Марко 4: 10-12

И когато остана сам, ония, които бяха около Него с дванадесетте, Го попитаха за притчите.  И каза им: На вас е дадено да познаете тайната на Божието царство; а на ония, външните всичко бива в притчи; тъй щото гледащи да гледат, а да не виждат, и слушащи да слушат, а да не разбират, да не би да се обърнат и да им се прости [греха].

Последователността в използването на притчи от Исус, за да учи хората е прекъснато от гл. 4:10-20. Тези стихове илюстрират принципа, който е формулиран в 4:33-34: на множествата Исус говореше чрез притчи, но насаме обясняваше всичко на апостолите. Трябва да приемем, че промяната на сцената, за която се споменава в десети стих, се е случила по-късно, тъй като в 4:36 Исус е все още в лодката. По-късно, когато Исус и учениците се отделиха от множеството, голяма група от апостоли попитаха относно „притчите”. Невъзможно е да разпознаем истинското естество на техния въпрос, но от 13 стих изглежда, че те запитаха за специалното по-дълбоко значение на притчата за сеяча. Може би апостолите също са запитали Исус защо Той не изразява своите мисли пред множествата по по-пряк начин, без използването на притчи, тъй като явно този въпрос се крие в отговора на Исус, в стихове 11-12, относно изпълнението на суверенната цел на Бог. Множественото число, „притчи” в десети стих съответства на използването на множествено число във втори стих и показва, че съществува повече във въпроса, отколкото само значението на притчата за сеяча.

И каза им: На вас е дадено да познаете тайната на Божието царство; а на ония, външните всичко бива в притчи; тъй щото гледащи да гледат,

а да не виждат, и слушащи да слушат, а да не разбират, да не би да се обърнат и да им се прости [греха].

За тези стихове се твърди, че представят отличителното разбиране на Марко за целта на притчите, но те са неавтентични като изява на целта на Исус. Подкрепа за това е намерена в присъствието на необичайна реч, в явното прекъсване на последователността в стих 10 и 13 от стихове 11-12 и в невероятната мисъл, че Исус може да използва притчите, за да забули истината. За да отговорим на тези възражения се изисква формулирането на солиден принцип за тълкуване, а също така и изясняване на значението на самия текст. Не е възможно да основем върху лексика присъдата относно автентичност. Лексиката на всяко изказване на Исус, което не е записано в Библията може би е повлияна от публиката и ситуацията, към която е адресирана. Термина „мистерия” или „тайна” илюстрира този факт. Този термин принадлежи към речника за откровение. Той се среща, както в Данаил така и в Старозаветната равинска литература, където има значението на „тайни неща”. В Данаил думата притежава смисъл на есхатологични тайни, прикрити обявявания за бъдещите събития определени от Бог. Идеята за откровение се вижда ясно и тя е подходяща за контекста на Марко. Това представя солидна причина, която не позволява думата да отразява по-късни идеи. 

Марко 4:11-12 може да бъде разбран правилно само в контекста на съвременната ситуация, както е представена в трета глава, където неверието и опозицията срещу Исус са очевидни. В 3:6 опонентите на Исус се наговарят да Го унищожат, докато в 3:22 те заявяват, че Неговата сила е демонска. На тази основа Исус прави ясната разлика между апостолите (на които Бог поверява тайната на царството) и невярващото множество (от които истината е скрита). Основен за това разбиране е факта, че откровението от Бог има за история своето приемане или отхвърляне, когато се появи на човешката сцена. Терминът „притча” в стих 11 изразява аспект на откровение и на човешко разбиране, когато е съпоставен с откровение. Това е позицията, върху която е поставено ударението на притчата за сеяча в 4:14-20. За всички, които не притежават трайна вярност към думите на откровение, цялата мисия на Исус приема характера на притча, тя е загадка. Когато е видян в тази перспектива термина „притча” в стих 11 изразява дълбоко теологична идея; думата описва съдбата на откровението, когато е изправено пред човек, чието сърце е закоравяло. Фундаменталната тайна, която е обща за всички притчи е относно този, който ги изговори. Това е тайната, че в Исус Божието царство е започнало да прониква в опитността на хората. Съответно в 4:11 Исус не говори относно Божието царство в абстрактен смисъл, независимо дали то е бъдеща или настояща реалност, но за царството като въплътено в Неговата личност. Оценяването на историческата ситуация на вяра и неверие, в която Исус изговори притчите ще посочи уместността на това изказване към контекста, в който се намира.

Глава 4:11-12 разграничава две класи от хора, които са изправени пред едно събитие, чието значение е съвършено различно за всяка класа. Това събитие, което и двете групи преживяват е описано като „всички неща” (4:11, 34), т.е. цялата мисия на Исус. На апостолите е дадена възможност от Бог да видят в тази мисия „тайната на Божието царство”, докато тези, чиито очи са заслепени и чиито уши не чуват, не виждат нищо друго в нея, освен обезпокоителна загадка. Съответно притчите са аспект от мисията на Исус. Неверието превръща всяка фаза от тази мисия в загадка, нещо напълно чуждо за перспективата на човека.

Отличителният Палестински аромат на това изказване, което се съдържа в стихове 11 и 12 е бил демонстриран от T. W. Manson в The Teaching of Jesus (Cambridge, 1935), стр. 75-80 и J. Jeremias, Пак там., стр. 13-18. От важно значение е съгласието на фразата в Ис. 6:9 с Таргум (Арамейския превод на Стария завет) срещу МТ (Мазоретик текст) и Септуагинтата. Доказано е, че този цитат е отблъскващ за много от тълкувателите. Различни предложения са били направени за променяне на текста или обикновения превод на пасажа, за да се заобиколи разбирането, че Исус говореше чрез притчи, за да защитава „тайната на царството”. Не е необходимо да приемаме тези хитрини. Това, което трябва да бъде видяно е, че въведителния термин в стих 12 е предназначен да служи като цитирана формула, която означава „трябва да бъде изпълнено”; това, което следва, в основата си е цитат от Писанията, който представя изпълнението на Божията суверенна цел. В единадесети стих Исус призовава вниманието към съвременната ситуация на вяра и неверие, на откровение и забулване; в стих 12 Той цитира стиха от Исая, не, за да обясни защо им говори с притчи, но като коментар на съвременната ситуация, в която Божията цел наближаваше своето изпълнение. И в двата стиха, суверенността на Божественото откриване и установяване е ясно видима.

Цитата в Ис. 6:9 не означава, че на „тези, които то са извън” е отказана възможността да повярват. Това показва, че те са изключени от възможността да бъдат инструктирани допълнително относно тайните на царството, докато неверието им продължава. Че царство е дошло в първоначална фаза, в присъствието на Исус, може да бъде разбрано само чрез вяра, което означава чрез Божията благодат. Така че присъствието на Исус означава разкриване и забулване, след като излъчва и двете, благодат и присъда. (William L. Lane, The Gospel according to Mark, The New International Commentary on the Hew Testament, стр. 155-159)

И когато остана сам, ония, които бяха около Него с дванадесетте, Го попитаха за притчите. 

kαί ότε έγένετο κατά μόνας – И когато Той остана сам, т.е. след като множеството си отиде, което по всяка вероятност бяха разказани и други притчи. Това със сигурност е така, ако приемем този вариант на текста – τάς παραβολάς.

Οί περί αντόν – Апостолите, обикновено отделни от множеството, от една страна, и дванадесетте от друга. Апостоли, защото Той ги отдели от тези, отвън, като такива, на които тайната на царството е открита. τάς παραβολάς – притчите, които бяха изговорени от Него в този случай, включително тези, които следват обяснението на притчата за сеяча.

И каза им: На вас е дадено да познаете тайната на Божието царство; а на ония, външните всичко бива в притчи;

Ύμίν δέδοται το μνστήριον – На вас е дадена мистерията. Мистерията е сложена в ръцете ви.

Мистерия в Новия завет не е нещо, което е трудно за разбиране, но нещо, което е скрито, нещо което е открито само на посветените в него, като гръцките мистерии. Тайната на Божието царство, която е представена в тези притчи е факта за частичния му прогрес в тази ранна степен на неговото развитие. На тези, които бяха отвън и не притежаваха тайната на царството, този факт изглеждаше непостоянен, тъй като естеството му беше естество, на небесно царство. Те мислеха, че когато Бог наистина установи Своето царство, неговия успех ще бъде бърз и сигурен. Свръхестествената сила, щеше да замени естествените процеси и след известно време щеше да отстъпи мястото си на тях. Мистерията, скритото нещо, на което Исус постави началото в тази група от притчи е, че царството принадлежи към живеещите, растящи неща и по този начин зависи от същите закони като житото, маята, синаповото семе и подобните на тях. Така че постепенността принадлежи на неговото естество.

Έκείνοις δέ τοίς έξω – на тези, които са външни. АV (KJV) превежда фразата – на тези, които са навън, затова ние трябва да прибавим някои неща, за да покажем присъствието на показателния. Това може да бъде направено, като поставим ударението върху тях (тези) или с превеждането на τοίς έξω като външни. По всяка вероятност Исус имаше предвид множеството, което току що си беше отишло, към което Той сочи чрез έκείνοις и описва с τοίς έξω. Сравни с Мат. 13:11, където само έκείνοις е използвана. Връзката с τ. βασιλείας τ. Θεοΰ в предшестващото изречение показва, че Той ги поставя извън Божието царство. Тези, които са в царството знаят неговите тайни, тези, които са отвън не ги знаят. Τά πάντα – всички неща. Контекстът ги определя като всички неща, които принадлежат към мистерията на Божието царство.

Έν παραβολαίς – в притчи. Вместо да бъдат заявени чрез термини, които им принадлежат, мистериите на царството са заявени чрез термини принадлежащи на друга област, за да бъдат прикрити. Самата притча, без ключа си за разгадаване е тайна. Ако истината първо е заявена по абстрактен начин и след това като аналогия, двете си помагат за разбирането им, като показват, че феномена не е специален, а обикновен, обикновен факт, който принадлежи към съответните области на материя и дух. Но без този ключ, притчата остава загадка, което е едно от нейните значения.

Тъй, щото гледащи да гледат, а да не виждат, и слушащи да слушат, а да не разбират, да не би да се обърнат и да им се прости [греха].

Ίνα βλέποντες βλέπωσι καί μή ΐδωσι – За да може, виждайки да видят и да не разберат. Явно е, че ΐδωσι изразява вътрешно и по-истинско зрение, отколкото βλέπωσι. Идеята е представена така, за да може в действието на гледане да има външно виждане, а не разбиране. Контрастът е по-ясно представен чрез разликата между άκούωσι συνιώσι – слушане и разбиране.

Μήποτε έπιστρέψωσιν καί άφεθή̣ αύτοίς – за да не би случайно да се обърнат и да им бъде простено. Άφεθή̣ е използван безлично.

Целият стих е превод на Ис. 6:9, като тук е пригоден свободно от Септуагинтата. Той заема следните фрази: ὰκοή̣ ὰκούσετε κ. ού μὴ συνήτε κ. βλέποντες βλέψουσιν κ. ού μή ΐδητε и μήποτε  έπιοτρέψωσιν κ. ίσομαι αύτούς извън тяхната връзка и ги съединява заедно.

При обяснението на този труден текст първо трябва да отбележим разликата между цитата в Марко и Лука, от една страна, и Матей от друга, които отговарят на подобна разлика между оригиналния еврейски текст и Септуагинтата. В еврейския текст Бог казва на своя пророк: „Отиди... направи сърцата на тези хора да затлъстеят и ушите им да натежат, и затвори очите им, за да не видят с очите си, да не чуят с ушите си, да не разберат със сърцата си, и да се обърнат отново, и да бъдат излекувани.” Тук Бог е представен като изпращащ пророка си за да ожесточи сърцата на народа, чрез пророческата си вест, като че ли на Рубинщайн е казано, да направи безчувствени музикалните сетива на хората чрез свиренето си или на Bishop Brooks да потисне религиозното им чувство чрез проповядването си. Хората няма да чуят проповядването на пророка, тъй като сърцата им са закоравели и те са затворили очите си. Така че в Матей, който следва Септуагинтата, Исус им говори с притчи, тъй като сърцата им са закоравели и ушите им не могат да чуват. Специално неприятната фраза μήποτε  έπιοτρέψωσιν κ. ίσομαι αύτούς е включена тук като резултат от тяхното поведение, а не поради Божествената цел. Марко и Лука следват оригинала, като представят неуспеха да видят и чуят като цел на притчата. Лука изпуска неприятната фраза μήποτε  έπιοτρέψωσιν κ. ίσομαι αύτούς. Въпреки това няма съмнение, от идентичността на езика, че Марко и също, следвайки го и Лука цитират от Септуагинтата, но поради някаква причина модифицират текста. Изглежда, че причината е, че Марко има предвид формата, в която Исус цитира пасажа и че Неговия цитат е подчинен на някакъв Таргум, (арамейски превод или преразказ на Стария завет), който е запазил духа на оригинала. Това потвърждава, което в друго отношение е вероятно, че Марко, вместо Матей запазва оригиналната форма на изказването на Исус. Но докато Марко и според току що казаното, Исус се подчинява на оригиналния еврейски текст, той не запазва иронията, която е спасителния елемент на пасажа в Исая. Само подигравателно Бог заповядва на пророка да ожесточи сърцата на хората чрез своето язвително проповядване, защото вижда, че това ще доведе до неизбежен резултат. Докато е напълно ясно, че с всичката си сериозност Исус описва това като резултат от притчата. Явно според Исус притчата е форма на поучение, която е предназначена да потули истината, която предава и по този начин е приета за езотерично учение. Освен това, учението е езотерично, тъй като то е свързано с тайните на Божието царство, а не с обикновените факти относно него, но с определени неща, които не бяха предназначени за обикновеното ухо, но само за учениците. Притчата прикрива значението до такава степен, че то трябва да бъде обяснено дори на тях. За всяка от притчите има ключ, някое фундаментално сходство, което е необходимо за нейното обяснение. В притчата за сеяча, ключа се намира във фразата, че семето е Словото. Без това, значението и е неясно. Това е езика, който е използван в Исая, когато е приложен към учението на Исус като цяло, той ще притежава иронията на оригинала, но когато е приложен към притчите, трябва да бъде приет сериозно. Това помага всичко да върви плавно, докато стигнем до неприятната фраза μήποτε  έπιοτρέψωσιν κ. ίσομαι αύτούς. Тук иронията се появява отново, тъй като явно е само иронично, а не искрено, че Исус ще каже за което и да е от своите учения, че то е предназначено да предотврати прощаването и обръщането на хората. Тя представлява правилен завършек на оригиналния пасаж, но не е на мястото си в използването и от Исус. Но според механичния начин, по който обикновено се докладва за една проповед, Марко, който само си спомня, че Исус е използвал този цитат, възпроизведе пасажа, след като го намери в оригинала, без да пропуска неуместните фрази. Матей, от друга страна, цитира от Септуагинтата, използвайки модификацията, която Марко представя, без да навлиза в трудности, но не възпроизвежда за нас това, което Исус е казал. Лука, който вижда трудностите, които съществуват при Марко пропуска неприятната фраза, представяйки ни по всяка вероятност истинската форма на цитата. В този случай изказването на нашия Господ е просто това: Мистерията на царството или неговата тайна не е предназначена за тези, които са извън него и затова той я използва, за да предаде на учениците похвата на притчата, така че тези, които са извън, които не разбират, да слушат, без да чуят. (Ezra P. Gould, А Critical and Exegetical Commentary, The Gospel according to Mark, стр. 71-74)

Матей 13:10-15

Тогава се приближиха учениците Му и Му казаха: Защо им говориш с притчи? А Той в отговор им каза: Защото на вас е дадено да знаете тайните на небесното царство, а на тях не е дадено. Защото който има, нему ще се даде, и ще има изобилие; а който няма, от него ще се отнеме и това, което има. Затова им говоря с притчи, защото гледат, а не виждат; чуят, а не слушат, нито разбират. На тях се изпълнява Исаевото пророчество, което казва: "С уши ще чуете, а никак няма да разберете; И с очи ще гледате, а никак няма да видите. Защото сърцето на тия люде е задебеляло И с ушите си тежко чуват, И очите си склопиха; Да не би да видят с очите си, И да чуят с ушите си, И да разберат със сърцето си, И да се обърнат, И Аз да ги изцеля".

Защо им говориш с притчи? 

Контрастът между апостолите и множеството се очаква поради Мат. 12:46-50. Апостолите дойдоха при Исус, както в 5:1; те са жадни, за да учат от Него. За разлика от Мар. 4:10 Матей не построява специална сцена, в която Исус и апостолите са насаме, но ние трябва да предположим такова уединение (уединението от ст. 36, за следващото обяснение на притчата е твърде явно).Говорейки на множествата чрез притчи е нещо ново и апостолите задават въпрос относно обяснение на тази стратегия.  

Защото на вас е дадено да знаете тайните на небесното царство, а на тях не е дадено.

Пълното άποκριθείς (дадено, буквално „след като отговори, Той каза” може би, за да прибави към връзката с 12:46-50 (виж стих 48). ǑΌτι вероятно тук вече е каузален („защото”), както в 13:13, вместо да е обикновен белег за директна реч. С различна реч, призива е към същата суверенна, Божествена проницателност относно това, което се случва в службата на Исус, както се среща в 11:25-26. Тук апостолите са тези, които са определени като привилигировани (сравни с 16:17), и съдържанието на това, което им е било казано е „да знаете тайните на небесното царство”. Най-близката справка за това е Дан. 2:28, 44, където Бог е видян като откриващ мистериите за последните дни относно идващото царство, което никога няма да бъде унищожено. Използването на μυστήρια (мистерии) не сочи към това, което не е било открито предварително (тайни), но към мистериозното и независимо, непознато естество на това, което сега е направено познато.

Това, което е дадено на апостолите е задържано от множеството. Тези контрастиращи състояния вероятно са приети поради близостта на учениците с Исус (виж 12:49-50) и множествата, които не можеха да преминат границата на любопитството, които бяха впечатлени и искаха да извлекат полза от службата на Исус, не се бяха покаяли (11:20-24). В 12:38 тяхното искане за знак открива техния неуспех да възприемат това, което е открито пред очите на всички чрез службата на Исус. Парадоксът е, че то е осезаемо и видимо в службата на Исус, но остава неразбираемо за повечето, отчасти поради самото му естество (мистериите на Небесното царство).

Естеството на това, което трябва да бъде прибавено, за да се постигне изобилие остава скрито, но в широкия контекст на историята на Матей апостолите научават повече (виж 14:33; 16:16-17).

Защото който има, нему ще се даде, и ще има изобилие; а който няма, от него ще се отнеме и това, което има.

Този стих, със своето въведение „за” (γάρ), обяснява защо заключението, което беше направено в стих 11 може да остане като основа за настоящата стратегия на използване на притчи пред тълпата. Това изказване притежава пословичен характер и друга от неговите версии ще бъде използвана в 25:29 (и на двете места ударението върху изобилие е характерно за Матей). Този, който „има” е този, на когото мистериите на царството са били открити. Този, който „няма” е този, който е изпитал службата на Исус, без да е осъзнал в значителна степен какво се случва във връзка с небесното царство. Използването на притчи пред такива хора е публично изразяване, че те остават странници на това, което Бог прави в момента. В езика, който е използван в настоящия стих, нещо е било „отнето от тях”. Исус вече не се обръща директно към тях, относно нещата, които са свързани с небесното царство.

Затова им говоря с притчи, защото гледат, а не виждат; чуят, а не слушат, нито разбират.

Тук, отговора, който е даден в стихове 11-12 е повторен с различни думи. Ново начало, отразяващо езика в стих 10 е осигурено от въведението „затова им говоря с притчи, затова”, което притежава леко несръчна, но не и без паралел забележка за каузалност (в гръцкия първото „затова” е διά τούτο а второто ότι). Първата форма на отговора поставя главния фокус върху привилегията на тези, на които е била дадена проницателност, втората форма на отговора се занимава само с тези, които нямат проницателност. Двата отговора са подредени в малък хиазъм:

А) Тези, които показват, че мистериите не са им били открити.

            В) От тях е отнета директната комуникация относно Божието царство.

            В`) На тях сега се говори с притчи.

А`) Са тези, които нямат проницателност относно това, което са видели и чули.

По всяка вероятност, вдъхновен от втория си източник (Лука 8:10б) Матей съкращава тук загатването за Ис. 6:9, тъй като той ще се опита да докаже дълъг цитат в 14-15.

В това загатване Матей осъществява промяна в конструкцията, която е видна в част от втория източник. От този момент идеята за разбиране осигурява важна нишка до края на главата. Всичките загатвания в Евангелията обръщат реда на виждане и чуване към ред, който е по-естествен извън определения контекст в Ис. 6:9. В Матей обръщането на реда позволява още един малък хиазъм, свързвайки загатването тук с цитата, който следва (където реда в Ис. 6:9 е запазен).

На тях се изпълнява Исаевото пророчество, което казва: "С уши ще чуете, а никак няма да разберете;

И с очи ще гледате, а никак няма да видите.

Поради отличителната черта на този цитат е невероятно, че Матей се опитва да го представи като част от целия комплект (очи, уши, сърце). Може би Матей е решил да го извади от целия комплект, тъй като и липсва степента на хронологичен фокус, което е свързващата характеристика на цитата, който той посочва по този начин (липсата на разбиране на множеството, а не използването на притчите от Исус е, което изпълнява Писанията тук).

Въпреки че няма текстуална подкрепа за пропускането на текста, стихове 14-15 често са били предполагани като ранно прибавяне. Поразително различно въведение е било използвано, което притежава точното използване в Септуагинтата, за едно продължително цитиране (освен пропускането на едно използване на „тяхното”), феномен, който не се среща на други места в Матей. Плавността в текста в Матей, понякога е отсъждана като по-лесна без тези стихове. Но след като няма никаква текстуална подкрепа за пропускането им, и след като нищо тук не стои в напрегнато състояние с Матей, и след като делото му е характеризирано с продължително ясно призоваване на изпълнение на Писанията изглежда, че е по-добре да запазим текста. Структурно, стихове 14-15 представят развитие на стих 13, по начин, по който стих 17 е развитие на стих 16. Включването на цитата придава допълнителна значимост на значението на Матей, на широко разпространената безчувственост на собствения народ на Исус относно това, което се случваше в Неговата служба. Елемента на обвинение в стих 15 също подготвя за тази забележка в обяснението на притчата за сеяча в стихове 18-23.

Защото сърцето на тия люде е задебеляло И с ушите си тежко чуват, И очите си склопиха;

Да не би да видят с очите си, И да чуят с ушите си, И да разберат със сърцето си, И да се обърнат, И Аз да ги изцеля".

Първите три образа тук сочат към осакатеното състояние, което подчертава невъзможността да разберат чрез слушане и гледане, за което се говори в предишния стих. Гледането и слушането вече са били представени, но новата област, която е представена за изследване е сърцето. Първият образ е за сърце, което е затлъстяло. Това ясно се превръща в метафора за чувствителност, която е загрубяла. Подобно на това втората идея е относно тежест за чуване. Ще бъде добре да мислим, че третия образ е уместен комплект с останалите два и може би той е. Καμμύειν със или без отделна дума за очи, означава „затвори очите/дрямка/заспиване”. Може би идеята е за очи, които са натежали за сън и не могат да видят. Във всеки случай, опита да се види през затворени очи сочи към загубата на възприемчива чувствителност, която е дори по интензивна, отколкото тази в предишния образ. Вторият и третият образ, с тяхната загриженост относно уши и очи, приемат ролята на чуване и виждане в стих14.

Не е ясно дали трябва да търсим цел или резултат в μήποτε (за да ... не), но цел приляга по-точно към отговорността, която е загатната във въведителните образи и е по сигурна по отношение на гръцкия синтаксис. Образите на очи, уши и сърца, са повторени в обратен ред, за да образуват малък хиазъм със стих 15а. Речта от стихове 14 и 15а е свързана в стих 15б. Глаголът, който е избран, за да представи виждане (όράν), не е този, който е използван в стих 14, за виждането, което не е могло да произведе разбиране, но вместо това е положителната противоположност на използването на същия глагол в „никак няма да разберете”. Глаголът за разбиране (συνιέναι), който в стих 14 е свързан с „чуване”, сега е свързан със сърцето (помагайки ни със свързването на двата елемента от стих 14 с трите елемента от стих 15а и 15б). Матей не използва έπιστρέφειν (обръщам) като технически термин за покаяние, но покаяние се има предвид.

Последното изречение се откъсва от подчинителните форми и използва глагол в бъдеще време. Това, заедно с преминаването в единствено число, подсказва за прекъсване на синтаксиса в тази точка. Изглежда, че глагола в бъдеще време има тенденциозна сила (каквото някой ще иска да направи). Образността на лекуване може да бъде твърде самостоятелна или може би се отнася специфично за невъзможността, която е подчертана в стих 15а. Най-добре е да разбираме, че желанието за изцеление остава, независимо от коравосърдечността.

В Матей, преминаването към говорене чрез не изтълкувани притчи, често е прието като отписване на множествата, но това явно е твърде крайно тълкуване. Исус ще продължи да има връзка с множествата и те ще продължат да имат положително отношение към Него. Докато преминаването Му към притчи, прави неговото изказване относно множествата като такива, които все още са извън това, което Бог прави, това не ги поставя в категория, която трябва да остане в това положение. Желанието за изцеление продължава и притчите по своя начин продължават да приканват към промяна отвън на вътре (може би по начин, който е показан с въпроса, зададен от учениците). Цитирането на формулата в 13:35 ще свърже притчите с комуникация, вместо с преднамерено объркване. (John Nolland, The New International Greek Testament Commentary, The Gospel of Matthew, стр. 533-537)