическият свят е описана като преминаване от тъмнина и безредие, към светлина и съвършенство. Крайната цел на природата е човек по образа на Бог, упражняващ световно управление, навлизащ в съботната почивка на своят Създател. Символичната и пророческа хармония тук, с реда на изкуплението е толкова явна, че почти не трябва да я споменаваме.

 

Дълбокият сън, като смърт, който завладя Адам, който е "образ на Този, Който щеше да дойде" и извличането на жена от мъжа, "кост от  костите ми и плът от плътта ми", създадена по неговият образ, както той беше създаден по Божият, откриват като символ "тайната" на връзката на Христос с църквата. Въвеждането на жертвената система, непосредствено след грехопадението и продължението и през времето на патриарсите и еврейте, хвърля продължителна светлина върху кръста. Разделянето чрез белег на човешкото семейство от началото на "естествено" и "духовно семе" и първенството по хронологически път на естественият, и крайното превъзходство на духовното върху естественото, са особености на Библейският символизъм от специално значение. `Обаче, не е първо духовното, а одушевеното, и после духовното.` (1Кор. 15:46)

 

Отново и отново ние проследяваме този Божествен ред; ние го виждаме в семейството на Адам, във взаимоотношенията между Кайн, Авел и Сит; в семейството на Авраам, в Исмаил и Исак; в семейството на Исак, в Исав и Яков; в семейството на Яков, в Рубен и Йосиф; и в семейството на Йосиф в Ефраим и Манасия. Ние го виждаме в семейството на Авраам включващо естественото семе или юдеите и духовното семе или християнската църква. Ние го виждаме в историята на двете поколения израилтяни в пустинята, това, което падна поради неверие и това, което влезна с Исус Навин в обещаната земя; също така го виждаме в противоположната на тези част във външното тяло на отпадналото християнство в контраст с духовната църква от истинските вярващи. Във всички тези факти от Библейска история съществува съвсем ясното присъствие на аналогия. Символични отношения отразяващи същият морален принцип или духовни истини се появяват отново и отново в пасаж след пасаж.

 

Отстъпниците във времената на патриарсите, юдаизма и християнството и съдбите с които те приключват, са подобно свързани с аналогия. Потопът с доклада си за два свята, старият и новият, светът който е сега и този, който идва. Изхода на Авраам, изхода на Израел и изхода на църквата са аналогии; странстванията и войните на Авраамовите плътски наследници, с тези които са негово духовно семе. Комплексният ритуал на юдеите, целостта на тяхната скиня и храмово поклонение, всяка част от тяхното светилище, всеки съд, всяка служба, всяка жертва според учението на Писанията притежават символично значение. Също така цялата история на юдеите е също символична, техният Египетски, Палестински, Вавилонски или периодите на плен и възстановяване, представят предварително историята на християнската църква, ранна или мъченическа, средновековна и реформирана.

 

`Познати на Господа са всички Негови дела от създаването на света.` Символи като тези са мълчаливи пророчества доказващи Божественото знание и са отговор в областта на Откритият на пророческите символи в природата, както предвещаването за растение от кристала, за животното от растението и за човека от животното. И в двата случая присъствието на пророчески елементи е твърде явно, за да бъде отхвърлено, докато скàлата на която съществува е твърде голяма, а детайлите на сходство многобройни и различни, за да са в съотношение с резултата на обикновена случайност или на действията на сляпа неинтелигентна склонност."¹

 

Скромното рождение на църквата, нейното смирено развитие, духовно кръщение, свидетелство за истината, служба на любов, конфликтите и със силите на злото, нейното временно поражение, нейното несправедливо осъждане, нейното жестоко мъченичество, нейното радостно възкресение и нейното славно царуване, са представени символично в личната история и опит на нашият Господ Исус Христос.

 

В Апокалипсиса пророческата скица на историята на църквата намира развръзката си в историята за двойният конфликт със Сатанинската сила, като в първият църквата побеждава, а във вторият тя е победена, но тя възкръсва от това подчинено състояние чрез силата на Святият Дух и се възнася до символичните небеса пред очите на своите врагове. Историята на църквата показва съществуването на такъв двоен конфликт, първо, под жестокото преследване на езическият Рим в дните на катакомбите и второ под по-жестокото преследване на папският Рим, главно по времето на инквизицията.

 

Забележително е, че историята на Израел, за която апостол Павел ни казва, че е тип (tupos) на тази, на християнската църква, представя два големи аналогични конфликта, един първоначален, под външното подтисничество на езическият Египет и по-късен конфликт , под вътрешното преследване на обединена свещеническа и царска Израилева сила, като преминава в отстъпничество и воюва срещу истината и народа на Всевишният.

 

Двойният конфликт е видян в неговата прототипна форма в ранната история на нашият Господ. В неговото ранно детство, Ирод, представител на държавната власт, търсеше да отнеме живота му и в опита си да унищожи `детето`, изби всички деца във Витлеем до две годишна възраст. Мат. 2:16 От това унищожение новороденото дете беше спасено чрез бягство в пустинята. По-късно, под обединената духовна и държавна сили (държавната участваше под подстрекателството на духовната) те успяха да разпънат Христос на кръста. Но Бог го възкреси от мъртвите и го издигна до дясната си страна в небето. Историята на Христос, в своят двоен конфликт е прототип на историята на църквата, докато историята на църквата  в нейният двоен конфликт е първообраз на историята на естественият Израел. Така че, цялата система на открита типология се съсредоточава в общ център. Законът на аналогията е в сила през цялото това време. Не по-поразително или явно аналогията е отразена в природата отколкото в откровението. В природата цялата символична система се събира в общ център, в човека; в откровението, тя се събира в Божият син.^"2