Когато обещанията на Антихриста

към обезпокоения свят пропаднат

Ясно е, че най-добрата от всички политически системи е демокрацията. Но поради самото си естество тя притежава потенциални проблеми. Когато множеството взема решенията, закона на тълпата може да бъде установен във време на трудност. Тероризмът, други заболявания и следващата ги глобална паника, накрая ще доведат до настояването на изплашените и необуздани човешки маси за защитата, която само обединението на света може да осигури. „Циментът” на тази връзка, казват Писанията, ще бъде поклонението на Антихриста.

В Писанията, в главата за Антихриста, Откровение 13, света е предупреден, че в последната ера на криза на тази планета, хората ще поставят на трона Антихриста, вместо Христос и всички, чиито имена не са записани в книгата на живота ще му се поклонят. В пророчествата и типологията на Писанията, Антихриста е гений, който обхваща всички, които се противопоставят или фалшифицират делото или народа на Бог. Нимрод в Битие, Фараона в Изход, вавилонския цар и Антиох Епифан в пророчествата на Данаил сочат към Антихриста, езическия Рим по време на преследването на християните, следвайки примера на Антиох, а също така и връзката между държава и църква по време на кървавите средни векове, но крайното му изпълнение е все още в бъдещето и това е, към което Откровение 13 сочи.

В Криза, моя коментар върху Откровение, аз писах много относно тази тема. Тук е достатъчно е да кажем, че Библията предсказва времето, когато света в отчаяние: „примират от страх и от очакване онова, което ще постигне вселената”, когато ще има: „бедствие на народите, като ще бъдат в недоумение”(Лука 21:26) и те ще обединят разпадащата се политическа система под ръководството на един, за да има единство и мир, като ще приемат религия, която притежава най-ниския среден показател на всички изповедания – езически и християнски.

Известният мисионер-учен Стивън Нийл потвърди, че всички големи проблеми са теологични в своето естество. Например нито една етична заповед няма значение, освен ако притежава религиозна основа. Науката и демокрацията дължат своята динамика на християнството, което учи относно влиянието на естествен закон, поради съществуването на Творец и стойността и значението на всеки човек поради сътворението и изкуплението. Религията и живота, когато са взети предвид правилно, са еднакви по естество. Тъй като религията е много важна, затова тя има хиляди фалшификати и повечето от религията в света е безполезна или зло. Фалшификатите свидетелстват за съществуването на оригинал. Във време на криза хората ще се покланят и ще се молят за свръхестествена помощ, но ще се покланят прагматично, с първоначалната подбуда на егоизъм, а не почит.

Библията учи ясно, че поклонението е стандарт на човешкото съществуване. Ние се превръщаме в това, което почитаме. Първата „война” в света, конфликта между Каин и Авел беше относно религия и това ще се повтори в последната война при Армагедон. Когато всички човешки средства изглеждат ограничени и безсилни, хората ще се обърнат към Бог, но бог, който самите те са си направили – Антихриста.  Тоталитаризмът ще се установи в целия свят и ще призове религията да го потвърди.

Забележете следното, казано от учените на двадесетия век:

„Двадесетият век е век на тоталитаризъм. Не само, че голяма част от човешката раса живее под ръководството на широко разпространен тоталитаризъм, но тоталитаризмът се издига като съдбоносен проблем, във всяко ниво на живота в двадесети век и до голяма степен е източника на великия конфликт – икономически, политически и духовен – който разкъсва на части съвременния свят... Объркването в църквите от само себе си е главен фактор, който усилва кризата и подпомага развитието на тоталитаризма на много фронтове.”¹

„Директната и съзнателна конфронтация с тоталитаризма не се появи в повече от християнските църкви в западна Европа и Америка и за църквата като цяло там, до появяването на нацизма като масивна сила на европейския континент.”²

Тоталитарната държава... е съвременното превъплъщение на незаконното състояние, което е описано в Откровение 13... То се обожествява и възхвалява, изисква привидно религиозно посвещение от страна на своите подчинени и непрекъснато провежда contra legem Dei... То отказва да признае и непрекъснато се стреми да унищожи човешката личност и нейната принадлежност на Бог.”³

Това, което дискутираме тук е последния опит на човечеството да спаси себе си от световен и бързо разпространяващ се хаос. Вкопчвайки се за сламката на фалшивата религия като натопен залък, с който се опитват да успокоят разнообразните човешки маси на земята, този опит всъщност ще обяви война на истинския Бог, чрез нападение срещу свободомислещите християни и това е, което Библията нарича Армагедон.

Ние ясно превключихме скоростите на нашата дискусия, като преминахме от терористичните заплахи, до опита за глобализация, която тероризма ще ускори. В този момент само Писанията могат да ни помогнат да проследим нашия път през лабиринта на подвеждащи и опасни човешки мнения. Отново ние цитираме от нашия коментар относно предсказанията за края на земята, както са посочени в тринадесета глава на последната книга на Библията, Откровение.

Откровение 13 и Армагедон

Всред дърветата от тълкувателни детайли в Откровение 13 не трябва да пренебрегваме ударението, което гората поставя. Главата посочва дълго очакваната криза в края на времето – кризата, която въвежда Деня на Господа и Армагедон. Армагедон за църквата е това, което Голгота беше за Христос – последния конфликт, скриването на Божието лице, заплаха за унищожение и крайно освобождение. Тази печална полунощ ще освети всемира, чрез своята демонстрация пред света на същия Бог – който възстановява истините, които бяха открити на кръста.

В пророчествата и типологията на Писанията тази последна криза е представена предварително. Първият конфликт между хора, както е записан в Битие 4 беше относно въпрос на поклонение, а също така ще бъде и в последната битка. В Откровение 13 и 14 ключовата дума е „поклонение”. Хората ще трябва да изберат между преклонение и послушание пред техния Творец и Спасител или под тоталитарен натиск да се подчинят на популярната религия идолопоклонство, като отдадат поклонение на творението, което е символизирано чрез образа на звяра.  Компромиса на църквата със света, който е отразен чрез последователите на Валаам и децата на Изавел в Откровение 2, достига до крайното си изпълнение в края на света. Валаам е прототипа на есхатологичния фалшив пророк, звяра приличащ на агне, който повежда населяващите света да се поклонят на звяра и на неговия образ. 

Нека свържем заедно алюзиите в апокалиптичната картина (Откр. 13 и нейните паралелни цитати), по-ранните кризи, които са тип на есхатологичната.

Откровение 13:11-18 развива темата за „времето на изпитанието”, която е предсказан в 3:10. това време също е наречено „голямата скръб” Мат. 24:21, 29; Мар. 13:19, 24; „време на скръб, каквато не е имало преди” в Дан. 12:1 (източника за забележката на Христос относно времето на скръбта). Еремия 30:7 потвърждава, че изпита е толкова голям, че „не е имало подобен на него” и това е „време на утеснението на Яков, но ще бъде избавен от него” – това са изрази, които са паралелни на този в Дан. 12:1.

В Новия завет, не само в Откровение, но също и 1 Сол. 5:1-3, свързва крайната криза с падането на Вавилон, което е подготовката за освобождението на Израел и завръщането им в Ханаан. Сравнете например 1 Сол. 5:3 с Ерем. 30:7-11 и Исая 47:8-15 с Откр. 18:7-8. По този начин пресъхването на Ефрат в Откровение 16 не трябва да бъде разделяно от паралелните цитати в Исая и Еремия, относно падането на Вавилон. Данаил 5 представя същата сцена, като скицира духа на мир и спокойствие във Вавилон по времето на Валтасаровия пир в навечерието на бедствието.

Не само времето на скръбта в Данаил 5, но също така и разказите в Данаил 3 и 6 са загатнати в Откровение 13, тъй като темата за звяра се отнася за картината на Антихриста, както е представена в Данаил 7, 8, 9, 11 и 12. Забележката за вавилонския образ на звяра, на когото всички трябва да се поклонят (13:11-18, 14:9-11) сочи към връзката между фалшивата религия и политическите сили в дните на Данаил, когато пазителите на закона бяха заплашени със смърт. Данаил отказа да престъпи съвестта си. Неговите врагове заявиха: „Няма да намерим никаква причина против тоя Данаил, освен ако намерим нещо относно закона на неговия Бог.” (Дан. 6:5) Това е ситуацията, която е увеличена в световна пропорция, която Откровение 13 изобразява в заключителните си стихове.

Много важно е, че когато Дан. 12:1 говори за есхатологичното освобождение на заплашения остатък, той използва същата ключова дума, която се среща главно в историите в глави 3 и 6. Обърнете внимание на забележките за „освободи” в 3:15, 17, 28; 6:14, 16, 20, 27 и сравни с 12:1. Както в Данаил, където разказите са ключа за пророчествата, така и пророчествата в Откровение намират своите доказателства в историите на Стария завет. Това е показано ясно чрез апокалиптичната мозайка в стихове като: 13:14; 14:1, 8-9, 19-20; 15:1-3 и 16:12-16, които се отнасят за кризи в живота на древния Израел.

Откровение 16 увеличава сцената от Откр. 13:11-18, чрез забележката си за змея, звяра и фалшивия пророк. Религиозните чудеса са видени като поляризиращи невярващите множества на земята, като с това спомагат за въвеждането на Армагедон. Хората, множествата и езиците, които поддържат Вавилон са символизирани чрез Ефрат, която трябва да бъде пресушена от Божия гняв. За християнина евреин, този език ще пробуди множество от спомени – изхода от Египет и пресушаването на Червеното море, отклоняването на вавилонските води, когато Божия помазан пастир Кир дойде от изток, за да освободи Божия народ и да спре „наводненията” от завоеватели ат езическия север, които атакуваха Израел през вековете.

Термините „време на скръб” и „Якововата скръб” сочат към историята в Битие, относно изпитанието на този патриарх. Яков, който беше разделен само от една река от дома си чу вестта, че брат му го наближава с намерението да го убие. Изглеждаше, че всичките му грехове от миналото се изправиха пред него. От страх, че Бог може и да не го опази поради неговата вина Яков се бореше със своя силен посетител, докато беше осакатен и неговата вяра и искрена молба му дадоха благословението, което той търсеше.

Когато избраните от духовния Израел се изправят пред смъртната присъда на звяра, ще има изпитване на духа, като това, което се случи с Яков в древността. Но накрая, по време на пришествието, като простени, но верни грешници, те ще видят Божието лице и ще бъдат опазени поради тяхната вяра в заслугите на омилостивението.

Съществуват и други старозаветни картини, които изглеждат подходящи за разбиране на времето на скръбта, което е показано в Откровение 13. Хората, които са избавени по време на изпита са видени като „запечатани” и придружаващи Агнета на планината Сион. Те притежават благословението, което принадлежи на всички, които са „опазили” своите дрехи (виж 16:15). Печата върху главите на победителите се казва, че е името на Агнето и името на неговия Баща. Образността е основана на Езек. 9 и Зах. 3 – и по-специално в Захария. Захария 3 е сцена на съд и следователно есхатологична среда, тя посочва емблемите на приемане от Бог, които са бели дрехи и митра на главата. Митрата на първосвещеника съдържаше Божието име. Виж Изх. 28:36.  В напрегнатата сцена, която е описана от Захария ние виждаме образността от Деня на Омилостивението, когато първосвещеника, като представител на грешните поклонници, се явяваше пред Бог в деня на съда на Израел (ст. 37). Така че е лесно да видим връзката на Откр. 3:10, 12, (където се говори за  „часа на изпита” и „”името на моя Бог”) и Откровение глави 13 и 14.

Сър Исак Нютон предложи, че Откровение 13 със своя белег на звяра в контраст с Божествения печат, може да бъде разбран само чрез типа от Деня на омилостивението, който с двата козела и техните печати символизира двете групи в деня на съда, изгубените и спасените, за ЯХВЕ и тези, които са запечатани за Азазел, бунтовника. Борбата на Яков с ангела, умоляващия Израел в деня на пост по времето на Йом Кипур и съдебната сцена в Захария 3, всички те, с общ диапазон осветяват предсказанието направено от Йоан в Откровение 13, където той предсказва крайното поляризиране на множествата на земята.

Смъртната присъда в 13:15 е ехо на друг пасаж от Стария завет. Според Апокалипсиса, всички, „малки и големи, богати и бедни, роби и свободни” са принудени да извършват фалшиво поклонение, под заплахата от икономически санкции и накрая от смърт. Само на едно друго място в Писанията ние срещаме сцена с такава величина включващи множества, чийто живот е заплашен, поради техния начин на поклонение.

Историята, която е записана в Естир, принадлежи към края на старозаветната история и е свързана със заплашения остатък, чието поклонение беше в голям контраст с това, на техните врагове.

Идолопоклонникът Аман, който помагаше в управлението на Мидо-Персия казва:

„Има едни люде пръснати и разсеяни между племената по всичките области на твоето царство; и законите им се различават от законите на всичките люде, и те не пазят царските закони; затова не е от полза за царя да ги търпи... нека се предпише да се изтребят.” (Естир 3:8-9)

Както с подобните сцени в Данаил, въпреки че там беше на много по-малка сцена, ролите бяха разменени и вместо унищожение, юдеите получиха „радост и веселие... празник и радост”, а смъртта постигна техните врагове.

Същата радост и веселие от освобождение са принадлежали на Израел, на повтаряща се основа, след тяхното освобождение от армиите на Фараона при Червеното море. Откровение 15:1-4 и 16:12-16, извличат темата си от този национален пример, като 16:12 се позовава на по-късната сцена на освобождение от Амонците чрез небесната бомбардировка с градушка. Виж Исус Навин 10:11.

Името Магедон означаваше неприятности за Израел, но също така то говореше и за не заспиващото око на Бог, Който наблюдаваше внимателно Своя народ. В Съдии са записани детайлите на първата битка, която се е състояла в Магедон.  Поклонниците на слънцето, мадиамските множества, атакуваха малкото стадо на пазещите съботата израилтяни. Единствен Бог беше тяхното убежище и сила и „звездите от пътищата си воюваха” против Сисар и неговото множество, като ги поразиха в долината Магедон (Съд. 5:19-21) Накрая, споменаването на планината Магедон в Откровение 16 и паралелно с Откровение 13 напомня за конфликта между идолопоклонниците от времето на Ахав и Езавел и пророка на ЯХВЕ, Илия, на планината Кармил. След като небето отговори с огън, фалшивите пророци бяха заклани при потока на Магедон, който беше наблизо. Този конфликт, както другия, който е предсказан в Откровение 13 е във връзка с поклонение и Божиите заповеди. Виж 1 Царе 18:18, 30, 19:14. Думата Армагедон се среща само веднъж в Писанията, идеята, която представя – битката във великия ден на Бог Всемогъщи – е преобладаваща в двата завета. Дори ридаенето, което се споменава в Откровение 1:7 е забележка за последната катастрофа и сочи в миналото към жалеенето за Йосия, който умря като един от Вавилонските съюзници. 

Ние желаем да подчертаем факта, че Откровение 13 е важна глава, тъй като сочи към повратна точка за човечеството в близкото бъдеще и в известен смисъл, е сърцето на Апокалипсиса. Тя свързва вериги от типология и пророчества от предшестващите я глави. Това, което дава специална настойчивост на това твърдение е отражението на Голгота в тази глава, която се занимава с Антихриста. Главното „доказателство” в Откровение 13 е забележката за страданията на нашия Господ. Всички пророчества в Апокалипсиса Го отразяват по някакъв начин и точно, както проповедта на Елеонския хълм разширява страданията на Христос, така и Откровение 13, изобразявайки световна Гетсимания за Христовото тяло, загатва за същото. Истинският край на старозаветните времена съвпада с началото на християнството.

Службата на нашия Господ и по специално нейните заключителни дни, както вече показахме е образец за опитността на Неговото тяло в последните дни. С Него дойде вечното благовестие и часа на Божия съд. След Неговото помазване с Духа, Неговата служба поляризира юдейския религиозен свят. Той очисти светилището Си, произнесе горко над лицемерните поклонници и чрез всяка проповед или разиграна притча на Страстната седмица, или предупреди относно съда. Противопоставящите Му се религиозни групи се обединиха и след това се свързаха с държавното управление, за да Го осъдят на смърт. Неговото време на скръб беше разделено на две части, с Неговото запечатване, ако може така да се изразим, в Гетсимания, когато Неговото решение да умре за греховете на света беше фиксирано безвъзвратно. След това дойде ред на съдебните зали, язви на Божествения гняв, знаци на небесата, разкъсаната завеса привлече вниманието към пресветото място и накрая, дойде края. Неговият кръст беше съдебния трон, както беше предсказано в Йоан 12:31.

Откровение 11-13 извличат от този образец от евангелията, когато описват последните дни и ние ще допуснем грешка, ако не им отдадем правилното внимание. Виж специално 11:3 до 13:1 (със своите забележки за 1260 дни на служба, отхвърляне от света, независимо от чудесата, които са доказани като знаци, Ерусалим, виновния град, трите и половина дни на смърт и след това възкресението и възнесението.) С кризата идва отварянето на Пресветото място в храма, като възпоменание на знака сочещ към смъртта на Христос. Приликите са твърде много, за да бъдат случайност. Дори Антихристът е представен като пародия на Христовата служба с неговите 1260 дни, неговата смърт и възкресение, а също така и неговия адвокат – звяра приличащ на агне.

Антихристът е представен в предсказанията на нашия Господ относно „последните неща”. Не забравяйки, че проповедта на Елеонския хълм отразява бъдещето в термините на Христовите страдания, така че използването от Него на Данаиловата титла за Антихриста – мерзостта на запустението – е двойно по важна. Около Неговия кръст са събрани представителите на Рим, силата, която беше призната от юдеите, като съвременното изпълнение на тези пророчества, които веднъж бяха изпълнени в дните на Антиох Епифан.

Нашият Господ потвърждава в Мар. 13:14 (използването на лично местоимение със среден род на фразата, към която се отнася местоимението е особено важно), че последния знак, ще бъде световна доминираща сила като идолопоклонническия Рим и преследващ (което е загатнато чрез мерзостта на запустението), като налага своята фалшива система на поклонение над целия свят. Църквата, Неговото тяло трябва да страда, както нейната глава пострада от ръцете на идолопоклонниците. Това е пророчеството, което Йоан развива в Откровение 13, чрез своето загатване за издигането на образ и заповедта, че всички хора трябва да и се поклонят. Това е въведението към Армагедон. Виж Мар. 13:14; Мат. 24:15 и сравни с Дан. 8:13; 9:26-27 и 11:31 до 12:11.

Джеремаяс казва:

„Мерзостта на запустението в святото място, изискваща поклонение и почит, прославена от фалшиви пророци чрез слова и чудеса – това е последното голямо изкушение...

Това е последната катастрофа в историята, която Исус видя да наближава. Той беше сигурен, че Божието царство идва чрез страдание и само чрез страдание.”⁴

Ларс Хармън говори подобно на него:

„Ние срещаме „мерзостта на запустението” в Данаил в пасажи, които се занимават с преследване и потъпкване... Имайки предвид контекста, както в евангелията така и в Данаил (което беше изтълкувано есхатологично) изглежда вероятно, че въпроса, който разглеждаме, се отнася за някаква форма на богохулство, която ще охарактеризира последните дни... Опустошението ще бъде свързано с нея.”⁵

Този съвременен тълкувател отразява коментари на такива ранни тълкуватели като Wordsworth и Танър:

„Дори и в християнската църква, чрез закон ще се установят определени форми на безбожие, както нашия Господ предсказа.” (Мат. 24:15)

Също така ще бъде и в последните дни. Църквата ще бъде измамена от хора, които заемат високи длъжности в нейната служба и чрез техните боязливи и предателски отстъпки и компромиси тя ще бъде замърсена с формата на поклонение, което ще я направи отвратителна пред Бог и ще накара всички, които са добри да плачат и да крият лицата си в срам и тъга и да напуснат дворовете на светилището.”⁶

„Мерзостта на запустението е формула, която означава отхвърляне на Божията религия, оскверняване на това, което е свято разрушаване и унищожаване на Неговия ред на поклонение, от силна противопоставяща се на Бог сила. Явно това описание е приложимо за повече и по-малко от кризите в историята включително... Антихриста.”⁷

Трябва да отбележим, че текста във 2 Солунци 2 също е основан на мотива за „мерзостта на запустението”. По този начин пророчествата в Апокалипсиса, които са свързани с образа на звяра в последната криза, са последното развитие на предупрежденията срещу идолопоклонство, което се намира във Второзаконие 13:1-3 и по-специално, както са подчертани от Данаил, Христос и Павел. Ще бъде добре за нас, които може би живеем на границата на Армагедон, да обърнем внимание на предупрежденията на пророчествата срещу идолопоклонство и в отговор, да се „поклоним на Този, Който е направил небето и земята, моретата и водните извори” (Откр. 14:7). Това поклонение е илюстрирано чрез пазенето на заповедите и вярата на Исус (Откр. 14:12)⁸

В следващите глави ще разнищим темите, които бяха представени чрез есхатологичното обобщение, което току що представихме. Ние ще проследим темата за Антихриста в Писанията и след това ще се обърнем към вдъхновените предсказания, за да видим как истинския Христос ще „триумфира” над Антихриста и ще възстанови живота от смъртта, светлината от тъмнината, радостта от мъката и славния нов свят от обезпокоената и разпадаща се планета.

Забележки:

1. Will Herberg, "Christian Faith and Totalitarian Rule," in Faith Enacted as History, page 242.

2. Пак там page 251.

3.  Пак там page 252.

4. J. Jeremias, New Testament Theology, vol. 1, p. 128-129.

5. Lars Hartman, Prophecy Interpreted, p. 152.

6. C. Wordsworth, "Revelation," p. 62.

7. J. Tanner, Daniel and the Revelation, p. 56.

8. Desmond Ford, Crisis! Vol. 2, pages 578-584.