Царството, Израел и църквата
 

Най–трудният аспект на библейското учение за Божието царство е неговата връзка с Израел и църквата. Трудността се състои във факта, че тази връзка не е формулирана ясно в Писанията, но само е подсказана. В резултат от това са се появили крайно различни тълкувания произлизащи от еднакво посветени учени.

Предшестващите глави поясниха тезата, че в Новия завет, Божието царство е изкупителното дело на Бог, действащо в историята, за победа над Неговите врагове, осигуряващо на хората Божественото управление. Този подход ни помага да изтълкуваме последователно въпроса за Израел и църквата в Новия завет.

Не може да се отрече, че Бог предложи царството на Израел. Когато изпрати апостолите си на мисионско пътуване Той им каза да не отиват всред езичниците, на да отидат „сред народа на Израел, който е като стадо изгубени овце” (Мат. 10:6). Исус отблъсна ханаанката с думите: „Бог ме изпрати само при изгубените овце от народа на Израел” (Мат. 15:24). Също така нашия Господ говореше за юдеите като за „децата на царството” (Мат. 8:12), въпреки че те отхвърляха Месия и Божието царство. Те бяха синове на царството, защо Бог беше избрал Израел и му беше обещал благословенията на царството. Царството беше тяхно чрез правото на избор, история и наследство. Затова нашия Господ насочи своята служба към тях и им предложи това, което им беше обещано. Когато Израел отхвърли царството, благословенията, които трябваше да са техни бяха дадени на тези, които щяха да ги приемат.

Това се вижда в последователността на стиховете в Мат. 11. Века на закона и пророците свърши с Йоан Кръстител., след това Божието царство работи всред хората. Това е най–вероятното значение на Мат. 11:12-13. Стих 13 казва, че „пророците и закона пророкуваха до Йоан, а 12 стих казва ясно, че „От времето на Йоан Кръстител досега небесното царство идва и насилниците го завземат със сила”. Това е превода в полето на Ревизираната Стандартна Версия, а също така и предпочитания вариант. Както видяхме, Божието царство е Божието спасително управление работещо всред хората и това е значението на Мат. 11:12. Това поколение в Израел не отговори на делото на Божието царство дори когато Йоан Кръстител проповядваше покаяние в очакване на царството, или когато нашия Господ предложи благословенията на царството. Те бяха като упорити деца, които играеха игра на имитация, те отказаха да играят на погребение или сватба (ст. 16-17). Те отхвърлиха сериозната покана на Йоан да се покаят и радостното предложение от Исус за силата и живота на Божието царство.

Така че за това поколение оставаше само присъдата (ст. 20). Ужасно проклятие е произнесено над градове в Израел като Хоразин и Витсаида, тъй като велики дела са били извършени на улиците им – великите дела на самото царство. Исус беше дошъл в градовете им, изгонваше демони, освобождаваше хората от сатанинската сила и проповядваше, че Божието царство е дошло над тях, за да победи Сатана и да освободи хората от неговото управление. Въпреки тези велики дела, Израел не се отзова на поканата. Затова на „Тир и Сидон наказанието ще бъде по-леко в деня на съда, отколкото на вас” (ст. 24).

Поканата за получаване на благословението на царството е предложена на тези, които щяха да я приемат на лична основа. Исус каза: „Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си” (ст. 28-29).

В старозаветните времена, Бог третираше Израел главно като семейства и нация и беше дал на народа си земни и религиозни благословения. Когато Бог направи завет с Авраам, Авраам взе всичките мъже в дома си и ги обряза и по този начин ги въведе в благословенията на завета (Бит. 17:22-27). Въпреки че в пророците откриваме по–голямо ударение върху индивида, използваните термини в Стария завет поставят ударението на Израел като народ, а езичниците можеха да споделят с тях духовните благословения на завета само чрез присъединяване към нацията.

Предложението на нашия Господ, за Божието царство не беше предложение за политическо царство, нито включваше национални или материални благословения. Евреите очакваха политически цар, който трябваше да отхвърли враговете им, но Исус се отказа от земна корона (Йоан 6:15), предлагайки им духовен хляб, а не земно царство (Йоан 6:52-57). Исус се обръщаше към хората и термините на новата връзка бяха тези на лично решение и вяра. Този факт е представен красноречиво в подготвителната служба на Йоан Кръстител, който каза на евреите, че наследството от Авраам не е достатъчно, за да ги квалифицира за благословенията на идващото царство (Мат. 3:7-10). Духовните благословения на новата ера трябваше да бъдат дадени на лична, отколкото на фамилна основа. Дори тези, които смятаха себе си за деца на стария завет, трябваше да изпитат лично покаяние и да се кръстят в очакване на Този, който трябваше да дойде.

Нашият Господ представи термините на новия завет ясно когато каза: „Защото съм дошъл да настроя «син против баща му, дъщеря против майка й
и снаха против свекърва й. Врагове на човека ще бъдат собствените му роднини” (Мат. 10:35-36). Семейството вече нямаше да бъде основата на връзката между Бог и човека. Личната вяра, която често щеше да нарушава семейните линии и щеше да нарушава кръвните и плътски връзки е фундаменталната основа на връзката между човека и Божието царство.

Като цяло юдеите отхвърлиха тази нова връзка. Съществуваха и такива, които отговориха на поканата и станаха апостоли на нашия Господ и по този начин истински синове на Божието царство. Те оформиха ядрото на това, което по–късно стана църквата.

Шестнадесета глава на Матей обяснява целта на нашия Господ със сформирането на новия Божий народ, църквата. Важно е да видим, че Исус не можеше да каже нищо относно своята спасителна цел, за издигането на този нов Божий народ, докато апостолите не разбраха, че Той наистина беше Месия. Изповядването, че Той е Месия също така е изповядване за присъствието на Божието царство, тъй като мисията на Месия е да доведе Божието царство при хората. Тук трябва да разберем, че апостолите се сблъскаха с проблема за признаване управлението на Месия, както и с проблем относно присъствието на Божието царство.

Ние открихме, че популярното очакване за идването на Божието царство означава, че края на века и изявяването на Божието управление в сила и слава ще стане, когато всичкото зло ще бъде очистено от земята. Исус поучаваше, че Божието царство е дошло, но по нов и неочакван начин. Въпреки че старият век продължава, Божието царство е навлязло в царството на Сатана, за да освободи хората от управлението му. Това беше тайната, новото откриване на Божията цел в мисията на нашия Господ.

Същият проблем беше включен в разкриването на Христос в позицията Му на Месия. Юдеите, включително и апостолите на Исус, очакваха Месия да бъде цар от Давидовото потомство пред който вратовете на Бог и Божия народ не можеха да устоят или Той щеше да бъде свръхестествено небесно същество, което ще дойде на земята със сила и голяма слава, за да унищожи злите и да установи Божието царство в слава (Дан. 7). И в двата случая идването на Месия означаваше края на Този век и появяването на царството в слава.

Исус не се появи нито като победител цар от Давидовия род нито като небесния славен Човешки син, но като човек всред хората в смирение и слабост. Въпреки че вършеше забележителни дела хората не можеха да разберат как Той можеше да бъде Месия. В един момент те си помислиха, че Той наистина може да е Месия и се опитаха да го направят цар. След нахранването на петте хиляди души с няколко риби и няколко хляба, те се опитаха да го насилят да стане цар (Йоан 6:15).

Нашият Бог не беше такъв, нито Неговата мисия беше такава. Неговата мисия и позицията Му на Месия беше ”тайна”; мисията Му не трябваше да доведе този зъл век до края му и да въведе Идващия век. Тя трябваше да осигури силите на бъдещия век всред хората от настоящия зъл век и в мисията му беше включена неговата смърт. Затова когато тълпите искаха да го направят цар Той се оттегли. Това беше обратна точка в Неговата служба и след това „Оттогава много от учениците му се върнаха назад и престанаха да го следват”(Йоан 6:66). Той не беше Месия, когото те очакваха. Той каза, че те трябва да ядат плътта Му и да пият кръвта Му (Йоан 6:53). Какво означава това? Те не можаха да разберат думите Му относно Неговата плът, която Той щеше да даде за живота на света (Йоан 6:51). Факт е, че юдеите в дните на Христос не разбираха петдесет и трета глава на Исая.  Те не знаеха, че в нея има обяснение за Месия. Те очакваха само победител цар или небесния Човешки син, а не страдащ Спасител. Затова те отказаха да Го следват. Точно както те отхвърлиха Неговото предложение за царството, защото то не беше това, което те очакваха, те отхвърлиха службата му на Месия, защото Той не беше побеждаващия управляващ монарх, когото те очакваха.

Накрая вътрешния кръг от апостоли започна да разбира, че независимо от факта, че царството не присъстваше с могъща сила, независимо от факта, че Исус не беше Давидов цар, Той беше Месия и царството наистина присъстваше чрез Неговото присъствие и мисия. Това е важността на изповедта на Петър. Исус запита учениците си кой е той. Тогава Петър, говорещ от името на всички каза: „Ти си Месията, Синът на живия Бог” (Мат. 16:16). Често ние не разбираме колко голямо беше това постижение за тях или колко трудно беше за Петър и останалите апостоли да разпознаят службата Му на Месия в службата на Исус, защото тя беше много различна от всичко, което те очакваха. Наистина това беше разпознаване, което можеше да дойде само чрез Божествено откровение (ст. 17).

След като осъзнаха, че Той беше Месия, въпреки че Той се яви в нова и неочаквана роля, Исус ги инструктира за бъдещата им мисия. Неговата цел не беше да възстанови нацията на Израел. Вместо това, Той щеше да създаде нови хора. „Казвам ти също, че ти си Петър и върху този камък ще построя църквата си и силите на смъртта няма да могат да я победят.“ Ще ти дам ключовете от небесното царство и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано и в небесата; а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано и в небесата“ (Мат. 16:18-19).

Значението на „камъка”върху който Христос щеше да изгради църквата си е бил дискутиран енергично, но за настоящата ни цел този въпрос не е съществен. Дали камъка е вярата на Петър службата на Месия и Божествеността на Христос (Калвин) или самата личност на Исус (Лутер), или ако наистина съществува непотвърдено значение, в което Петър, като говорител за останалите апостоли и като водач на апостолите и ранната църква в първата й година, може да се каже, че е основата на първите нива на църквата, накрая резултата е един и същ. В Новия завет не съществува доказателство, че официална власт бе дадена на Петър, която той можеше да предаде на други. Църквата е „построена върху основата на апостолите и пророците, а самият Христос Исус е крайъгълният камък” (Еф. 2:20) затова е възможно нашия Господ да се обръща към Петър, като представител на апостолите, върху които църквата трябваше да бъде издигната.

Във всеки случай, нашия Господ показва своята цел да изгради църквата Си. Специфичната форма на тази фраза е важна. Гръцката дума еклесия е думата, която най–често е използвана в Стария завет и се отнася за Израел, за Божия народ. Използването на тази дума подсказва, че целта на нашия Господ беше да издигне в съществуване нов народ, който ще заеме мястото на стария Израел, защото те отхвърлиха, както предявените Му претенции за службата Му на Месия и Неговото предложение за Божието царство. Изпълнението на това обещание започна на Петдесетница, когато Светия Дух беше излян и кръсти тези, които следваха Исус в тялото Христово и по този начин поставиха историческото начало на църквата (1 Кор. 12:13).

Нашият настоящ интерес е въпроса за връзката между Божието царство и църквата. Исус обеща да даде на Петър, като представител на апостолите и църквата ключовете за Небесното царство. Вече открихме, че първо Божието царство означава изкупителните активности и управление на Бог, Който работи всред хората и второстепенно, сферата, в която хората изпитват благословенията от Неговото управление. В този стих Божието царство е видяно като финалната област, в която благословенията от Божието управление са изпитани, сферата на Идващия век, когато всяка власт и сила ще бъдат преустановени. Това е, за което обикновено се използва израза „небето”. Ключовете за бъдещото небесно царство, т.е. силата да отвори или затвори вратите на благословенията в Идващия век са поверени на апостолите на църквата, която нашия Господ ще издигне в съществуване. Вече Божието царство не е активно в този свят чрез Израел, вместо това то работи чрез църквата.

Това разбиране произлиза от думите на нашия Господ в Лука 11:52. Исус осъди книжниците, защото „Вие скрихте ключа към познанието за Бога. Не само че самите вие не пожелахте да се сдобиете с това познание, но попречихте и на други да учат.“ Ключа на познанието, който трябваше да отвори вратата на Божието царство беше поверен на водачите на хората в Юдея. Този ключ беше правилното разбиране и тълкуване на Стария завет, което трябваше да води юдейския народ към разпознаване личността на нашия Господ и Неговата служба, присъствието на Божието царство и изпълнението на обещанията на Стария завет. Павел изразява същата истина, когато каза, че Бог е поверил на Израел ученията си (Рим. 3:2). Книжниците бяха отнели ключа на познанието, те тълкуваха писанията по начин, който водеше далеч от Христос, вместо към Него като един, който е дошъл да изпълни пророчествата. По този начин те отказаха да влезнат в сферата на благословенията на царството, които Исус предложи и пречеха на тези, които искаха да влязат.

В друг случай Исус каза на тези религиозни водачи: „Истина ви казвам: бирниците и блудниците ще отидат в Божието царство преди вас” (Мат. 21:31). Разбира се, Той не искаше да каже, че книжниците наистина влизаха в благословенията на царството, всъщност те стояха настрана и наблюдаваха как бирниците и блудниците влизаха и се опитваха да им попречат да влезнат.   

Този ключ на познание, който във времето на Стария завет е бил поверен на Израел, сега от нашия Господ е поверен на апостолите и църквата. Този факт е представен ясно в притчата за злите земеделци в Мат. 21:33-42. Бог повери своето лозе на Израел. От време навреме Той изпращаше при тях Своите служители, пророците, за да получат отчет: ”Но земеделците хванали слугите, набили единия, убили другия, а третия пребили с камъни”. Накрая Той изпратил Сина Си с надеждата, че те ще го почетат и приемат, но те: „извели го извън лозето и го убили”. Исус изтълкува тази притча с ясни термини: „Затова ви казвам, че Божието царство ще ви се отнеме и ще се даде на народ, който живее по начин, подобаващ за това царство” (ст. 43).

Тук виждаме недвусмислено изказване. Исус е бил собственика на Божието царство. Това означава, че до идването на Исус в плът, Божиите изкупителни дейности са били прокарвани чрез Израел и благословението на Божественото управление е било дадено на тези хора. Децата на Израел бяха наистина синовете на царството. Езичниците можеха да споделят тези благословения, само чрез влизането във връзка с Израел. Когато времето дойде и Бог изяви своите спасителни активности по нов, удивителен начин и Божието царство дойде всред хората в личността на Божия Син, предлагайки им пълната мярка на благословенията на Божественото управление, Израел отхвърли, както царството, така и носителя на царството.  Така че царството в новата си изява беше отнето от Израел и дадено на други хора.

Тези нови хора са църквата. „На този камък ще построя църквата Си.” В това изказване думата „църква” все още няма техническото значение, което придоби след Петдесетница. Както вече посочихме, думата означава Божия народ. Новия народ е „избран род, царски свещеници, свят народ” както Петър казва в (1 Петр. 2:9). Сега Божието царство не принадлежи на расата на Авраам, но на „избран род” защото тези „които имат вяра, са истинските потомци на Авраам” (Гал. 3:7). Свещеничеството не принадлежи на Израел, защото Бог направи тези, които съставляват църквата Му, да бъдат „свещеници, които служат на Бог, Неговия Баща” (Откр. 1:6). Сега Бог не работи с нация по плът, но със свята нация, църквата, на базата на лична спасителна вяра в Исус, Божия Син. Връзката между църквата и Божието царство трябва да бъде ясно установена. Най–вече, Божието царство е Божието изкупително управление изявено чрез Христос и второстепенно, сферата, където благословенията на Божественото управление могат да бъдат опитани. Тези разлики бяха внимателно развити в друга глава. Както Божественото изкупително управление на Бог, Божието царство е дошло при хората, за да победи Сатана и да ги освободи от властта на сатанинската сила (Мат. 12:28). Тъй като тези благословения са изпитвани в настоящата област, сега хората могат да влизат в Божието царство. Ерата на пророците завърши с Йоан Кръстител; от това време Божието царство се проповядваше и всички, които приеха обявяването му влезнаха неудържимо, наистина „насила” в царството (Лука 16:16). Всички тези, които получиха тази добра вест на изкупление са били „освободени ... от властта на тъмнина (виж 2 Кор. 4:4) и преместени ... в царството на възлюбения Син (Кол. 1:13).

В същото това време  Божието царство е царството на Христос (Еф. 5:5), защото Божието царство, изкупителното управление на Бог е разкрито всред хората чрез личността на Исус Христос и Христос трябва да управлява, докато положи враговете Му под  Неговите нозе (1 Кор. 15:25). Ако трябва да правим някаква разлика между Божието царство и Христовото царство може да кажем, че то включва периода от Неговото идване в плът и ще продължи до кроя на хилядагодишното Му царуване, „когато ще предаде царството на Бога и Отца” (1 Кор. 15:24). Божието царство, като изкупителното дело и управление на Бог чрез Христос, създаде църквата и действа чрез нея в света. Когато апостолите на Исус минаваха през селата на Палестина, те обявиха, че чрез тяхната мисия Божието царство е наближило до тези села (Лука 10:9). Те вършеха знаците на царството, като лекуваха болните и изгонваха бесовете и по този начин освобождаваха хората от силата на Сатана (ст. 9, 17). Всяко място, на което те бяха отхвърлени, отхвърли Божието царство и запази за себе си бъдещия съд, защото в мисията на апостолите „Божието царство е наближило” (ст. 11). По този начин Божието царство работеше всред хората, не само в лицето на нашия Господ, но също чрез Неговите апостоли, когато представиха словото и знаците на царството пред градовете и селата на Галилея.

По същият начин, Божието царство, изкупителната активност и сила на Бог работи в света днес чрез църквата на Исус Христос. Църквата е място за апостолите на Исус, които са получили дара на царството и са посветени в делото за проповядване на благовестието на царството в света. Филип отиде в Самария и „проповядваше Благата вест за Божието царство” (Дея. 8:12). Павел отиде в Рим и първо проповядва Божието царство на юдеите и след това на езичниците (Дея. 28:23, 31).

Когато пратениците на нашия Господ преминаха през римския свят, обявявайки Божието царство и както днес апостолите на Исус вървят през света, обявявайки добрата вест за царството, винаги се случват две неща: едни хора го отхвърлят, а други приемат. Някои вярват и приемат вестта. Те са освободени от силите на тъмнината и преминават в царството на Сина на Бог и Неговата любов (Кол. 1:13), т.е. те влизат в Божието царство, защото получават благословенията му. Също така те получават уверението за влизане в бъдещото Божие царство, когато Христос дойде в слава.

Други отхвърлят добрата вест на царството. За тях, вратите на Божието царство, както в настоящето така и в бъдещето са заключени. Христос наистина е дал на апостолите си и на църквата ключовете за Небесното царство и това, което Неговите апостоли завържат на земята, когато проповядват благовестието на царството ще бъде завързано на небето, и това, което те развържат на земята, т.е. тези, които те развържат от греховете им, ще бъдат развързани в небето. В истинския смисъл на думата, църквата е – апостолите на Господ – която използва ключовете и извършва делото на завързване и отвързване, но в по–дълбок смисъл, това е работата на Божието царство чрез църквата, която осъществява този вечен резултат. Важният факт е този; Божието царство не действа във вакуум, но е поверено на хора и действа чрез изкупени хора, които са се подчинили на Божието управление чрез Христос. Опитността на църквата е динамична, а не служебна функция.

Съществуват малко стихове в Новия завет, които уравняват царството с църквата, но тези стихове подкрепят нашето заключение. Откровение 5:9-10: „Ти си достоен да вземеш свитъка и разчупиш печатите му, защото бе пожертван и с кръвта си купи за Бога хора от всяко племе и език, раса и народ. Направи ги царство и свещеници за нашия Бог и те ще царуват на земята.“ Песента на двадесет и четиримата старейшини идентифицира всички спасени като царство. Не намираме ли тук Библейски прецедент, за да уеднаквим църквата с Божието царство? Да, но само в този смисъл: изкупените са царство, защото те ще владеят над земята. Те не са царство, защото членовете на църквата са хората, върху които Христос упражнява власт. Те не са царството, защото църквата е сферата или областта, в която благословенията на изкупителното управление трябва да бъдат изпитани. Църквата е царството, защото споделя Христовото управление. Божието царство в този стих не е сферата на Божието управление, а самото Божие управление, управление, което е споделено с тези, които му се предават.

Откровение 1:6 трябва да бъде изтълкуван в светлината на този стих. Църквата е духовенство и царство. Изкупените споделят правата на техния велик Първосвещеник и влизат в Пресветото място, покланяйки се на Бог. Те са свещеници. Църквата също така споделя привилегията на своя Господ и Цар. На тях е дадено правото да управляват с Христос. Те са царство, народ от царе.

Така че църквата не е Божието царство. Божието царство създава църквата и работи в света чрез църквата, затова хората не могат да изградят Божието царство, те могат да го получат или отхвърлят. Божието царство, което във времето на Стария завет беше изявено чрез Израел, сега работи в света чрез църквата.

Затова има само един Божий народ. Това не означава, че старозаветните светии принадлежат към църквата и че трябва да говорим за църквата в Стария завет. Деяния 7:28 говори за „църквата в пустинята”, но думата тук не притежава нейното новозаветно значение, а обозначава „богомолците” в пустинята. Рожденият ден на църквата е в деня на Петдесетница, защото църквата се състои от тези, които бяха кръстени от един Дух в едно тяло (1 Кор. 12:13) и това дело на кръщение чрез Духа започна на Петдесетница.

Така че когато трябва да говорим за Израел и църквата, трябва да говорим само за един Божий народ. Това се вижда ясно в Павловата илюстрация с маслиненото дърво в Рим. 11. Съществува само едно маслинено дърво, това е Божия народ. В старозаветната ера клонките на дървото представяха Израел. Поради неверие, някои от естествените клони на дървото бяха отчупени и вече не принадлежаха към дървото (ст. 16). От ст. 5 знаем, че не всички клони бяха отчупени от дървото, защото „има остатък, избран по благодат”. Някои юдеи приеха Месия и Неговата вест на благовестието на царството. Трябва да не забравяме, че ранната църква се състоеше от вярващи юдеи, но те влезнаха в църквата не защото бяха юдеи, а защото бяха вярващи.

Когато тези естествени клони бяха отрязани, други клони бяха взети от дива маслина и противно на природата бяха присадени на маслиненото дърво (ст. 17, 24). Това са тези, които са приели благовестието на царството, „другия народ” (Мат. 21:43), за който нашия Господ говори. Естествените клони бяха отрязани поради неверието им, а дивите клони бяха присадени поради тяхната вяра (ст. 20). Тази процедура е противна на природата, т.е. това не е, което някой очаква, когато чете Стария завет. От гледна точка на Стария завет, човек не можеше да знае, че Божия народ ще бъде съставен главно от езичници и че по-голяма част от еврейския народ ще бъдат отрязани. Този смесен характер на църквата наистина е друга тайна – пълно разкриване на Божията спасителна цел, която не беше открита напълно на старозаветните пророци (Еф. 3:3).

В старозаветната ера, маслиненото дърво – Божия народ бе съставен от народа на Израел. Езичниците влизаха в благословенията на Божия народ, само ако следваха изискванията на завета между Бог и Израел. Във времето на Новия завет, естествените клони, Израел, до голяма степен беше отрязан от дървото поради неверието им и дивите клони от езичниците бяха присадени чрез вяра. Въпреки това съществува само едно дърво, един Божий народ, който първо беше съставен от израилтяни и след това от вярващи езичници и юдеи. Невъзможно е да мислим за два Божии народа, чрез които Бог изпълнява две различни спасителни цели, без да променим текста в Рим. 11. Настоящето състояние на маслиненото дърво не е последното Божие дело. Павел казва: „Така и те, ако не останат в неверие, ще се присадят; защото Бог може пак да ги присади... искам да знаете тая тайна, че частично закоравяване сполетя Израел само докато влезе пълното число на езичниците.  И така целият Израел ще се спаси” (Рим. 11:23, 25-26).  Крайната форма на маслиненото дърво няма да бъде съставена главно от диви клони, т.е. езичници. Израел – естествените клони, които бяха отрязани поради неверие – ще повярва и ще бъде присаден отново на маслиненото дърво. Тук срещаме друга „тайна”, друга изкупителна цел на Бог, която не беше открита на пророците, а сега е открита чрез апостолите. Закоравяването на Израел и неговото отхвърляне от Божия народ е само частично и временно, то ще съществува, докато пълното число на езичниците е прието. Божията цел е да даде спасение на езическия свят и Той използва неверието на Израел, за да изпълни Своята изкупителна цел.  Когато Неговата цел с дивите клони е била изпълнена, Той ще се обърне отново към естествените клони, покривалото ще бъде оттеглено от тях (2 Кор. 3:16) те ще повярват и ще бъдат присадени отново към Божия народ. Така „целия Израел ще бъде спасен”.

В светлината на контекста и посоката на Павловата мисъл в пасажа е невъзможно да кажем, че термина „целият Израел” се отнася за църквата. Съществува истински смисъл, в който църквата е Израел, синовете на Авраам, истинското обрязване (Гал. 3:7; Рим. 2:28; 4:1, 12, 16). Това не означава, че Бог завинаги е отхвърлил плътския Израел. Павел отрича това категорично. Първо, съществува остатък – естествени клони, които не бяха отрязани, защото те приеха Христос (Рим. 11:1-6). Второ, ще има по–голямо обръщане към Бог в частта на плътския Израел, в такава пропорция, че Павел казва „всичкия Израел”, т.е. Израел като цяло ще Бъде спасен.

Бъдещото спасение на Израел е изявено в няколко изказвания на Исус. Когато плачеше за Ерусалим малко преди смъртта си Той каза: „Ерусалиме! Ерусалиме! ти, който избиваш пророците, и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошката прибира пилетата си под крилата си, но не искахте! Ето, вашият дом се оставя пуст.
Защото казвам ви, от сега няма вече да Ме видите, до когато речете: Благословен, Който иде в Господнето име” Мат. 23:37-39). Ерусалим, който символично представя Израел беше отхвърлил пророците, които Бог беше изпратил, докато накрая Той изпрати Своя Син. Исус желаеше да събере Израел в благословенията на Божието царство, но Израел не искаше да чуе, Сина беше отхвърлен. Затова е произнесена присъдата над Израел и великия град трябва да бъде унищожен. Често присъдите на Божието царство са изявени в историята. Това запустяване на Ерусалим, което исторически беше изпълнено в 70 г., когато храма беше разрушен, а града бе яростно опустошен от римляните, не е последната дума. Това беше последното посещение на Бог при Израел, до този ден, когато ще познаят, че Христос е Месия и ще кажат: „Благословен, Който иде в Господнето име”. Израел трябва все още да бъде спасен.

Докладът, който Лука представя за проповедта на Елеонския хълм, където се говори за историческото разрушаване на Ерусалим и края на Този век, четем, че Исус каза за Ерусалим: „Те ще паднат под острието на ножа, и ще бъдат откарани в плен по всичките народи; и Ерусалим ще бъде тъпкан от народите, докле се изпълнят времената на езичниците”(Лука 21:24). Божествената присъда ще се излее над Ерусалим и Еврейската нация до „времето на езичниците”, т.е. докато божественото посещение над тях чрез езичниците е осъществено. Когато Божията цел за езичниците е изпълнена, този стих казва, че Ерусалим вече няма да бъде потъпкван. Ще има възстановяване на Израел „целият Израел ще бъде спасен”.

В това изследване е невъзможно да вмъкнем въпроса как възстановяването и присаждането отново на Израел ще бъде изпълнено. Новият завет не казва много относно начина, по който Бог ще повлияе на този край. Съществува един факт, който е много важен: Новият завет казва, че спасението на Израел е съществена част от единствената изкупителна цел на Бог. Делото на Божия Дух в основаването на църквата и бъдещото божествено посещение на Израел, чрез което естествените клони са присадени отново на маслиненото дърво не трябва да бъдат виждани като две несвързани цели, но като две степени в единствената изкупителна цел на Бог чрез Неговото царство. Последните сцени от царуването на Бог в Христос, чрез който Той ще постави всичките врагове под нозете си (1 Кор. 15:25) ще включи спасението на плътския Израел. Божият народ, чрез който Божието царство действа в Този свят е църквата, която е съставена главно от езичници, но Божия народ, чрез които царството ще дойде до своето крайно установяване ще включи Израел (Рим. 11:12). Нека не забравяме, че съществува само едно царство и един народ.

Твърде често в нашето изследване относно връзката между Божието царство, църквата и Израел ние изгубваме от погледа си факта, който притежава първостепенно значение за нас: Божието царство, което накрая ще причини спасението за Израел и ще доведе Израел в царството е дало спасение на нас, които съставяме църквата и ни е довело в Божието царство. Божието царство работи в света чрез апостолите на Исус, които са се предали на изискванията на царството и съставляват новия Божий народ, църквата. Божието царство е завладяло сферата на Сатана в личността и мисията на Христос, за да освободи хората от плена на Сатана, докато конфликта между Божието царство и силите на тъмнината продължава и църквата продължава да разнася добрата вест за Божието царство всред народите в света.

Докато Божието царство няма да бъде разпознато като държава на съвършено благословение, докато Христос се завърне, Божието царство работи в света и участва в смъртна борба със злото. Църквата е инструмента на борбата, затова конфликта винаги трябва да е съществен елемент в живота на църквата, докато Този век съществува. До известна степен, човешката история ще долови нещо от живота и благословенията на царството, защото нова група от хора са били обединени в човешкото общество. Църквата е общността на Божието царство и трябва да води борбата срещу сатанинското зло на земята. Синовете на царството не могат да направят нищо друго, освен да упражняват влиянието си в човешката история, защото те са светлината на света и солта на земята (Мат. 5:13-16). Докато светлината е светлина тя трябва да свети и докато солта е сол, тя трябва да запазва. По този начин мисията на църквата не е само да употребява ключовете на царството, да отваря вратата на евреи и езичници, вратата на вечния живот, който е дара на Божието царство; тя също е и инструмента на Божието динамично управление в света и се противопоставя на злото и силите на Сатана във всяка форма на тяхната изява.

Когато като Божий народ оттеглим погледа си от този факт, ние предаваме нашия характер като църквата. Ние сме фокуса на конфликт между Божието царство и сатанинското зло. По същество това е конфликт в духовната област. Тези духовни сили на сатанинско зло и на Божието царство изявяват себе си в областта на човешкото поведение и връзки. Затова трябва да водим борбата срещу силите на тъмнината, където и да ги срещнем, докато деня се зазори и светлината на познанието за Бог изпълни цялата земя.