Бит. 2:7

И Господ Бог създаде човека от пръст из земята,

и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа.

וייער – оформи. Двойният юд в тази дума е изключителна граматическа конструкция (тъй като се появява радикален юд, а обикновено той е изпуснат) и според нашите Мъдреци показва двойното „оформяне” на човека. В човека, духовното и временното, „добрите склонности и злите склонности са свързани”. Човекът е оформен за този свят, а също така и за следващия (Раши), той съдържа в себе си и двете, небето и земята. В וייער (оформи) само единия юд е звучен, другия е неподвижен (намира се в покой), което показва, че в двойната индивидуалност на човека, едната част винаги е доминираща, а другата само е съзряна.  Най-благородните от хората все още принадлежат към земята и в най-лошите от хората, бегъл поглед за човечността, все още може да се види. 

Ние сме дълбоко задължени на нашите Мъдреци, за това, че са ни посочили, че човека е бил оформен от самото начало с тези две склонности. Наистина не съществува нищо, което да е зло в абсолютния смисъл на думата, тъй като същия Творец е оформил едната страна и другата и всяка една от тях може да служи на идеала на чистота и святост. Сетивният свят и плътското естество на човека не са дело на Сатана, нито те са посветени на него. Да твърдим обратното е лъжа, това е измислица, която е причинила най-голямото страдание на човечеството! В Юдаизма и двете склонности в човека са дело на Твореца; небе и земя; безсмъртното и смъртното, и двете са интимно свързани в него.

 עפד מןיהאדמה – прах от земята. Раши обобщава: Бог събра пръст от всички краища на света, от четирите края на света, така че, където и човек да умре, земята е съгласна да бъде неговия гроб. Също така в тази идея е изразено, че хората от всички континенти и всеки климат са братя.

Раши продължава: „Друго тълкувание е, че пръстта беше събрана от бъдещето, от пръстта около олтара и затова се казва: `Издигни ми олтар от пръст.` (Изх. 20:24). Бог каза: `Нека това да бъде място за омилостивение.`” Рамбан доразвива тази мисъл: „Общо приета традиция е, че на самото място, където Давид и Соломон построиха олтара (на храма в Ерусалим), Авраам издигна олтар, за да принесе Исак в жертва, Ной беше построил олтар, след като излезна от ковчега, Кайн и Авел принесоха своите жертви и Адам беше принесъл жертва след сътворяването си, и това е мястото, на което нашите Мъдреци казват, че човека беше сътворен; `Човекът беше сътворен на мястото на своето омилостивение.` (Hilchos Bais HaBechirah, гл. 2). Това означава, че греха не е неразделна част от естеството на човека, въпреки че е сътворен от пръстта на земята. Той притежава способността да владее над греха и чрез покаяние, да му бъде дадено прощение от Бог. Затова стиха споменава двете имена на Бог חי אלהים. След като човека е дете на земята Твореца е много близко до него, както баща, който е пълен с добрина.

 ויפח פאפיו נשמח חיים – И вдъхна в ноздрите му духа на живот. Чрез получаването на дъха на живот в своите ноздри, в своето лице, човека беше издигнат над останалите живи същества, физически и духовно. По този начин той се различава с подчертан контраст от растителния свят. Растенията са вкоренени в почвата и извличат животворния сок чрез своите корени, техните долни крайници. Жизнения център при животните е тяхното сърце, централната част на тялото. Животът на човека е свързан с неговия дух, с лицето му, което е корона на неговото съществуване. Човека повдига лицето си и получава всичката си сила „отгоре”, когато се надява, желае и мисли. Дъхът, който беше вдъхнат в лицето на човека, го поддържа и подкрепя, а когато изгуби съзнание, той пада.

 נשמח חיים – Духа на живот. Думата נשמח (дъх) е запазена за духа, който е специфичен за човека. Той го отличава от другите живи същества, някои от които притежават само вегетативен и чувствителен дух. Човекът е излъчване на Най-висшия разум, което съставя човешката прилика с Божеството.

Мнението на нашите Мъдреци е разделено относно структурата на човешката душа. Някои виждат душата като прост принцип с тройна функция: вегетативна, чувствителна и интелектуална – както Рамбан поддържа. (Shemoneh Perakim, гл. I). Други виждат душата като съставена от три различни части. Изглежда, че Рамбан споделя тази позиция. Той следва Онкелос, който превежда думите  נפש חיה  (живееща душа) като „говорещо същество”. Според него, след като човек веднъж получи נשמח חיים (дъх на живот) той  става лично надарен със способността да мисли и да изразява свободно своите мисли. Тогава той притежава душа, която е индивидуална за него.

Преводът на Онкелос предизвика много коментари всред нашите Мъдреци. Според него това, което определя човешката душа и което я разделя от животните е възможността за говор. То загатва, че развитието на езиците трябва да бъде приписана на Божественото чудо( (Kuzari 4:25). Обаче въпроса остава. Беше ли даден езика на човека, заедно с всичките си думи и изрази или думите се развиваха постепенно, според необходимостта? ... Говорещият дух е този, който издига човека, за да отразява Бог. Наистина словото е „Божественото семе”, чрез което сътворението дойде в съществуване. Преди това словото съществуваше във форма на мисъл и въпреки, че мисълта може да изрази всичко, което е материално, тя е безсилна да изрази това, което не е материално. Същото това свойство на словото е, което дава на човека творческа сила тук, на земята, като последицата от нея може да достигне в сферата на космоса.

Зохар обаче тълкува ויהי האדם לנפש חיה (той стана жива душа) по много различен начин: Тора изразява презрение към човека. Бог го е коронясал с душа, която е наситена със святост, така че той да може да наследи бъдещия свят. Но човека падна от височината на своето благородство до нивото на животните.  R^, Yehoshua прибавя, че за това Тора изказва недоволство: „И човека стана נפש חיה (жива душа) термин, който обозначава душата на животните в (1:24). Трябва да отбележим, че думата ויהי (стана) се среща само на две места в доклада за сътворението – в този стих и в 1:3 אור ויהי. Думата винаги предшества идването на неприятности, което всъщност е една съществена част от нейното значение, както нашите Мъдреци посочват.  (Megillah l0 b).(Rabbi Elie Munk, The Call of the Torah, Bereishisq стр. 27-29)

Душата на човека

Традиционният превод на еврейската дума нефеш като „душа”, AV, подвежда читателя, тъй като семантичния обхват на нефеш е много по-широк, включващ значения като „живот”, „личност”, „същност”, „апетит” и „ум”. Повечето от Библейските учени оценяват разликата в начина, по който еврейската мисъл разбира думата душа, в сравнение с разбирането на Платон и след това на гръцкото разбиране за човешката душа. Ранните гърци разбираха душата като свързана с тялото; също така се смяташе, че душата е вътрешния човек, и че в човека имаше място за пребиваването на душата. С по-късното разбиране на Платон, душата беше приета като предварително съществуваща и отделна от тялото. Душата (психе), беше нематериалната сърцевина на личността, и тя беше безсмъртна. Спасението на душата означаваше нейното освобождение от тялото. Според гръцката мисъл душата даваше значение на човешкия живот значение и съществуване отвъд физическото състояние. Това разделяне може да се види в юдейската апокрифа и псевдография.  

Тази идея за абстрактен, метафизичен смисъл за „душа”, като отделна от тялото, не е централна в юдейската мисъл. Етимологично нефеш принадлежи към идеята „да дишам” или „дъх”. Семитските сродни думи имат значението „да дишам” или „духам”. Терминът е тясно свързан, ако не и синоним, на нисмат в Стария завет, специфичния термин за „дъх”. Така че думата нефеш може да бъде равностойна на „дъх”. Животните са наречени „живи същества”, а също така се казва, че притежават „дъх на живот” (7:22). Нефеш принадлежи към това което „диша” и което се оттегля при смъртта или се завръща при живот (Ерем. 15:9). В Acadian и Ugaritic думата също има широко значение и включва „гърло”. Може би това е значението за нефеш в Ис. 5:14 и Пс. 69:2. Така че нефеш е свързана със силата на живота, жизнеността на човека или животното, което се вижда от присъствието или отсъствието на дъх между носа и гърлото. Но, това не е „живот” в смисъла на абстрактния hnywim, но конкретната жизненост на човека. Това се вижда ясно от начина, по който нефеш се отнася към апетита и импулсите (ср. Втор. 24:15) или може да се отнася за „личност” или „същност” (понякога преведени с местоимението „аз”), като някой, който притежава тези импулси и желания. Като сила на „живот” нефеш се вижда в Лев. 17:11: „Защото живота (нефеш) на тялото е в кръвта.”

В нашия пасаж човека не притежава нефеш, а е нефеш (отделен човек); „дъх”, а не „душа” е най-близко до идеята за сила на живот в човека, която е извън обсега на неговите възприятия. Така че Божия дъх изпълни с енергия латентното тяло, което се превърна в „живеещ човек”. Това се вижда в контрастиращия израз нефеш мот, който означава „мъртъв човек”. Старият завет поставя ударението за отделния човек като еднородно цяло.  В Ис. 10:18 нефеш се среща заедно с басар (тяло/плът) като две контрастиращи части от цяло. Еврейската мисъл не вижда живот отделен от тялото (Йов 19:26-27). Божият дух осигурява живота, докато неговото отсъствие означава смърт (Йов 34:14; Пс. 104:29). Човека също притежава „дух” (руах), като началото му е в Бог (Йов 33:4; 34:14; Зах. 12:1). За разлика от нефеш, руах не е свързан с тялото или кръвта и е паралелен на ума или вътрешния човек (Пс 77:6/7/) Той изразява вътрешните физически емоции на личността (Бит. 41:8; Съдии 8:3; 3 Царе 21:5) (Kenneth A. Mathews, The New American Commentary, Genesis 1-11:26, стр. 188-190|

Смърт и душа

Най-объркващия проблем в старозаветната антропология и психология е връзката на душата със смъртта и живота след това. Този проблем не е съсредоточен само върху естеството на душата, но и върху значението на термина שאול (шеол). Бит. 35:18 и 3 Царе 17:21-22 говорят заנפש  (нефеш) (душа) като отиваща си или завръщаща се.  Критическите серии от текстове са тези, в които старозаветните писатели показват страх от смърт и страх от изгубване на себе си или душата, чрез смърт (Йов 33:18-30; Пс. 16:10; 30:3;116:8; Ис. 38:15-17) това, което е важно, за да разберем еврейския ум е, че според него човека е цяло; тяло-душа! Така че душата не остава незасегната от смъртта. Старозаветната есхатология съдържа зародишни елементи на надежда, като загатва за по-положителните учения на Новия завет, както може да бъде видяно във фразата „заспа с бащите си” (3 Царе 2:10; 11:22), в положителното отношение на Давид относно смъртта на детето си (2 Царе 12:12-23) и надеждата на Йов за възкресение (Йов 19:20-29). Това основно единство, душа-тяло, е което осигурява уникалността на Библейската идея за възкресението на тялото, като различна от гръцката идея за безсмъртие на душата. (Pictorial Encyclopedia of the Bible, том 5, стр. 496, 497)

Сътворението на човека

Следващото нещо, което ще обсъдим е конституционното естество на човека и големия въпрос относно „дух” и „душа” – едно и също нещо ли са или са две различни неща? Съществуват две основни теории:

1. Разделяне на две части – човека като тяло и душа.

2. Разделяне на три части – човека има тяло, което е материално, душа, която е принцип в животинския свят и дух, който е свързан с Бог, и един безсмъртен елемент.

Аргументите за човека като две части са:

• Термините за „душа” и „дух” са използвани заменимо в Писанията.

• Думите „душа” и „дух” са използвани за животните. В книгата Еклисиаст четем: „Кой знае, че духът на човешките чада, възлиза горе, и, че духът на животното слиза долу на земята?” (Екл. 3:21) Апостол Йоан написа: „Вторият ангел изля чашата си в морето; и то стана кръв като на мъртвец, и всяка жива твар (душа) в морето умря.”(Откр. 16:3)

• В книгата Откровение, за умрелите се казва, че са „души”, а не „духове”. Откр. 6:9 говори за душите на тези, които бяха убити, които са под олтара и в прочутия век на милениума, в Откр. 20:4 ние четем за душите на тези, които бяха обезглавени, царуващи с Христос.

• Най-високите изяви на религия и поклонение са преписани на душата, а не на духа. „Понеже какво се ползва човек, като спечели целия свят, а изгуби живота си?” (Мар. 8:36) „И да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила.” (Мар. 12:30) Частта, която участва в поклонението и връзката с Бог е наречена душа, а не дух. Спомняте ли си какво каза Мария в своята песен? „Величае душата ми Господа.” (Лука 1:46) В Евр. 6:19 четем: „Която надежда имаме като котва за душата, здрава и непоклатима, която прониква в това, което е отвъд завесата.” В Яков 1:21 ние четем относно „всаденото слово, което може да спаси душите ви”, не духовете ви и по същия начин може да откриете в Писанията, че понякога смъртта е описана като предаване на душата, а понякога предаване на духа.

• Нематериалния елемент на мъртвите понякога е описан като душа, а понякога като дух. Вземете за пример тези два пасажа в Откровение, които вече посочих, те описват нематериалния елемент, като „душа”, но в Евр. 12:23 ние четем за „духовете на усъвършенстваните праведници”.

Така че съществуват трудности относно този въпрос. В Мат. 10:28 човека е описан като тяло и душа, но на други места като тяло и дух (Екл. 12:7; 1 Кор. 5:3-5. С други думи, в Писанията се вижда ясно, че тези две думи често са заменими и заключението, което извличаме от това е, че изглежда, че човека е съставен само от два елемента тяло и душа (или дух).

„Да” – ще каже някой, „но какво да кажем за 1 Сол. 5:23?” „А сам Бог на мира да ви освети напълно; и дано се запазят непокътнати духа, душата и тялото ви без порок, до пришествието на нашия Господ Исус Христос.” Също така в Евр. 4:12 четем: „Защото Божието слово е живо, деятелно, по-остро от всеки меч остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето.” „Ето” – казва задаващия въпроса – „специфично се казва два пъти – тяло, дух и душа, духа и душата са разграничени и разглеждани като отделни.”

Отговорът на тези, които вярват в двуделната идея е, че два пасажа като тези, явно трябва да бъдат разгледани в светлината на целите Писания и ако цялото дава впечатлението, че не съществува разлика между двете (дух и душа) тогава тези стихове трябва да бъдат обяснени по начин, който не ги разделя от останалите. Така че те казват, че никой от тези стихове наистина не доказва, че двете неща са отделни субстанции или същности повече, отколкото Мар. 12:30 показва, че има разлика между ум и душа, като например: „И да възлюбиш Господа, твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила.”

Какво тогава да кажем за всичко това? Още веднъж аз трябва да кажа, че не мога да реша към коя от двете групи принадлежа. (D. Martin Lloyd-Jones, Great Doctrines of the Bible, стр. 159-161|