Откровение 13:1-10

 Стих 1

Със змея, застанал на морския пясък (12:18), следващата фраза Καί  είδον  (и видях) представя нова сцена, която ни показва посоката, в която змея се придвижва, в стремежа си да воюва срещу семето на жената (12:17).

Καί είδον έκ τής θαλάσσης θηρίον άναβαίνον, έχον κέρατα δέκα καί κεφαλάς έπτά, καί έπί τών

κεράτων αύτού δέκα διαδήµατα, καί έπί τάς κεφαλάς αύτού όνοµα βλασφηµίας.

 „И видях звяр, който излизаше от морето, и имаше десет рога и седем глави;

и на роговете му десет корони, и на главите му богохулни имена”.

Това е продължение на видението на Йоан, за жената, облечена в слънцето и за змея, но в този момент то навлиза в нова фаза на описание на последствията от войната между змея от морето и семето на жената, което в тази част се нарича „светиите” (вих 13:7).

Предлогът έκ (от) ни представя мястото от където идва този θηρίον (звяр), както по-късно и звяра от 13:11. Източникът е τής θαλάσσης (морето) и тук, както и на някои други места видението извлича образността си от Дан. 7:3 (Swete). Съществуват няколко разбирания за „морето”. Въпросът е дали термина описва голямата маса на човечеството и по-специално езичниците. Това може да бъде потвърдено с Откр. 17:15 (Swete) и от фигуративното значение на казаното в Дан 7:2-3, където четирите небесни ветрове разбушуват морето (Alford). Ако морето е символ за човечеството, тогава какво символизира пясъка, на който застава змеят от 12:18. Също така това обяснение не остава съответстващо обяснение за звяра, който излиза от земята в 13:11 (Düsterdieck). Поради тази причина споменатото символично значение не е задоволително.  

Възможно ли е думата „море” да се отнася за Средиземно море? Рим е врагът от първостепенно значение за непосредствената ситуация във времето на Йоан и това е силата, която идва на ум, когато Йоан гледаше на запад от брега на Мала Азия. Това идентифициране е твърде ограничено. В апокалиптичните видения, фокуса на вниманието не е местен, но се простира върху целия свят. Може би Йоан има предвид всички води, а не само Средиземно море? Океанът или бездната е традиционното място на произход, за такъв звяр (Beckwith). Последователността на описанието на различните части от тялото на звяра е това, което може да очакваме, ако някой, който наблюдава събитието го описва, когато звяра излиза от водата (Mounce). В древността за морето се говореше като извор на зло (Morris). Това обяснение дава възможност за сравнително обясняване на израза έκ τής γής (от земята) в 13:11. Това разбиране също така е в съгласие с ясния език на текста (Caird).

Ако кажем, че звяра излиза от действителното море, това ще противоречи на 11:7 и 17:8, където се казва, че той излиза от бездната (Mounce). Откр. 11:7 казва, че той излиза от бездната, която е източник на демонски сили, които се противопоставят на Бог. Ако морето представя бездната, тогава това е в унисон със старозаветната идея за морето, като източник на сатанинските чудовища (сравни с Йов 26:12-13; Пс. 74:13-14; 89:9-10; Ис. 27:1; 51:9-10) (Johnson). Също така Павел сравнява морето с бездната в Рим. 10:7, което е цитат от Втор. 30:13 (Caird). Човек би се поколебал да придаде такова фигуративно значение за морето, но свързаните с него текстове в Апокалипсиса представят основа за това. В своето пророческо състояние, бидейки „в духа”, това, което духовните очи на Йоан виждаха беше морето, но това за него е изобразяване на мястото, което той нарича бездна в 11:7 и 17:8.

Както отбелязахме по-рано, във връзка с11:7, съществителното θηρίον (звяр) означава свирепо, животинско естество (Bullinger). Етимологично думата е умалителното на θηρ, но често носи същия смисъл като корена на съществителното. Точно както думата βιβλίον означава „свитък”, а не „малък свитък”, също така думата θηρίον означава „звяр”, а не „малък звяр”. Когато е в контраст с Божия Агнец, той означава хаос, а не ред, зло, а не добро и смърт, а не живот. Символичното значение на думата θηρίον е въпросително, както отбелязахме в дискусията относно 11:7. Ако го приемем като напълно безчовечно същество, като въплъщение на злото (Morris), това тълкуване е твърде общо, за да задоволи изискването на детайлите в текста. Ако го идентифицираме като сборен образ на световните империи, подвластен на Сатанинската сила противопоставяща се на Христос (Alford, Bullinger), е малко по-добре, но обединените лични качества на звяра, не са подходящи за една сборна фигура. Звярът трябва да е личност и в същото време ръководещ една империя (Walvoord). Сатанинска сила, действаща в империя или империи, трябва да е въплътена в злобна личност (Hughes). 

Идеята, която приема звяра за представящ Римската империя, до същата степен се обляга на идентифицирането на Нерон, като наранената глава на звяра в 13:3 (Morris). Също така допълнително доказателство е споменаването на седемте хълма в 17:9 (Harrison). Явното сходство на звяра с описанието на четвъртото царство в Дан. 7:7 е друго указание за Рим (Charles). Също така потвърждаващо съображение е присвояването на богохулни титли от римските императори по време на първи и втори век (Robertson). Рим беше непосредствения потисник във времето на Йоан (Düsterdieck).

Приемайки твърдението, че звяра олицетворява римската империя също така предизвиква затруднения. Нито една историческа ситуация, включително тази на Йоан, не може да задоволи всички изисквания относно звяра (Walvoord). Въпреки че звярът може частично да представя империя, в стих 3 се появява преход към управляващ империята (Beasley-Murray). Също така властта на тази империя надминава границата на това, което римската империя някога е била или някога ще бъде; тя притежава световна власт (Bullinger). Също така змея е творение, а също и фалшив пророк (звяра от земята). Този звяр също така трябва да бъде творение (Smith).

За да задоволят явната принадлежност на звяра към бъдещата кулминация на историята, някои тълкуватели го виждат като символ на възстановената римска империя в бъдещото време на скръб (Ironside). В това естествено има елемент на истина, тъй като последната от четирите световни империи на Данаил, която накрая Месия стрива на прах (виж Дан. 2:40-45; 7:23-25; 8:22) е Рим. Сцената на империята, която е представена от звяра, е периода след появата на малкия рог в Дан. 7:8 (Walvoord). Това е било явно за читателите на Йоан, които са били запознати с Дан. 7:2-8 (Kiddle). Въпреки това, тази идея е твърде опростена и не представя достатъчно възможност за личните качества на звяра в Откр. 13:3 (Morris).

Петата идея, че звяра е фалшивия Христос от последните дни придава личен характер на звяра (Swete). Паралелизмът между 13:8 и 17:8 сочи към такова идентифициране (Beckwith), както и факта, че числото на звяра е число на човек (13:18). Звярът е идентифициран с една от главите си (13:3а = 13:6), което е пародия на закланото Агне Moffatt). Други паралели между звяра и Христос са притежаване на мечове; и двамата имат последователи, на чиито чела са изписани техните имена (виж 13:16-17; 14:1); и двамата имат рогове (5:6 и 13:1); и двамата са заклани σφάςω(13:3, 8); и двамата възкръсват за нов живот и власт; и двамата имат власт над целия свят (виж 1:5; 7:9; 13:7; 17:12) (Johnson). Това трябва да е човек (Lee). Явният проблем с тази идея е, че тя отнема аспекта на царството от образа звяра.

Тъй като четвъртия звяр от Данаил 7 е комбинация от останалите три, тогава този звяр е панорамно изобразяване на господстващите световни империи от всички времена, но в Откр. 13:1-10 видението на Йоан е фокусирано в тази серия от империи, когато те достигат до своя кулминационен край. През първи век Рим беше една от тези империи и световната империя в края на времето ще притежава връзки с императорския Рим. Ключовете за хронологичното място на звяра се намират в главите и коронясаните рогове. Най-доброто разрешение за проблема е комбинация от идеята, че това е възвърналата се към живот римска империя и идеята, че това е фалшивия Христос в края на времето. Тази последна световна империя ще включва човек, който е вдъхновен от Сатана, който ще представи себе си като фалшификат на Христос, за да измами обитателите на земята.

Десетте рога и седем глави на звяра представят тясната връзка със змея (12:3), но тук κέρατα δέκα (десет рога) са по-забележителни поради споменаването им преди κεφαλάς αύτού (седем глави). Поставянето на διαδήµατα (корони) на роговете, вместо на главите, както е в 12:3 също поставя ударение на роговете и тяхната важност в картината на звяра. Роговете, които са символ на сила в Писанията (Stuart), представят десет царе или царства от които е съставена последната от седемте световни империи (седемте глави), така че смяната на короните от седем глави до десетте рога – изисква промяната от седем до десет – което представя промяна в перспективата от 12:3 до 13:1. Конфликтът в 12:1-5 е в прогрес, когато седемте световни империи се развиват, но в 13:1 фокуса се насочва към последните от тези царства, когато звяра ще се наслаждава на своята върховна сила над десетте царе, които действат като управляващи под неговата власт (сравни със 17:12) (Scott). Образността тук съвпада с тази от Дан. 7:7, 24, където четвъртия звяр притежава десет рога (Alford).  Роговете и главите на са само част от ефекта на картината (против Moffatt, Beasley^­Murray), но и двете представят царства, тъй като 17:10, 12 казват, че главите и роговете са „царе”, т.е. царства, чиито царе са представени чрез главите и роговете.

Те не представят царства по същия обширен начин, както самия звяр. Анализ на 17:10 открива, че седемте глави представят седем последователни световни монархии: Египет, Асирия, Вавилон, Мидо Персия, Гърция и Рим и управлението, което е представено чрез десетте последователни царства – т.е. десетте рогове (виж Дан. 7:16-17, 23-24) (Lee).  Този образец следва видението на Данаил, където рог представя цар (виж 7:24, 8: 8a, 9, 21) или династия от царе (8: 3, 6-8b, 20, 22), които се издигат от империя или в империя, която е символизирана с животното, на което принадлежи рога (Driver). Обяснението, което приема десетте рога като десет римски императора от миналото (Augustus, Tiberius, Caligula, Claudius, Nero, Galba, Otho, Vitelius, Vespasian и Titus), а седемте глави като седем от тях без тримата узурпатори (Galba, Otho, и Vitelius) е толкова произволно, че има твърде малко да се коментира по него (Lee). Тук роговете са символ на броя на царете, които ще бъдат представители на Сатана в края (виж 17:10) (Beck­with). Звярът може да има само една глава в определено време (виж 17:9-10), така че главите трябва да са последователни. В контраст на това десетте рога живеят и управляват по същото време (Дан. 7:24; Откр. 17:12) (Smith). Изглежда, че една глава обозначава цялото съществуване на звяра в определено време, тъй като наранената глава (13:3) е равностойна на целия звяр в 13:12, 14 (Lee, Charles, Beckwith).

Изразът διαδήµα (диадема) беше знак за царски сан (виж 19:12). Изразът Ετέφανος (корона) понякога има същото значение (виж 4:4: 14:14), но по-често представя победа (Beckwith). Тук диадемата отбелязва царското положение на зависимите царе, което се вижда в 17:12, 18, където се представя, както техния царски статут, така и тяхната зависимост (Stuart).

„Богохулните имена” όνοµα βλασφηµίας на главите на звяра, са имена, които изразяват думи или поведение, които нараняват Божията чест и святост. По-специално те включват предположението за божественост от страна на звяра, което е равносилно на арогантно богохулство. Допълнително обяснение относно богохулството е дадено в 13:5-6 (Mounce, Beckwith). От времето на Август, римските императори илюстрират какво ще бъде богохулството. Използването на божествени титли, което беше приложено към тях и които се намират в императорските писма всред надписите в Ефес, се равняват на богохулство срещу Бог. Увеличаването на тази практика ще характеризира действията на фалшивия Христос в бъдещето (виж 2 Сол. 2:4) (Swete).

Стих 2

Приликата на звяра с леопард, мечка и лъв напомня за четвъртия звяр от Дан. 7:3-7, тъй като той е сборен образ на първите три звяра и техните характеристики (Beckwith):

И звярът, който видях приличаше на леопард, и краката му бяха като крака на мечка, устата му като уста на лъв; и змеят даде нему силата си, престола си и голяма власт.

Обединената сила и бруталност на историческия Вавилон, Мидо-Персия и Гърция са характеристики, които оформят цялостния облик на звяра. В миналото Рим притежаваше и във възобновената си форма ще продължи да притежава бързина, присъща на котка бдителност и хитрина, а също и свирепата жестокост на леопарда, краката на мечката, за да смаже враговете си и рева на лъва. Срещу всичко това ще се изправят светиите в последните дни (Swete). 

Думата παρδάλει (леопард) свързваща дума в творителен падеж следвайки думата όµοιον (като) (Robertson). Появявайки се само на това място в Новия завет, думата изобразява кръстоска между пантера и лъвица (Walvoord). Тази част от картината е извлечена от Дан. 7:6. Нараняващата сила на краката на мечката, когато смазва своята жертва е пословична (Stuart). Изразът άρκου (на мечка) е в родителен падеж, защото предполага повторение на думата  πόδες (крака) от предишната част на стиха (Robertson). Тази част на описанието е от Дан. 7:5. По всяка вероятност това е последната от главите, тази, която се очаква да дойде (17:10), която притежава τό στόµα(устата). Устата на лъва е голяма показваща опасност от зъбите, той не само притежава ужаса на силния си рев, но също така ужасна поглъщаща способност (Stuart). Повтарянето на στόµα (уста) между ώς (като) и λέοντο (лъв) съвпада с конструкцията на 9:8-9, но в 1:10; 4:1, 7 няма съществително между ώς  (като) и следващите родителни падежи (Charles). Тази част от картината на звяра е взета от Дан. 7:4. Картината на трите животни обединява качествата на всичките минали потисници на Израел (виж Осия 13:7-8); хитрина, страстно желание за проливане на кръв и яростна енергия (Moffatt).

Змеят е източник на силата и властта на звяра:  

καί  έδωκεν αύτώ ό δράκων τήν δύναµιν αύτού καί  τόν θρόνον αύτού καί  έξουσίαν µεγάλην

 „и змеят даде нему силата си, престола си и голяма власт”

Змеят работи чрез звяра. Войната се води от Сатана, но управляващия (звяра) и неговата империя е инструмента на Сатана за водене на войната. Сатана претендираше за подобна власт когато изкушаваше Христос (виж Мат. 4:9; Лука 4:6), но той не я  упражни никога по такъв директен и брилянтен начин, докато неговия герой, звяра не се появи като световен водач (Swete).

„Силата си” се отнася за змея, като дадена на неговия заместник (Beckwith). Тя съдържа сила над свободата и живота (13:10) и цялата икономика на човечеството 13:17 (Düsterdieck), която е представена чрез владеенето на трон, което дава на звяра βασιλεία (царство) (виж 16:10). Както Исус е едно с Бащата и споделя Неговия трон (виж 3:21), също така звяра споделя трона на змея (виж 2:13) (Düsterdieck). „Голяма власт έξουσίαν µεγάλην е обширен контрол, който се простира над цялата земя, тъй като Сатана е бога на този свят (виж 2 Кор. 4:4) (Stuart).

Стих 3

Допълнителното καί (и) продължава разказа от ст. 1 (Swete):

καί μίαν έκ τών κεφαλών αύτού ώς έσφαγμένην είς θάνατον

„И видях една от главите му, като че ли смъртно ранена; но смъртоносната му рана оздравя”.

Определителният глагол είδον (аз видях) не се намира в текста, но силата на είδον в стих 1 продължава в стих 3 изисквайки винителен падежμίαν (един), като негов директен обект (Düsterdieck).

Фразата ώς έσφαγμένην είς θάνατον  (като смъртно ранена) е паралелна на (като заклан) в 5:6, където Агнето понесе раните на смъртта (сравни с 13:8), така че тази глава, подобно на Агнето, е понесла смъртоносна рана (Swete).  Фактът, че той е „убит” сочи към насилствената смърт на главата, а подобието, за което се загатва чрез „като убит” показва възстановяване към живот (Charles). Всичко това е част от опита на змея, да фалшифицира смъртта и възкресението на Христос.

Идентифицирането на тази последователност от смърт към живот е било оспорвано. Предложена е идеята, че това е повтарящото се възстановяване на езичеството през вековете (Mounce), но това не разрешава въпроса, тъй като събитията в края на времето не могат да бъдат приложени. Обяснението с Калигула, римски император от първи век, който беше сериозно болен и се възстанови (както е цитирано от Charles, Mounce и Morris) попада под същото възражение. Освен това Калигула не се завърна и никога няма да се завърне (Lenski).

Широко поддържана идея приписва тази теория на Нерон, чието възстановяване към живот, след като се самоуби през 68 година сл. Хр., беше широко поддържано вярване в края на първи век (Beckwith, Morris). Тъй като той беше всеизвестен с преследването си на християните някои хора не вярваха, че той е мъртъв, но когато в края на века вярването, че той е все още жив избледня, очакването, че той ще възкръсне от мъртвите, за да продължи преследването, замени тази идея (Minear). Другата страна на въпроса е силна, противопоставяйки се на идеята за Нерон, въпреки че е съмнително дали Йоан и други християни са вярвали в мита за завръщането му (Düsterdieck). Нерон не се завърна от мъртвите и никога няма да се завърне (Lenski). В случая фактите не съвпадат с детайлите в Откровение 13 и 17 (Minear). В случая с Нерон нараняването на императора не беше нанасяне на рана на империята, както 13:12 и 14 изискват. Древната традиция, както е отразена от Irenaeus не споменава нищо за мита за възстановяването на Нерон (Newman). Друг детайл, който не съвпада е използването на думата πληγή (рана) и έσφαγμένην (убит) в 13:3, тъй като и двете изискват насилствена смърт, което не съвпада със самоубийството на Нерон. Въпреки че Нерон може да бъде образ на бъдещия фалшив Христос, разкриването на истинското бъдеще все още предстои (Kiddle). Интересно е, че идеята за Нерон не беше позната на раните бащи на църквата. За пръв път тя беше предложена от Victorinus и ясно формулирана от Аугустин (Düsterdieck).

Свързвайки последователността на смърт и живот и ужасните конвулсии в римската империя през 69 г. сл. Хр. и нейното възстановяване по времето на Vespasian е друго тълкуване на фразата(Moffatt, Walvoord). Голямата слабост на това тълкуване е признанието, че местоимението αύτού (негов) в израза τών κεφαλών αύτού (на смъртта му) ограничава нараняването и оздравяването до една от главите, до цар и не може да бъде приложено за цялото царство (Charles). Откровение 13:12 и 14, заедно със стих 3 изискват равностойност на главата към звяра и обратно. Излекуването на главата е излекуване на звяра и излекуването на звяра е излекуване на главата. Също така излекуването е бъдещо, а не минало събитие.

Най-добре е да идентифицираме възстановяването към живот с управляван от Сатана цар в края на времето, който ще дойде в света като фалшив Христос. Това позволява заменимостта на главата с целия звяр, т.е. на царя с неговото царство, както стихове 12 и 14 изискват (Robertson). То съвпада с допълнителните детайли, които са представени в 17:8. Това е в съгласие с крайното появяване на звяра в историята като личност в съгласие с фокуса на видението в бъдещето (Kiddle). Това означава бъдеща последователност, която ще бъде близко фалшифициране на смъртта и възкресението на Христос. Кулминацията на историята ще включва оздравяване (έθεραπεύθη) на личност, което е близко до възкресението на Христос от мъртвите. Въпросът дали Сатана може да възкреси някой от мъртвите (Walvoord) не изисква отговор тук! Дали звяра изпълнява този изумителен подвиг чрез измама или чрез сила, която е позволена от Бог не е важно, тъй като той извършва това чудо, както никога преди.  

Затова оздравяването ще привлече вниманието:

καί έθαυμάσθη όλη ή γή όπίσω τού θηρίου

 „и цялата земя се учуди на звяра”

Неговият подвиг ще победи смъртоносната рана и ще му извоюва всесветско възхищение (Hughes). Изразът όλη ή γή (цялата земя) не се подава на ограниченото значение, което означава „земята” или отпадналия Израел (Chilton). Езикът на контекста (виж ст. 7б) увеличава забележката до световно приложение. Това ще бъде окончателното въплъщение на фалшивия Христос (Beckwith).

Стих 4

Учудването на света по отношение на оздравяването на смъртоносната рана на звяра преминава в поклонение на змея и звяра:

  καί προσεκύνησαν τώ δράκοντι ότι έδωκεν τήν έξουσίαν τώ θηρίω, καί προσεκύνησαν τώ θηρίω λέγοντες, Τίς όμοιος τώ θηρίω, καί τίς δύναται πολεμήσαι μετ’ αύτού

„И поклониха се на змея, по причина че даде властта си на звяра поклониха се и на звяра, казвайки:

Кой е като тоя звяр? и кой може да воюва против него?”

Поклонението на змея, за което изрично се споменава само тук в Откровение, който дава сила на звяра е едно и също с поклонението на звяра. И двамата са свързани с поклонението на образа (13:14-15), което както цялото идолопоклонство, е поклонение на дявола (виж 1 Кор. 10:19-21). Откровение споменава няколко пъти за поклонение на звяра (виж 13:8, 12; 14:9, 11; 20:4), а също така и за поклонение на неговия образ (виж 13:15; 14:9, 11; 16:2; 19:20).

Фактът, че звяра не може да се сравни с никой друг предизвиква хората да му се поклонят. „Кой е като този звяр” Τίς όμοιος τώ θηρίω е пародия на името Михаил, lAkym което на еврейски означава „Кой е като Бог”? Също така то е подигравка с подобен език използван относно Бог в Стария завет(виж Изх. 15:11; Пс. 35:10; 113:5; Ис. 40:18, 25; 46:5; Ер. 49:19; Мих. 7:18). Приликата между това богохулство от страна на покланящите се на звяра с това, което е споменато в 2 Сол. 2:4 е очевидна. На сцената в Откровение е представено отклоняване на вниманието от Бог, с цел поклонение на държавната сила и личността, която я ръководи (Charles). Скритият отговор на въпроса „Кой като този звяр”? е, никой.

Покланящите се на звяра приписват предполагаемата му сила над гроба, на неговата способност да води победоносна война. Когато те задават въпроса: „Кой може да воюва срещу този звяр?”, отговорът, който се подразбира е, никой. Жестоката му сила, която е получил от змея е много по-голяма, отколкото всеки друг може да притежава. За момент риторичният въпрос остава без отговор, но по-късно в 14:1-5; 17:14; 19:11-21 идва отговора му (Sweet). Агнето е способно да се изправи за война срещу звяра на бойното поле.  

В Откр. 13:5-8 са представени някои от активностите на звяра. Той упражнява два вида усилия; безочливо богохулство срещу Бог и почти неудържима сила на съблазняване хората. И двете са отражение на действията на малкия рог от Данаил (виж Дан. 7:8, 11, 20, 25; 12:7), който понякога е идентифициран с Антиох Епифан, прототипа на противопоставящите се на Бог сили, които ще се появят в края на световната история (Moffatt).

Стих 5

Звярът е убедителен говорител, на който е дадена власт която продължава за период от 42 месеца:

Καί έδόθη αύτώ στόμα λαλούν μεγάλα καί βλασφημίας, καί έδόθη αύτώ έξουσία ποιήσαι μήνας τεσσαράκοντα δύο.

"И даде му се да говори и с устата си горделиво и богохулно

даде му се още власт да действува четиридесет и два месеца”.  

Важният въпрос тук е дали неговите способности са му дадени от Бог или не са от Бог. Това се отнася за двукратното използване на фразата έδόθη „беше дадено” в ст. 5. Едно от мненията свързва глагола с έδωκεν (да дам) в стихове 2 и 4 и обобщава, че тя идва от звяра (Swete, Robertson). Аргументът е, че използването на същата форма в ст. 7а не може да казва, че Бог дава възможността на звяра да победи светиите (Smith). Изглежда, че обосновката не е вярна, тъй като стихове 5-8 притежават различна перспектива от тази в стихове 1-4. Новата перспектива отбелязва Божието провидение, което позволява на звяра степента му на власт, за да може светиите да могат да я понесат за известно време (Kiddle). Също така, ако това е разрешено от змея, той няма да ограничи действията на звяра за 42 месеца (Beasley-Murray). Той ще му позволи да продължи без ограничение на времето.

По-доброто разрешение е, че думата έδόθη (беше дадено) притежава значението „позволено от Бог”, както е в останалата част на книгата (виж 6:4, 8; 7:2; 9:5) (Alford, Swete, Lenski). Бог позволява на звяра да богохулства за известно време, но въпреки това ще го държи отговорен за поведението му. Един от уроците в Данаил, от които Йоан извлича мислите си е суверенитета на Бог над световните правителства (виж Дан. 4:17, 25, 32) (Caird). Бъдещето няма да бъде различно.

Фразата λαλούν μεγάλα (уста говореща велики неща), която е приписана на звяра притежава продължителна сила (уста, която продължава да говори велики неща). Това е подобно на описаното от Данаил за малкия рог от последните дни (виж Дан. 7:8, 11, 20, 25) (Swete, Walvoord). Вероятно той ще приеме името и атрибутите на Бог. (Stuart). Думата καί следвана от μεγάλα (велики неща) притежава склонност към себе възвеличаване „дори”  (Beckwith). „Великите неща” се състоят от богохулства срещу Бог. 

Също така Бог му дава власт, която ποιήσαι μήνας τεσσαράκοντα δύο (да продължи 42 месеца).  Думата ποιήσαι може също така да притежава смисъла за „работа” в който случай значението на фразата ще бъде (да прави чудеса в продължение на 42 месеца)(виж Дан. 8:12, 14; 11:28, 30, 32). Във всеки случай, думата μήνας е винителен падеж за продължителността на времето. За предпочитане е да приемем израза ποιέω като „продължава”, както е в Мат. 20:12; Дея. 20:3 и Яков 4:13 (Beckwith). Във всеки случай безумната дейност ще отбележи поведението на звяра, какъвто е случая с малкия рог на Данаил (Sweet). На него ще му се позволи да продължи в последната част на седмата седмица на Данаил, след като звяра е излязъл от бездната, за да упражни своята директна, сатанинска сила (виж 11:2-3; 12:6, 13; Дан. 7:25-27; 12:7) (Scott, Walvoord).

Стих 6

Стих 6 засилва казаното в стих 5, т.е. богохулната реч на звяра (Beckwith):

καί ήνοιξεν τό στόμα αύτού είς βλασφημίας πρός τόν θεόν,

βλασφημήσαι τό όνομα αύτού καί τήν σκηνήν αύτού, τούς έν τώ ούρανώ σκηνούντας.

(Предлогът είς изразява намерението, в речта на звяра, да богохулства. Той отваря устата си, за да богохулства срещу Бог.) (Robertson)

„И отвори устата си да изрече хули против Бога, да хули името Му и скинията Му,

па и ония, които живеят на небесата”.

Глаголното време аорист ήνοιξεν (той отвори) е минало, представящо цялата кариера на звяра (Robertson). Явно богохулството не е случайно качество на царството на звяра, но една от неговите постоянни характеристики. Като говорител на Сатана той изрича максималното относно неверие и неуважение към Бог, когато издига себе си над всички, претендирайки, че е суверенът. В това той отразява човека от Дан. 11:36-45 (Walvoord). В Лев. 24:16 е представена сериозната последица от този грях (Lee).

Изразът βλασφημίας πρός τόν θεόν (богохулства срещу Бог) е разработка на израза „богохулни имена” върху главите на звяра в ст. 1. От своя страна те получават допълнителна разработка чрез фразата βλασφημήσαι τό όνομα αύτού καί τήν σκηνήν αύτού, τούς έν τώ ούρανώ σκηνούντας (да хули името Му и скинията Му, па и ония, които живеят на небесата). Богохулство срещу Божието име е да го унижим или да го припишем на себе си. Богохулство срещу „светилището” (τήν σκηνήν) на Бог е пренебрежително говорене за мястото където Той пребивава (виж 7:15; 12:12; 21:3) (Beckwith).

С липсата на καί (и) пред τούς „тези, които живеят на небесата” значението на фразата е спорно. В светлината на решението да се елиминира въведителното καί (и), двете възможности, че цитата говори за верните, които все още живеят на земята или за светите ангели, които обитават небето, са неприложими. Друго тълкуване приема фразата като принадлежаща към думите όνομα (име) и σκηνήν (обитава) (Alford). Отхвърлянето на това подреждане е поради граматически причини тъй като причастието τούς ... σκηνούντας не се съгласува по род с нито едно от двете съществителни. Допълнителна пречка е странната комбинация ”обиталището, което обитава в небето”. Четвърто тълкуване казва, че това са светиите, които са умрели и са отишли в небето (Smith). Това тълкуване има предвид особено „тези, които идват от голямата скръб” (7:4), които сега са в небето, които са тясно свързани с детето от гл. 12, като по този начин увеличават враждата на звяра срещу тях (Smith). Това тълкуване се изправя пред трудността да обясни защо звяра е все още разярен срещу мъртвите, като някои от тях са убити от него. Защо той трябва да продължава да ги убива?

Вероятният отговор на проблема е да приемем думата σκηνούντας като приложение само към τήν σκηνήν и обясним името на мястото с термините за тези, които обитават това място, „неговото обиталище, т.е. тези, които обитават в небето” (Beckwith). Това обяснение задоволява сродната връзка между σκηνόω и σκηνή и представя причина за специалната вражда на звяра срещу обитаващите небето. Те са част от армията от ангели, които се присъединиха към своя водач, Михаил, в изгонването на змея от небето (12:7-9, 12).  От своя страна змея предаде своето безсилие и гняв на звяра. Множественото число на мъжкия род σκηνούντας който е съпоставен на единственото число от женски род σκηνήν е обясним като споразумение според смисъл, а не естествено споразумение. Мъжкият род е в съгласие с подразбиращата се дума άγγέλους.

Така че богохулството на звяра е отправено към небето, където Бог и светите Му ангели пребивават.

Стих 7

Властта на звяра над други хора е ясно формулирана:

καί έδόθη αύτώ ποιήσαι πόλεμον μετά τών άγίων καί νικήσαι αύτούς,

καί έδόθη αύτώ έξουσία έπί πάσαν φυλήν καί λαόν καί γλώσσαν καί έθνος 

„И позволи му се да воюва против светиите и да ги победи;

и даде му се власт над всяко племе и люде, език и народ.”

Повторението на фразата относно конфликта на звяра с двамата свидетели (11:7) ни казва за неговия конфликт със светиите (или останалите от нейното потомство, 12:17), тези, които не могат да избягат от обсега на звяра в пустинята (виж Мат. 24:16; Откр. 13:14) (Smith). Обявяването на война или побеждаване на светиите са същите идеи, както в Дан. 7:21, 23, където мрачния пейзаж е омекотен с утехата в 7:22. Побеждавайки светиите в този случай е поставяне край на живота им (виж 13:15) (Johnson). Използването на νικάω тук е иронично, тъй като накрая мъчениците са победители (виж 12:11; 14:1-5; 17:14).

Позволената от Бог власт на звяра έδόθη ... έξουσία (власт ... дадена) над племе, люде, език и народ έπί πάσαν φυλήν καί λαόν καί γλώσσαν καί έθνος е определено световна в своето приложение (цялата земя, Дан. 7:23). Агнето умря, за да изкупи хора от тези четири групи, които този водач ще доминира политически (виж 5:9). Този последен управител ще постигне това, което всеки от останалите управляващи е мечтаел да постигне, а именно, да притежава пълна власт над света (Beckwith, Walvoord). Това е заповедта, която му е дадена от змея (ст. 2б). Всеобхватността на тази фраза забранява приложението й за който и да е владетел в миналото (Morris).

Стих 8

Перспективата на пророка се променя с преминаването от минало в бъдещо време:

καί προσκυνήσουσιν αύτόν πάντες οί κατοικούντες έπί τής γής, ού ού γέγραπται τό

όνομα αύτού έν τώ βιβλίω τής ζωής τού άρνίου τού έσφαγμένου άπό καταβολής κόσμου.

„И ще му се поклонят всички, които живеят на земята, всеки,

чието име не е било записано от създанието на света в книгата на живота на закланото Агне.”

Пророчеството очаква почти световния успех, който звяра ще има в привличането на поклонници. Единственият ограничаващ фактор ще бъде отказа на избраните да се подчинят (виж Мат. 24:24) (Moffatt). Заедно, с възторжена враждебност срещу всичко християнско те ще развият съзнателно поклонение пред представителя на Сатана и неговите принципи, върху които звяра ще основе царството си (Lange). Световно поклонение пред звяра ще бъде най-високото постижение на тези, които се стремят към световна религия, отнемайки от Бог принадлежащото Му централно място.

Местоимението от мъжки род αύτόν (него) потвърждава по-рано достигнато заключение, че звяра трябва да бъде личност, а също така и царство (виж дискусията в ст. 1 относно θηρίον, "звяр"). Средният род на думата θηρίον (звяр) а също така и неговия антецедент (езикова единица, към която се отнася следващата езикова единица), трябва да изискват местоимение от среден род, за да са в граматическо съгласие, но писателя предпочита мъжкия род, защото този агент на змея е жив цар (Afford, Lee). Връзката на αύτόν (него) със звяра като обект на поклонение, както е в ст. 4 (Düsterdieck) не е възможна, тъй като този възможен антецедент е твърде далеч от ст. 8. Относителното местоимение от мъжки род ός (кой), 13:14, което се отнася за същия този звяр е допълнително потвърждение за неговото човешко естество. 

Фразата πάντες οί κατοικούντες έπί τής γής „всички, които живеят на земята” отново представя на сцената земните обитатели. Те бяха представени по-рано (виж 3:10; 6:10; 8:13; 11:10 [два пъти]) и ще играят роля в последните дни (виж ст. 13 два пъти; 17:18). Тяхната упоритост срещу Бог е явна, но тук се подчертава тяхната вярност и поклонение на звяра. Прибавянето на πάντες (всички) към обикновения технически израз подчертава световното поклонение на звяра, като допълнително потвърждение на неговото човешко естество в това време от бъдещето (Smith). 

Допълнителна характеристика за обитаващите земята е отсъствието на имената от книгата на живот на Агнето. Отрицанието на перфектното време γέγραπται (са ... написани) подчертава постоянното състояние на нещата; „имената не са запазени или не остават записани” (Robertson). За тези, които са предпочели да събират богатства на земята и да се поклонят на звяра, това е постоянно, доживотно състояние (Sweet). Настоящето отсъствие на имената им от книгата на живота може би се дължи на факта, че те никога не са били там, или че някога ги е имало там, но са били извадени поради неверие и последвалото го непослушание. Дискусията относно изваждането на имена от книгата на живота в 3:5 установява втората от тези алтернативи. Тъй като Агнето умря за всички, най-простото обяснение е, че имената на всички са били в книгата (Walvoord). Идеята за книга като тази притежава библейски корени, които се простират назад до (Изх. 32:32; Пс. 69:28), а също и в Новия завет (Фил. 4:3). Тя се споменава често се в Откровение(виж 3:5; 17:8; 20:12, 15; 21:27).

Тази книга принадлежи на Агнето (виж 21:27), а обитателите на земята са предпочели да служат на змея, вместо на агнето. Това е причината, поради която техните имена са извадени от книгата завинаги.  В пета глава Той е единственият, Който може да отвори печатите (5:6, 8) и Агнето, което е заклано е изкупило хора за Бог (5:9). В шеста глава хората се крият от гнева Му (6:16). В седма глава неговата кръв има очистваща сила (7:14) и Той получава поклонение като Бог (7:10). В глава 19 се празнува неговата сватбена вечеря (19:7, 9), а в глава 21 той осветява Божия град (21:14, 23) (Gess). Фразата τού έσφαγμένου (заклан) го идентифицира със закланото Агне от 5:6).

Напомнянето в ст. 8 άπό καταβολής κόσμου (от началото на света) се среща на шест други места в Новия завет (Мат. 13:35; 25:34; Лука 11:50; Евр. 4:3; 9:26; Откр. 17:8). В подобната на нея фраза πρό καταβολής κόσμου „преди създаването на света” (Йоан 17:24; Еф. 1:4; 1 Петр. 1:20), думата κόσμου  (свят) не може да бъде ограничена само до началото на човешката история, но трябва да обхваща видимия физически свят (Swete, Walvoord, Mounce). Връзката на фразата άπό καταβολής κόσμου (преди началото на света) с това, което я предшества е под въпрос. Свързана ли е тя директно с фразата γέγραπται (книгата на живот написана от началото на света) или с фразата έσφαγμένου (агнето, което е заклано от основаването на света)?  

Главното доказателство за връзка с фразата έσφαγμένου (агнето, което е заклано от основаването на света) е реда на думите в изречението. Фразата следва веднага след причастието (Alford). Това се равнява на разстояние само от 12 думи между фразата άπό καταβολής κόσμου (от началото на света) и изречението започващо с думата γέγραπται (книгата на живот написана от началото на света) (Mounce). От друга страна, главното доказателство за свързването й с изречението започващо с думата γέγραπται (книгата на живот написана от началото на света) е паралела със 17:8, и това е единствената възможна връзка. Същият личен глагол и същата фраза в този стих трябва да имат директна връзка, тъй като в стиха няма дума относно Агне, или че то е заклано (Swete, Lenski). Разбира се, че в 13:8 може би допълва мисълта от 17:8 с нещо различно (Alford, Caird, Johnson), но 17:8 предлага отговор на главното възражение за връзката с изречението започващо с думата γέγραπται (книгата на живот написана от началото на света). Между тях има седем думи разстояние. Фразата άπό καταβολής κόσμου (от началото на света) и изречението започващо с думата έγραπται (книгата на живот написана от началото на света) са разделени със седем думи и това показва, че контекстуалното разделяне не е сериозна пречка за връзката й с фразата έγραπται (книгата на живот написана от началото на света). Постоянното използване от същия автор е най-силното съображение за смисъла, на изречението започващо с думата έγραπται „книгата на живот написана от началото на света” е най-доброто разрешение. Този смисъл съвпада най-добре с непосредствения контекст. Тя представя предварително идеята, която продължава до 13:10, като загатва, че избраните са предопределени да не се поклонят на звяра и затова ще бъдат преследвани. Това им дава сила във време на слабост срещу звяра, че те все още са в опазващото провидение на Бог, където са били от създаването на света (Ladd).  

Стих 9

Откр. 13:9-10 представя преследването от страна на звяра и Божието закрилящо провидение, и как преследваните светии трябва да отговорят на преследването.

Тук пророчеството се обръща директно към верните относно тяхното поведение в тези бъдещи тревожни времена:

Εί τις έχει ούς άκουσάτω.

„Ако някой има ухо нека слуша.”

Тази заповед за слушане може да се отнася за това, което предшества в ст. 1-8 (сравни с Мат. 11:15; 13:9, 43; Марко 4:9, 23; 7:16; Лука 8:8; 14:35) (Lenski, Walvoord) или за това, което следва в ст. 10 (Swete, Lee, Smith). Изглежда, че това е призив за чуване на това, което следва в ст. 10 поради пословичното естество на ст. 10. С други думи стиха сочи в бъдещето, а не в миналото (Swete).

Този призив за слушане се различава малко от призивите в глави 2 и 3 (виж 2:7, 11, 17, 29; 3:6, 13, 22). В тези стихове призива е: „нека слуша, що говори Духът към църквите”, а изпускането „на църквите” тук е в съгласие с обещанието от 3:10, че християните ще бъдат опазени от сцената на тези нещастия. Призива в ст. 9 е отправен към друга група от верни, казвайки им какъв трябва да бъде техния отговор на ужасното преследване от страна на звяра (Bullinger, Walvoord). Призивът е да устоят във вярата си и да не се предават на потисника (Anne-Marit Enroth). 

Стих 10

Няколко много трудни текстуални въпроса затрудняват разбирането на ст. 10, но най-добрите мнения относно оригиналния текст се изразяват в следващия превод:

εϊ τις είς αίχμαλωσίαν ύπάγεί

εϊ τις έν μαχαίρη άποκτανθήναι άύτόν

έν μαχαίρη άποκτανθήναι. 

„Ако някой е за плен, в плен той отива,

ако някой трябва да бъде убит с меч (необходимо е) той да бъде убит с меч.”

Някои тълкуватели се опитват да приемат ст. 10 като предупреждение за Божествено наказание и преследване.  Това има косвен ефект на осигуряване на насърчение за светиите поради евентуалната Божествена намеса (Alford). Тази идея, която е в съгласие с текста, включващ израза άπάγει (отива далеч) в подчиненото изречение за условие в ст. 10 (Beckwith), извлича доказателствата си от общата истина за Божественото възмездие. Накрая Бог ще триумфира и ще накаже злите. Това представя основата за търпението на светиите в часа на тяхното преследване(виж Бит. 9:6; Мат. 5:38; 26:52; Рим. 12:19; Гал. 6:7) (Alford, Charles, Scott, Smith, Walvoord). Текстът служи също за предупреждение на преследващите (виж Откр. 13:5; 16:6; 18:2-3, 5-8, 20; 19:20) (Walvoord). Проблемът с тази линия на разсъждение е, че не е в хармония с непосредствения контекст. Ударението в тази част е победоносната война на звяра срещу светиите (Alford), без да се казва нещо за победата на светиите до 14:1-5. Също така думите са отправени към светиите, а не към преследващите ги. Трудно е да приемем стих 9 като въведение към заплаха (Sweet). Най-доброто доказателство за тази идея са старозаветните пасажи, за които Йоан загатва, като Ер. 15:2 и 43:11, които представят евентуалното поражение на грешните (Mounce), но като новозаветен писател Йоан трябва да придаде на думите на Еремия различен смисъл от този, който Еремия има предвид.

Второ тълкуване на ст. 10 вижда пасажа като адресиран към светиите, като ги насърчава да бъдат готови да страдат и ги предупреждава да не отвръщат на действията на звяра. Предупреждението е основано на фразата άποκτενει (ще убие) а не върху άποκτανθήναι (да бъде убит) в подчиненото изречение за условие в ст. 10, за което няма веществени текстуални доказателства. Причините, доказващи това тълкуване са логичността тези думи да бъдат отправени към светиите, а не до поклонниците на звяра; подобния призив, който е отправен към светиите в глави 2 и 3; заплахата за пленничество има значение за бъдещи мъченици, а не за поклонниците на звяра, а също така призива за вярност и издържливост в края на ст. 10 няма значение за безбожните, които очакват възмездие (Caird). Но тези причини са приложими до трето тълкуване, което ще дискутираме по-късно. Единственото отличително доказателство за това второ тълкуване е извлечена от думите на Исус в Мат. 26:52 подкрепяйки идеята за въздържане от употребата на меч (Moffatt, Caird), която се различава контекстуално от тази. Логичният недостатък на това тълкуване са неговите обяснения на първата част на сложното условно изречение, което изразява следствие, като представящо закона на човешкото възмездие (Charles). Това тълкуване поставя в конфликт двете части на стиха.

Трето тълкуване, което е основано на гръцкия текст, както е представен по-горе, представя ст. 10 като предупреждаващ светиите за предстоящото преследване от звяра и ги приканва да се подчинят на Божественото провидение (Swete). Стихът не съдържа забележка за използването на сила от тях. Той набляга върху неизбежността от преследване и смърт за светиите (Alford, Mounce). Тълкуването е в съгласие с поканата за слушане в ст. 9. Също така е в съгласие със забележката за издържане в края на ст. 10.  Той призовава светиите да приемат, че действията на фалшивия Христос са били наредени от Бог, което се вижда от четворното използване на έδοθη (13:5, 7, 14, 15) (Kiddle). Също така значението съвпада с ударението за Божественото провидение в пасажите на Еремия, за които Йоан загатва в ст. 1 (Ер. 15:2; 43:11)( Hughes). Ударението в настоящия контекст върху победата на звяра над светиите остава много малко място за всяко друго тълкуване, освен приемането му като върховната воля на Бог.

Края на ст. 10 представя личните качества, които са необходими на вярващите, за да издържат на трудните изпитания:

Ώδέ έστιν ή ύπομονή καί ή πίστις τών άγίων.

„Тука е нужно търпението и вярата на светиите.”

Наречието ώδέ (тук) фокусира върху подчинението на неизбежното (Robertson).  Тук и в 14:12 термина се фокусира върху издържането, а в 13:18 и 17:9 същата дума сочи към мъдрост. Внушеното веднага загатва за върховната власт на Божията воля, която винаги съдейства за крайното добро и благословение на изкупеното общество (Hughes), въпреки че това може да включва временни трудности.

„Издържане” (ύπομονή) охарактеризира схващането на Йоан и неговите съвременници по време на тяхното преследване (Откр. 1:9). Църквите в Ефес, Тиатир и Филаделфия получиха похвала за своето постоянство(Откр. 2:2, 3, 19; 3:10). Думата πίστις (вярност) е дума, която най-често е преведена като „вяра” в Новия завет, но в определен контекст, като този тук тя изисква допълнителното значение „вярност” или „преданост” (Charles, Beckwith). Напрежението на времето изисква търпение поради преследващата ръка на тиранина и вярност през тъмните времена, до като се стигне до края му (Stuart). Уверението, че Бог е суверен над всичко, което се случва, а също така, че звяра и змея имат само малко време, ще снабди вярващия с гориво, което да поддържа двете качества на духа. (Robert L. Thomas, Revelation 8-22, An Exegetical Commentary, стр. 150-159)