Арабско – Израелския конфликт

God cried Himself to sleep last пight.

Не saw ten thoиsaпd sons о' his

оn cruel crosses slain.

Когато William Stidger написа тези думи по време на Втората световна война, той не каза нищо относно националната принадлежност на тези синове на Бог, които умряха и това беше много мъдро, тъй като всички мъже и жени са деца на Всевишния.

Според записа на Писанията, Исмаил, бащата на дванадесетте арабски племена, беше син на Авраам и Агар и по този начин брат на Исак, който по-късно бе роден от Авраам и Сара. Във времето, когато Агар, в своето отчаяние бягаше от Сара, Бог и даде следното обещание относно детето в нейната утроба:

„После ангелът Господен й каза: Ето ти си заченала, и ще родиш син; да го наименуваш Исмаил, защото Господ чу скръбта ти. Той ще бъде между човеците, като див осел; ще дига ръката си против всекиго и всеки ще дига ръката си против него; и той ще живее независим от всичките си братя.” (Бит.16:11-12)

След издигането на Мохамед, двадесет и пет века по-късно, арабите, които се бяха присъединили към него изявиха претенцията, както и той направи, че те са наследници на Исмаил.  Бит. 25:12-18, където са изброени наследниците на Исмаил повтаря характеристиката, която му бе дадена в Бит. 16, като потвърждава, че наследниците на Исмаил живееха във вражда с всеки, с който имаха връзка. Предсказанията на Писанията са удивително акуратни относно бъдещето на бедуините и арабите.

Докато Писанията предсказаха, че бъдещето на Вавилон и Асирия ще бъде запустяване, (виж Ис. 13:19-22; 14:22-23; Ер. 50:13, 39-40; 51:26, 37, 43; Наум 3:7;  Соф. 2:13-15), а това на Египет понижаване (Ез. 29:15; 30:7,13-16), а това на юдеите разпръскване (виж Ез. 22:15; Осия 9:17; Амос 9:9; Втор. 28:25, 64; Лев. 26:33; Втор. 4:27; Неем. 1:8; Ер. 9:16; 24:9; 29:18), арабите щяха да продължат да съществуват вечно, като винаги щяха да бъдат различавани с характеристиките на Исмаил.

Първото записано дело на Исмаил е, че той се присмиваше на Исак. Първите забележки относно дадена тема в Писанията са пророчески за по-късно използване и това е приложимо и за този случай. Бит. 21:9 е образец за вековете, които следват и намира забележително съответствие в нашите дни. Първия сблъсък между двама братя, тъжно отразява единствения запис, който имаме за първите братя, родени в този свят. Кайн се присмиваше на начина на поклонение на брат си и след това го уби. Обърнете внимание, че първата „война” беше относно религия и писанията предсказват, в последната си книга, че последната война ще бъде относно контрастиращи системи на поклонение. Виж Откр. 13 и 16:13-16. „Лилиите изгниват по бързо от плевелите” и най-доброто, когато е извратено се превръща в най-лошото. Това доведе до кръвопролитията в Босна, Северна Ирландия, Палестина и навсякъде другаде. Също така беше и в средните векове и така ще бъде до края на времето.

Историята на арабите и израилтяните

Арабите

Паметниците на историята показват, че хората в арабския полуостров съществуваха от около 3 000 година преди Христос. Арабите от север, много от тях наследници на Исмаил и в седми век разпространители на мюсюлманската вяра, са от главно значение поради техните завоевания и култура. Трябва да имаме предвид предсказаното в Бит. 16 относно Исмаил, когато разглеждаме съдбата на неговите наследници. Той щеше да бъде „велик народ”, неизброим, чийто живот ще напомня за живота на диви магарета. Като такива арабите ще ценят свободата и ще победят много врагове, оцелявайки всички, които ще се опитат да ги победят.  Описанието в Йов 39:5-8 е уместно.

„Кой е пуснал на свобода дивия осел? Или кой е развързал връзките на тоя плах бежанец, За който съм направил пустинята за къща И солената земя за негово жилище? Той се присмива на градския шум, Нито внимава на викането на този, който го кара. Планините, които обикаля, са пасбището му; И търси всякаква зеленина.” (Йов 39:5-8)

Тези думи предлагат точен образ на общите характеристики и навици на расата, която за хилядолетия е населявала обширната пустиня и пасища на Арабия. Бедуините винаги са претендирали за неограничена свобода и за дълго време бяха в опозиция на установения ред на цивилизования живот. Поговорката: „В пустинята всеки е враг на другия” е много приложима. Независимо от техните пустинни домове, хората в Арабия се умножаваха и процъфтяваха.

Обърнете внимание на следното от Patrick Fairbairn:  „Победоносните войски на арабите разпръснаха ужаса за тях на далеко. Те издигнаха повече от хиляда трона и установиха своите колонии, своите езици и своята религия от Сенегал до реката Инд, от Ефрат до Индийския океан.”  

Съвременник на Fairbairn написа най-поразителното и изчерпателно кратко изложение, което арабите са имали привилегията да видят. Ето го: „Само няколко са тези, които можеха да достигнат тази особеност, тъй като съществуват само няколко народа, които са достигнали до такова високо ниво на почит, или до такава степен на слава, че да бъдат отбелязани на страниците на вдъхновената истина или в общата история на света. Ако от всички събития, трябва да изберете тези личности, може би най-последния, на когото ще обърнете внимание, ще бъде сина на тази отхвърлена робиня, без баща, без приятел, без перспектива, приемащ пустинята за свой дом. Въпреки това, тези пустинни странници, живеещи в скалите, бяха обект и източник на изненада и терор за своите земни съседи.

Те са първите, които предложиха за търгуване своето злато, подправки и скъпоценни камъни. Те бяха тези, които обзаведоха флотата на Тир и станаха известни с това. Те са тези, които дадоха на монарсите това, с което те украсиха палатите си. Те бяха тези, които дадоха известност и почит на силата на ръцете, като завладяха плодородните полета на Египет с едната, а с другата, планините на Асирия. Така че по време на годините на успех те `продължиха да живеят в присъствието на всичките си братя`, независимо дали вавилонците или македонците, персийците или римляните владееха съдбите на света, арабите окупираха същата позиция и упражняваха да голяма степен същата сила.

В по-късни години, те се завърнаха под различна форма, и техния път беше последван от много по-смъртоносни последици. В едната си ръка те издигнаха Корана, който те смятаха като едновременен продукт и инструмент на техния велик пророк, който каза, че е дошел от Бог, а с другата те размахваха меча, а народите трепереха и падаха пред тях. Те тръгнаха на изток и преминаха през мътните и буйни води на Ефрат и Тигър и повалиха милионите в Индия, достигайки дори до стените на Китай. Те тръгнаха на север и повалиха святите места в Палестина, повалиха градовете, храмовете и кулите на Гърция, преминаха през Босфора, издигнаха символите на своята сила и се превърнаха в мощна империя в източната част на Европа.

Те тръгнаха на изток и `наводниха` полетата на Египет с много по-малка съпротива, отколкото водите на Нил, втурнаха се по брега на Barbary, след което се разпростряха в средна и западна Африка, прескочиха кулите на Херкулес и бариерите на Испания, поставиха полумесеца на стената на Гренада и осветиха тъмната Европа с лъч на науките и след това се завърнаха, оставяйки следите на техните науки и тяхната сила в символите на математиката, които са използвани дори до днес в нашите училища. Така че техната история, която е толкова уникална и толкова изумителна е била преплетена с историята на всички хора, за да може да събере от всички тях увеличаващи се доказателства за истинността на тази книга.” The BibIical Illustratoг, 1: 629.

От това изказване на J. Aldis не бива да достигаме до заключението, че в арабския свят не съществува земеделство или големи градове. Багдад в Персия и Кордова в южна Испания бяха центрове на исляма с голямо влияние и в 11 век Кордова беше най-големия град в Европа с 80 000 пазара и над 1 000 джамии. Той беше известен с тъкачниците си, работилниците за метал, а също така център на науката с много библиотеки, някои от които притежаващи над 400 000 книги. Тук беше запазена историята на Рим и Гърция и предадена на по-късните поколения, нещо което също бе направено от християнските манастири в средновековието. В същия век настъпи земеделска промяна в ислямския свят, този свят, който беше обединен чрез джамии и призива за молитва.

Навсякъде меча на ислямската религия беше в авангарда на търговията с кервани от камили, пресичащи пустинята, натоварени със скъпоценни камъни и други скъпоценности. Там, където меча владееше, човек трябваше да признае, че има само един Бог (Алах) и че Мохамед беше неговия пророк и всичко друго беше наред.

Докато днес арабския свят съдържа повече от една раса и се различава по значителен начин, включително цвят на кожата, повечето от тях са мюсюлмани, въпреки че съществуват милиони християни между тях. В Египет например има над пет милиона Коптски християни. Отличителният знак на арабите е арабския език и грижливото пазене на арабската култура. По този начин около двадесет държави могат да бъдат охарактеризирани като такива, Алжир, Бахрейн, Египет, Ирак, Йордан, Кувейт, Ливан, Либия, Мавритания, Мароко, Оман, Катар, Саудитска Арабия, Сирия, Тунис, Обединени Арабски Емирства, Йемен. Три четвърти от арабското население на света живее в шест страни – Алжир, Египет, Ирак, Мароко, Судан и Сирия. Най-много араби живеят в Египет.

Трябва да имаме, предвид че докато повечето араби са мюсюлмани, не е истина, че всички мюсюлмани са араби. От средата на 15 век Отоманската империя, водена от турците контролираше по-голяма част от земите на арабите и първата световна война беше тази, която постави край на турската сила. Днес в някои мюсюлмански държави, като Индонезия например, има много малко араби.

Книгата на Samuel Р. Huntington The Clash of Civilisations and the Remaking of World Order трябва да бъде изследвана внимателно и специално страници 46-47, 110-111, 118-119, 312-313 и най-вече последната страница на текста – стр. 312. Тезата на Huntington е, че главните религии в света са отговорни за своите цивилизации и сходствата между тези религии трябва да водят към международно сътрудничество, за да може да се избегне увеличаващата се тенденция към варварство и анархия. След следата на 1070 г. Съществува значително увеличаване на религиозната ревност в целия свят, но едновременно с това в положението на света се появява „явен хаос”, който заплашва самото съществуване на световната цивилизация.

Huntington набляга на идеята, че исляма се увеличава не чрез разговори, както е при християните, но чрез размножаване. Следователно исляма ще достигне християнството по брой в началото на този век. Преобладаващата жизнеспособност на младата култура в исляма, разпространява мощно и често яростно настроение на драстични промени всред ислямските държави. Увеличаващото се вълнение в света е неизбежно и само обединението на религиите на основата на споразумения относно централни позиции, може да спаси човечеството.

След 1918 г. Обществото на народите даде на Великобритания и Франция контрол над арабските земи. Обещанията, които бяха дадени на арабите от Англия, не бяха изпълнени. Ирак и Палестина бяха контролирани от Англия, а Ливан и Сирия от Франция. Арабските народи разцъфтяха между 1920 и 1930 година и всички арабски народи осигуриха своята самостоятелност.

През 1917 г. населението на Палестина беше главно от мюсюлмански араби и само малко число от юдеи. След молбата на Англия, Обединените нации поеха грижата за разрешаване на арабско-израелския проект и в 1947 г. чрез заповед на ООН Палестина беше разделена на арабска и юдейска държава, която по-късно бе наречена Израел, и еврейския беше приет като официален език.

14 Май, 1948 г. беше рождената дата на новия Израел и в същата тази нощ атаките на арабите започнаха.

Израилтяните

Библиографията за Ерусалим, събрана преди почти двадесет години съдържа над 6 000 заглавия. Той е свещен град на три религии и е заемал централно място в умовете и сърцата за много векове. Страната, в който той се намира е по-малка от Тасмания в Австралия или щата Мейн в САЩ и въпреки това е била главната точка на историята. Днес в нея живеят около шест милиона хора – един милион от тях са араби – и това е един от най-неспокойните райони на света.

Израилтяните, или юдеите са една от най-великите тайни на историята и Библейските предсказания относно тях, както тези относно арабите, са достатъчни, за да докажат Божественото вдъхновение на Писанията. Марк Твен почувства тайната на Израел и написа следното: „Ако статистическите данни са верни, юдеите съставляват по-малко от 1% от човешката раса. Това предлага, мъглявина, издишан дъх от звезден прах в ярката светлина на Млечния път. Правилно би било, да не сме чували нищо относно юдеите, но ние чуваме за тях, винаги чуваме. Те са известни на планетата, както всички останали хора. Тяхното търговско значение е разточително и извън всякаква граница до най-малкото на техния обем.

Техния принос към световния списък с велики имена в литературата, науката, изкуствата, музиката, финансите, медицината и трудните за разбиране науки са извън всякаква пропорция, до най-малкото им число. През всичките му векове те се бореха забележително в този свят. Те направиха това с ръцете им завързани зад гърба им.

Египтяните, вавилонците и персийците се издигнаха, изпълниха планетата със звуци и великолепие, след което западнаха до състоянието на сън и изчезнаха. Гърците и Римляните ги последваха, вдигнаха много шум и след това изчезнаха. Други народи се издигнаха и бяха силни за известно време, но след това и те изгоряха. Днес те са в полумрак или са изчезнали.

Юдеите видяха всички тези, победиха ги и днес те са това, което винаги са били, не показващи упадък и слабости продиктувани от годините, няма отслабване на техните части, нито отслабване на енергията им, нито отслабване на тяхното сърце и агресивен ум. Всички неща са смъртни, освен юдеите. Всички други сили отминават, но те остават. Каква е тайната, на тяхното безсмъртие?

След времето на Марк Твен, юдеите останаха еднакво известни, въпреки че числото им се смали до по-малко от 1% на земното население. Нека се обърнем към последните 2 000 години от еврейската история.

Най-голямата криза за Израел след вавилонския плен в шести век преди Христос беше унищожителната атака на армиите на Антиох Епифан във втори век преди Христос, като резултата от това беше приблизително изкореняване на тяхната религия и смъртта на множество хора. След завръщането си от Египет в 167 г. преди Христос Антиох превзе Ерусалим и постави в него сирийски гарнизон. Последва насилствен опит за промяна на вярата им. Идол, с образа на царя бе поставен в храма и жертви, които бяха принасяни на него замениха юдейските сутрешна и вечерна жертви. Това продължи в продължение на три и половина години, обхващащо 2300 талмудски служби. Виж Дан. 8:13-14 и историята, която е записана в книгите на Макавеите.

Юдейските патриоти, водени от семейството на Макавеите разби сирийските армии, събори идола и очисти светилището в 164 г. преди Христос. Ханука е паметника на тази победа и Исус присъства на нейното празнуване. Виж Йоан 10:22.

Новият Израел сега се радваше на своята свобода, но това продължи до идването на римляните през следващия век. Едно поколение след кръста римляните, при отмъщение за бунт на юдеите изгориха храма, обезглавиха множество юдеи и разпръснаха останалите. Това беше началото на еврейската диаспора. Въпреки това имаше още бунтове на евреите в началото на 130^те години и един от тях продължи четири години. След потушаването му беше издаден указ, че никога повече нямаше да се разреши на юдеите да влезнат в Ерусалим и тяхното разпръсване беше завършено.

Четейки който и да е исторически запис в последните 2 000 години означава да се сблъскаме с изумителен и съвършено уникален запис за непрестанни преследвания и изгнания. Това е дори още по-учудващо, като се има предвид това, което цивилизацията и християнската църква дължат на презряната нация. Всеки писател в Библията е юдеин, освен Лука. Месия беше юдеин и Той каза: „Спасението е от юдеите.” (Йоан 4:22)

Както всички останали човешки същества, юдеите бяха предразположени да се отдалечават от Бог, но Бог ги освобождаваше отново и отново. Прочетете в книгата Съдии относно седемте падания, седемте покаяния и седем освобождения.

Но защо нямаше спасение за тях в последните двадесет века? Бог говореше чрез еврейските пророци век след век. Защо няма еврейски пророк в последните две хилядолетия? Как можем да обясним това, че тази велика раса, е била наставлявана от много от своите водачи, да презре и в много случаи да мрази единствения юдеин, който някога е опазил съвършено Мойсеевия закон! Не е ли това тайна? Защо трябваше да отхвърлят Исус, единствения юдеин, който напълно е бил верен на Стария завет?

Защо юдеите се чувстват отчуждени от единствените хора на света, християните, които са направили повече от тях за разпространението на свещените Писания на еврейската Библия? Защо се случва така, че те смесват своите гонители с Този, Който изискваше от Своите последователи да обичат враговете си? Тези хора, които век след век убиваха, посичаха, измамваха, лъгаха, обираха и измъчваха юдеите никога не са били истински християни, както смесеното множество, което излезна от Египет с Израел не бяха истински юдеи.

Военните експедиции (осем главни) от изявени християни между 1100 и 1300 години, чиято цел беше да освободят Светата Земя бяха мотивирани от смесица на религиозен ентусиазъм, алчност, желание за власт на бъдещи земи и омраза към мюсюлманите. Докато европейските войници рядко атакуваха юдеите в техните градове, ограничението беше изоставено надалеко от дома на юдеите, в градовете Rhineland те страдаха ужасно. В Маinz юдеите се самоубиха масово и загинаха над 1 000 души. Първите кръстоносци бяха виновни за ужасните масови кланета извършени в Ерусалим. Кръвта буквално течеше по улиците и когато хората ходеха по тях, те стъпваха в кървави локви. Детския кръстоносен поход през 1212 беше пълен провал с трагични размери, когато повечето от младежите умряха от студ, глад, в морските бурии или бяха продадени като роби на мюсюлманите. Само няколко от тях успяха да се завърнат обратно.

Тази тъжна история ни напомня за това колко лесно грешното човечество може да бъде уловено от корпоративната сила и масовия ентусиазъм. Само напълно узрели души могат да се противопоставят на тази зараза. Ако някога е имало книга, която да предупреждава относно необмислено подчинение, това е Библията и принципа ясно подчертава, че тези, които злонамерено причиняват болка на други юдеи или езичници, никога не са срещали Господаря. А тези, които отказват да протестират, срещу злото в своите общини или корпоративно религиозно тяло, трябва първо да научат първия принцип на истинската християнска вяра. Нито един истински християнин не трябва да изпитва омраза, или каквато и да е форма на антисемитизъм или етническо прочистване.

Бог ни е дал начини за разрешаването на тази тайна. Прочетете Втор. 18:15, 18-19 като пример:

„Господ твоят Бог ще ти въздигне отсред тебе, от братята ти, пророк, както е въздигнал мене; него слушайте,... Аз ще им въздигна отсред братята им пророк, както съм въздигнал тебе, и ще туря думите Си в устата му; и той ще им говори всичко, което Аз му заповядвам. А който не послуша думите Ми, които той ще говори в Мое Име, Аз ще искам ответ от него.”

Господ им обеща пророк като Мойсей. През цялото време е имало само един пророк като Мойсей. Имало е само един, който установи ново общество, Който беше велик Законодател и Спасител, който беше Посредник на Нов завет.

Както Мойсей, Исус беше заплашен в детството си от жесток цар, но Той избегна присъдата, а други деца умряха. Както Мойсей, Исус прекара раните си години в неизвестност и след това се появи, за да извърши чудеса и освобождения. Както Мойсей, Той живя чрез вяра в Невидимия, отказващ се от богатствата на царствата. Както Мойсей Той имаше контрол над морето и нахрани множествата с хляб. Както Мойсей, Той беше смирен и съгласен неговото име да бъде заличено заради греховете на своя народ. В около седемдесет отношения Исус беше „както Мойсей”.

Прочетете Втор. 28:15-23, 29, 64-47 и 2 Лет. 36:15-16, 20-21. Наистина тука е записано едно от най-великите пророчески предупреждения, които някога са били дадени на човечеството. То предупреждава, че ако Израел е непокорен на Бог, той ще ги разпръсне всред всичките народи, където те няма да намерят покой. Те ще живеят в постоянно напрежение изпълнени с ужас през деня и през нощта. Те ще се превърнат в пословица за другите народи и ще бъдат обект на омраза, проклятие и преследване. И това е изпълнено.

Прочетете Дан. 9:24-27. Когато Месия дойде, Той щеше да бъде отхвърлен от своя собствен народ и предаден на смърт. Въпреки че Той дойде, за да сложи край на престъплението, да постави край на греха, и да направи омилостивение за неправдата, юдеите, които притежаваха светски настроен ум, щяха да го презрат и отхвърлят! В резултат на това, казва Дан. 9 Ерусалим и храма ще бъдат разрушени и до края на времето юдеите ще страдат от войни и запустяване.

Вземете която и да е енциклопедия и погледнете историята на Ерусалим. Той познава повече катаклизми, повече завоевания, отколкото който и да е друг град на земята. Дори преди идването на Христос, той е бил унищожаван и възстановяван, или завладяван обратно от различни хора 24 пъти.

Когато говорим за съвременния Израел, трябва да имаме някои неща в предвид. Едно от тях е факта, че голяма част от съвременните юдеи не са наследници на Авраам (точно както много от съвременните араби не са наследници на Исмаил). Кхазарите са турци, които преди столетия приеха юдаизма и се превърнаха в множество от тези, които населяват юдейските заселища в Полша и Русия. Второ, много хора на запад приемат, че юдеите приемат Стария завет като вдъхновеното Божие Слово. Това не е истина за повечето юдеи. Повечето от тях са атеисти или поне отхвърлят религията. Дори в САЩ, където до скоро имаше повече юдеи, отколкото в Палестина, само 20% посещават синагогите. По всяка вероятност поне половината от тези, които посещават синагогите, ги посещават по причини различни от религиозни. Те посещават поради етични, социални или финансови причини.

Всред многото катастрофи, които сполетяха юдейската нация, тези в Полша и Украйна през (1648-49) и погромите в Русия в последното столетие на петнадесети век имат ужасно влияние. Те показаха напълно ясно, че никога няма да има сигурност за този народ всред други народи. Според юдейските хроники 100 000 бяха убити и над 300 населени места унищожени в периода 1648-49 год. Това засегна местата заселени с юдеи в целия свят. Три века по късно, в императорска Русия, официалните юдейски закони представляваха паметник на човешкото безразсъдство и жестокост. Законите против юдеите бяха почти 1 000 печатни страници. Въпреки това юдеите съставляваха 1/24 от населението. Първия Руски погром се случи в 1971 г. и бе последван от серия от нови погроми. Така че се създаде паника и потиснатите започнаха да напускат страната. Те заминаха на запад. Повече от два милиона от тях накрая емигрираха в САЩ, като това оказа голямо влияние на световната история включително изхода на Втората световна война.

Когато капитан Alfred Dreyfus, единствения юдеин, който служеше във френската армия, беше обвинен фалшиво, че е предал тайни на германците и в следствие на това бе опозорен и отстранен от армията, главното семе на ционизма бе посято. Theodor Heгzl беше един от малкото журналисти, който беше свидетел на подигравката по време на съда и шест месеца по-късно, той завърши първия проект на своята монументална творба Der Judenstaat. Накрая Dreyfus беше оправдан и освободен от Дяволския остров, като по този начин се превърна в пример за съдбата на своя народ.

Юдеина Алберт Айнщайн, въпреки че не беше практикуващ юдеин, промени, начина по който двадесети век видя всемира. Но при демонстрирането на истината на закона за относителността, несъзнателно той пося семето на относителността, смесица и изкривяване на неговата мисъл. Морална относителност щеше да охарактеризира века и да унищожи безусловните факти на юдео-християнската етика – етика, в който Айнщайн дълбоко вярваше. Jacob von Hoddis, който е наречен „най-известния и прочут поет в Германия” постави съвременното объркване в стихотворна форма в „Края на света” на немски ("Weltende"),

Думите на историка Paul Johnson са дълбоко значими: „В 1914 г. младия поет полудя, като веднага беше последван от почти цяла Европа, в бързия танц на унищожението, от които перспективата и опасното положение юдеите се очерта драматично трансформирано.” (А Histoгy of the Jews, р. 421)

Множеството от професори в университетите в Германия по време на първата световна война бяха юдеи. Но когато Хитлер дойде на власт през 1930 г. той направи антисемитизма (който възникна към края на деветнадесети век) важна част от програмата на нацистите. Това беше началото на избиването на почти шест милиона от десетте милиона юдеи, които живееха в Европа. Много страни сътрудничиха, някои, като САЩ под ръководството на Франклин Рузвелт, като не направиха нищо, за да облекчат опасността за юдеите.

Италия и Дания, не последваха същия път, както Франция и тези две страни спасиха много от заплашените юдеи. Преди започването на войната някои евреи, учени със световна известност избягаха в САЩ и по този начин гарантираха изгубването на войната от Германия. Някои от тези учени са свързани с откриването на първата атомна бомба.

През 1930 г. много евреи емигрираха в Палестина и към края на Втората световна война в Палестина живееха около 600 000 евреи. Съществува предистория за този факт, и тя трябва да бъде забелязана.

На 9 Ноември 1914 г. Herbert Asquith, британския министър председател обяви: „Турската империя се самоуби.” Султана заплаши, че ще вземе 100 хиляди мюсюлмани и ще ги опълчи срещу короната. След като взе решение, да постави край на Отоманската империя, Британия едновременно прокара пътя за еврейска държава в Палестина.

Преди края на Първата световна война, външния министър Balfour даде определени публични обещания от страна на Британия относно ционисткия въпрос. Британските войски започнаха да завладяват Палестина, която те трябваше да управляват, докато я предадат на UNO в 1947 г. Едновременно с Balfour американското правителство започна да подкрепя идеята за юдейско-палестинска държава. Генерал Т. Е. Lawrence, известния „Лоренс от Арабия”, също одобри тази идея, въпреки че много от арабите бяха категорично и обяснимо против.

Три години след примирието, Англия сбърка в избора си на главен мюфтия, който беше противник на ционисткото движение. Той щеше да създаде пропаст между ръководителите на арабите и евреите, която пропаст никога не е беше преодоляна. Както историка Paul Johnson казва: „цялото бъдеще на Палестина зависеше от въпроса на еврейската емиграция." В началото Британците смятаха за дадено, че тази емиграция ще бъде неограничена, но много бързо промениха мнението си. В 1922 г. Чърчил, който подкрепяше ционисткото движение изиска всички ограничения относно еврейската емиграция да бъдат премахнати.

За съжаление евреите не се възползваха от тази възможност по време на затишието през двадесетте години. Едновременно с влошаването на тяхната позиция в Европа, бариери бяха издигнати, за да ограничат преместването им в Палестина и изграждането на държавата им. Стотици хиляди евреи се опитаха да влезнат в земята, но Британските власти ограничиха емигрирането до 12 000 за година и от юли, 1937 г. до 1939 г. обещанията на Balfour пропаднаха. Въпроса сега беше дали европейските евреи могат да оцелеят.

Десетилетия по-рано, като агент на антисемитските царе, един руснак в Париж изобрети позорния Protocols of the Elders of Zion, труд, който се стремеше да докаже намеренията на евреите да унищожат демокрацията. След триумфа на болшевиките на протоколите бе дадено първостепенно място. Но оттогава много, които би трябвало да са запознати по-добре с въпроса, са били измамени от подправения документ, която включва хора като Hilaire Belloc и G. К. Chesterton. Ранните години на двадесети век видяха повторение на ненадминатата грешка на Мартин Лутер, когато той обърна гърба си на евреите в Германия през петнадесети век.

Но нищо не можеше да спре вълната на ционизма. След големите източни кланета през 1648 г. и тези в Русия през 1881 г. десетки хиляди евреи в паническо бягство се озоваха в Британия или временно там на път за САЩ. Към края на войната Чърчил писа до държавния секретар: „Не мога да разбера, защо тази мъченическа раса, която е разпръсната в света и страда, както никоя друга раса не е страдала, в това критично положение, трябва да и се откаже удовлетворението да има знаме.” Две години преди това, Англичаните бяха върнали кораб с емигранти Struma и 770 души се удавиха.

Отчаяните цели водят до отчаяни средства. До голяма степен съвременния тероризъм се дължи на суровите ограничения, които бяха наложени на еврейските емигранти в Палестина. Menachem Begin, който оцеля в руския Гулак постави началото на Irgun, терористична организация, чиято цел беше да направи престоя на Англичаните в Палестина толкова труден, че да ги принуди да я напуснат. След като обеси двама Британски сержанта и взриви хотела цар Давид, той успя. През 1947 г. министър председателя Begin обяви, че той поставя проблема Палестина в ръцете на Обединените Нации. (Обесването на Британските сержанти се случи след това, ускорявайки оттеглянето.)

Както САЩ, така и Русия по време на среща на UNO подкрепиха ционизма и на 14 Май 1948 г. Израел обяви своята независимост. Незабавно главния секретар на арабската лига обяви по радиото: „Това ще бъде война на изтребване и клане от голямо значение.” Изкусна военна акция от страна на израилтяните спечели войната, преди да беше започнала. Това беше деня, в който последния англичанин напусна Палестина. Арабските армии нахлуха в Израел, но атаката беше безуспешна.

Две трети от един милион араби избягаха териториите, които бяха във властта на Израел. Докато Израел обедини своя народ, които избягаха от арабските държави, арабите се задоволиха да оставят своите хора в емиграционни лагери като нотариален акт за земята и като протест срещу това, което те смятаха като незаконно притежание на земята от Израел. Поради това, цяло поколение от араби е израснало в лагери за бежанци, явно нежелани от никого в света.

Да не бъдеш желан, означава да не си обичан, това означава, че си без стойност. Това ражда насилие от гняв и чувство на безсилие. Арабско-израелския проблем не може да бъде разрешен, докато проблема с лагера за бежанци не е разрешен. В края на 1980 г. арабските бежанци бяха много повече, отколкото преди четиридесет години. Това не е в резултата само на последните войни, но и резултат от естествен прираст.

В кратката война, която беше започната от Gamal-Abdel Nasser през 1956 г. израилтяните извоюваха бърза победа, като завладяха целия Синай и Газа. След войната Уоm Кippur през 1973 г. започната от египтянина Anwar Sadat, Израел нарасна до настоящите си размери, включително целия Ерусалим и населените места в West Bank. Това са местата, които са настоящите проблемни точки във всички преговори. Ерусалим беше този, който унищожи старанията за помирение през Септември 2000 г. в Саmр David. Когато Sharon застана на планината на храма, той ускори „разклащането”. Избиването на стотици американци в Ливан и масовото избиване на араби в лагерите за бежанци от привърженици на Израел нажежи значително положението.

Независимо от най-добрите последователни  старания на американските президенти и други, независимо дали заседанията са били в Саmр David, Madrid или някъде другаде, всички усилия за разрешаването на арабско-израелските отношения пропаднаха. Тази страница е писана през Юни 2002 г., когато Джорд Буш отчаяно правеше нов опит.

Настоящето и бъдещето

На повечето араби и израилтяни в Палестина им е дошло до гуша от конфликта. Нормалният живот е невъзможен и от двете страни. В Израел децата се страхуват да се събират на групи или да участват в социални мероприятия. Поради практически причини повечето от домовете и от двете страни изглеждат като запечатани и в тях живота е проблематичен. Плановете са прекратени или условни. Туризмът умира, а бизнесите рязко намаляват. Съществуването е невъзможно за по-дълъг период без драстични промени. Еврейските селища в West Bank и взаимните претенции относно Ерусалим с неговите свети места, представляват основната бариера за разрешение на проблема.

Мюсюлманите владееха Ерусалим в продължение на 14 века и Израел е имал мъдростта, да изисква от своя народ да изостави планината на храма под контрола на мюсюлманите. Фанатиците фундаменталисти се опитват да променят тази позиция, но без подкрепата на правителството на Израел. Не съществува възможност за мюсюлманите да вземат обратно контрол над града, тъй като те нямат армия, а израелската армия е четвъртата по сила в света. Освен това, управляващите тела на арабите пълни са пълни с корупция и некомпетентност.

Съществуват повече от пет милиона араби, които са наблъскани в лагери за бежанци. Повечето от тях са второ или трето поколение „отхвърлени”, пренебрегнати от Израел и останалия свят. Дори много от арабските държави са доволни от ситуацията, тъй като отклонява вниманието от несправедливостите в техните земи. Не е за учудване, че млади и страстни араби, чувствайки срама от отхвърлянето, са разгневени и готови да умрат, за да поправят неправдата.

Също така има много в Израел, които се чувстват неудобно поради факта, че тяхната държава, е била изградена върху руините на друга, че техните войници, по време на установяването на новата държава практикуваха етническо прочистване, избивайки 30 арабски селища. Също така те знаят, че в тяхната традиция, еврейските Писания учат, възстановяване на притежанията на изгнаниците след петдесет години – милостивия план на Юбилейната година.

Неуспеха да се разреши проблема с West Bank и Gaza е бил главна пречка, за тези, които участват в преговорите за примирие и по специално в

Camp David II.

Израел следва своята политика на апартейд, като не приема предизвикателството да живее заедно с Палестинците, но вместо тях. След подписването на споразумението в Осло, правото на завръщане и премахването на препълнените лагери за бежанци, изчезна от политическата памет на Израел. Всичко това се случи, независимо от факта, че правата на палестинците са вкоренени в международния закон, като световната декларация за правата на човека. Вижте U.N. General AssembIy Resolution 194.

В последните месеци, между две и три хиляди палестинци има няколко стотици израилтяни. Но често се забравя, че повечето от палестинците не са терористи. „Разтърсването” като цяло е мирен протест. За всеки от самоубиващите се носители на бомби има хиляди, които отказват да направят това.

Признат принцип е, че в справедливите войни, жените и децата имат имунитет. Това не е практика вече в продължение на 60 години и неотдавнашния поток от взривяващи се носители на бомби и нашествията на израилтяните в арабските градове за бежанци, но илюстрира дълбочините, до които съвременната цивилизация е потънала. Трябва да запомним, че Израилтяните осуетяват повече от девет от десет подобни атаки, около две всеки ден. Но не трябва ли да обърнем внимание на причината за тези престъпления, вместо на защитата?

Само си представете, че САЩ, този бастион на свободата, преди около петдесет години бяха решили да се намесят в полза на арабските бежанци. Представете си, че в края на петдесетте и началото на шестдесетте години, Америка беше направила за Арабите това, което плана Marshall направи за Европа. Представете си за милиардите долари, които те щяха да спестят, да не споменаваме факта, че по ценен е човешкия живот. Вземете предвид големите непрекъснато нарастващи разходи на войната срещу тероризма, която може би никога не би започнала, ако не беше широко разпространеното убеждение всред арабите, че САЩ е великия Сатана, който не се интересува от тяхното състояние и окуражават израилтяните в тяхното потъпкване на палестинците, чрез дара на милиарди долари годишно. Прибавете към това, мюсюлманското убеждение, че хиляди деца в Ирак са умрели, поради санкциите на САЩ.

Тези от нас, което посещаваме християнските църкви, трябва да имат предвид мнението на Hans Kung, който потвърди, че никога няма да има мир в света, докато бариерите между християните не са премахнати. Това не изисква жертването на принципи, а само царуването на милосърдие.

От друга страна, никога не трябва да забравяме, че повечето от това, което се представя за религия в подбуди, всъщност е нищо повече, а егоистична политика. Всяка религиозна група, която не практикува принципа на проповедта на планината на блаженствата, всъщност въобще не е християнска, независимо от тяхната изповед. Да обичаш враговете си е характерната черта на обърнатите и да следваме стъпките на Христос, изисква нежност и състрадание, но никога жертването на принципа.

Какво е бъдещето? Временно решение може да бъде успешно, преди тази книга да излезе от печат, но ключовата дума е „временно”.  Писанията са ясни, че след като отхвърлиха своя Месия, юдеите ще трябва да съжаляват до края на времето относно своята столица, която ще бъде изложена на войни и запустяване. Последния стих в Дан. 9, след като предсказва посичането на Месия, прави това много ясно.

Световното значение на арабско-израелския конфликт

Malcolm Muggeridge обичаше да посочва, че всичко, което се случва в нашия свят притежава дълбоко параболично значение, независимо дали е падането на лист, експлодирането на атомна бомба, или каквото и да е друго. В това отношение Библията говори много ясно относно настоящето и миналото на арабите и евреите.  

В края на Колосяни 4 Павел използва Исмаил като тип на всички тези, които са заслепени от видимото и материалното, че те са водени да потъпкват всички, които виждат с духовните си очи. Като младеж, той не можеше да разбере защо трябваше да се вдига шум за бебето Исак, а той беше пренебрегнат.  Така че той се присмиваше на новодошлия и тези като него, винаги са правили това. Но чрез израза „като него” ние нямаме предвид всички араби. Много от нас са открили и в двете групи, израилтяни и араби, мъже и жени, които обичат правосъдието и които са щедри, вежливи и истинни. Тези, които копират Исмаил не могат да прогресират за дълго. Независимо дали ще е пиратство, робство или геноцид, виновниците не могат да имат успех завинаги! Бомбардировките над Лондон, тези над германските и японски градове доказаха, че този вид тероризъм само закалява хората, които страдат. Тези, които използват терор в отговор, винаги ще пропадат.

Нямаше да има Исмаил, ако Авраам беше се доверил на Божието обещание относно наследника си. След четвърт век на отлагане на надеждата, той взе робинята, за да може да изпълни Божието обещание чрез собствената си сила. Исмаил беше резултата. В Галатяни 4 Павел използва Агар като символ на закона и всички външни религиозни форми. Той казва, че ако поставим закона в леглото си, вместо в кухнята, резултата от това ще бъде само зло. Дълбочината на тази истина не може да бъде надценявана. Тя е великолепна илюстрация на взаимоотношението между закон и дела, закон и благодат. Нека всеки се замисли върху тази илюстрация. Ние трябва да бъдем в съпружески отношения само с обещанията на Бог, както са дадени в благовестието.

Римляни 3-4 развива тази тема. Също така вижте цялата книга към Галатяните.

Но има и друга параболична истина, която трябва да бъде научена от този конфликт. Нека ви попитам: Поради непослушание към старозаветните пророци, народа на Израел изпита седемдесет години на страдание по време на Вавилонския плен, какво е това, което причинява тези 2 000 години на страдание? Вече загатнахме за това, но нека продължим по нататък.

В старозаветните времена, когато народа на Израел се покаеше, Бог ги освобождаваше. Възможно ли е, че те не са се разкаяли за нещо през тези 2 000 години?

Лично, много от тях са се покаяли, особено в последните 20 години. Но възможно ли е, че като нация, за 2 000 години, те не са признали ужасния грях и не са се покаяли? Ако е така, затова няма примирение и прощение.

Павел написа: „Аз не се срамувам от благовестието, защото то е Божия сила за спасение на всеки, който вярва, първо на юдеина и след това на езичника.” (Рим. 1:16) Първо за юдеина, след това също за езичника. Не само благовестието е отправено първо към юдеите, но Божията присъда е за тях първо. Това е, което се случи на тази нация. Също така то е символично за това, което може да се случи с всеки езичник, на всеки човек, който отхвърля благовестието.

Така че се изправяме пред въпроса: „Никой ли не предупреди народа на Израел, за ужасните бедствия, които щяха да дойдат? Бог предупреди света 120 години преди потопа. Той предупреди Содом и Гомор. Да, и Израел беше предупреден. Прочетете Лука 19:41-44, където Исус специфично предупреждава за нападението на Рим над Ерусалим и ужасните последствия от това. Вижте също Мат. 24:2. „Дето бъде мършата, там ще се съберат и орлите.” (Мат. 24:28) Всеки израилтянин е видял мърша, която се разлага в пустинята. След това идват орлите, спускайки се надолу, за да грабнат последните остатъци от месото.

Исус казва: Там, където има разлагане на добрината и светостта, присъдата ще дойде. Непрекъснато – не само в разрушението на Ерусалим – историята свидетелства за този принцип. Варварските племена се изсипаха над езическата римска империя и я разкъсаха, тъй като се беше превърнала в разложена мърша.

Във Франция, орлите се спуснаха надолу, по време на френската революция. Това беше времето, в което църквата притежаваше една трета от земята и толкова от богатството. Аристокрацията третираше останалата част от хората като смет. Орлите се спуснаха и какво кърваво време беше това.

Руските аристократи повториха грешката на Франция и третираха своите селяни, като че ли са кал. Отмъщението дойде през 1917 г. чрез революцията. Когато интелектуалците в Европа – университетските водачи в Германия отдадоха своята лоялност на Хитлер, те също, подготвиха пътя за ужасните присъди да се излеят над Германия.

Да, Израел беше предупреден. Когато те пренебрегнаха предупреждението, присъдата се изля. От тогава юдеите са без храм, без жертва и без свещеник. Както те бяха първи в спасението, така те станаха първи в присъдата. След това присъди са се изливали над езичниците, и най-лошото предстои. Христос взе предупреждението, изказано към евреите в Дан. 9 и го приложи за целия свят. Виж Мат. 24.

Не съществува престъпление което да е по ужасно, отколкото престъплението против любовта. Вечно престъпление е, да отхвърлиш вечната любов. Въплътената любов дойде в Исус от Назарет. Колко нежни думи изрече Той: „Всеки грях и хула ще се прости на човеците... който дойде при Мене никак няма да го изпъдя... Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот... Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века.”

Мат.12:31; Йоан 6:37; 3:16; Мат. 28:2.

Исус каза: „Аз съм с вас завинаги” – през всичките дни. Той има предвид добрите дни, лошите дни, ужасните дни, шеметните дни. Аз съм с вас през всичките дни, дори до края на света.

Вслушайте се в Него, когато отправя тази несравнима покана: „Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.
Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си. Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко.” (Мат. 11:28-30)

Съществува ли по голямо безразсъдство, отколкото отхвърлянето на тази покана? Позволете ми да направя поканата по настойчива. На Голгота, Христос понесе всичките проклятия на завета, които заплашваха непокорните. Той взе нашето наказание. Той понесе Божия гняв. Небесата над него бяха като бронз. Той беше гладен и жаден, гол и незащитен. Той се превърна в поговорка, за всеки, който Го видя. Той стана грях за нас. „Всички ние се заблудихме, както овце, Отбихме се всеки в своя път; И Господ възложи на Него беззаконието на всички ни.”

Прочетете това великолепно пророчество, което се намира в заключителните стихове на Исая 52 и цялата петдесет и трета глава.

„Христос ни изкупи от проклетията на закона, като стана проклет за нас; защото е писано: "Проклет всеки, който виси на дърво".” (Гал. 3:13)

„Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога.” (2 кор. 5:21)  

Историята на Израел не е дадена, за да хвърлям копие срещу тях. Историята е дадена, за да мога аз, да почувствам забиването на копието на осъждането в собственото си сърце. Точно както евреите не дадоха на Христос полагащото му се място, нито аз съм направил това в пълнотата, която Христос заслужава.

Аз виждам Христос страдащ на кръста под всичките тези проклятия. Аз мисля за Давид, чието име означава „Възлюблен”. Давид беше роден във Витлеем и беше добрия пастир на народа. Той победи гиганта потисник, така че неговия народ да се чувства като победител.

Прочетете историята за Голиат в 1 Царе 17. Аз мисля за него, когато извика: „Сине мой Авесаломе, сине мой, сине мой Авесаломе! Да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине мой!” (2 Царе 18:33)

Нашия цар Давид-Исус – умря за нас, след като победи вместо нас този свят, плътта и дявола. Неговата победа е наша, ако отговорим на любовта Му.

Какво повече може да направи Бог? Ако аз и ти не сме раздвижени от това, което се случи, когато Бог в Христос взе нашето място, когато Бог в Христос понесе всички тези проклятия – ако аз и ти не сме раздвижени от това – тогава няма нищо повече, което Бог може да направи за нас, независимо дали сме евреи или езичници.