Правдата на царството

В проповедта на планината нашия Господ описва правдата на царството. В Мат. 5:20 Той говори за правдата на царството: „Защото ви казвам, че ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в небесното царство”. Проповедта на планината очертава условията за влизане в Небесното царство. Стиха свързва бъдещия и настоящ аспект на царството. Квалификацията за влизане в бъдещото царство е настояща правда, правда, която надвишава тази на книжниците и фарисеите. Каква е тази правда?

Правдата, която се изисква за влизане в бъдещата сфера на Божието царство е правдата, която произлиза от Божието царуване в нашия живот. Божието царство ни дава правдата, която изисква, защото ние не можем да я постигнем. Правдата, която Бог изисква е правдата на Божието царство, това е правда, която Бог ни дава, идвайки да управлява живота ни.

В текста който разглеждаме, правдата която се изисква е представена в контраст с тази на книжниците и фарисеите. Това е важно, защото книжниците и фарисеите се интересуваха дълбоко от правдата. Книжниците изследваха религията професионално. Те бяха хората, които посвещаваха цялото си време, както професорите в теологичните семинарии за изследване на Писанията, чийто главен предмет бе даване на дефиниция за правдата. Фарисеите бяха тези, които приемаха ученията на книжниците – техни апостоли, които представяха техните учения на практика, като се стараеха да постигнат праведен живот.

Книжниците и техните апостоли бяха мотивирани от единствения интерес да постигнат правда. Въпреки това нашия Господ каза на учениците си, че те трябва да притежават правда, която надминава тази на фарисеите. Как можеше да се постигне това? Книжниците бяха развили огромно количество от закони, за да определят кое беше право и кое беше погрешно. Те поставиха по–голямо внимание в изследването на правдата, отколкото който и да е от нас днес.

Например закона казва, че човек не трябва да работи в събота. Ако правдата се състоеше в послушание на закона, закона трябваше да е ясен. Затова се появи въпроса: „какво е работа”? Ако подчинението на Божията воля е определено с термини на закон, тогава човек трябва да знае точно кога се подчинява на закона и кога го нарушава. Книжниците и фарисеите не оставиха нищо за разрешаване от хората или на водачеството на Светия Дух. Те искаха дефиниция определяща какво е право и какво е грешно във всяка възможна ситуация. Затова те натрупаха огромна маса от традиции, които осигуряваха тази необходима дефиниция за правда, която беше събрана в Мишна и по–късно в Талмуда.

Какво е работа? Позволете ми да илюстрирам проблема. Връщайки се от синагогата в събота, аз виждам паднало листо върху розата до моята пътека. Аз спирам и вземам падналото листо. Работих ли? По всяка вероятност не. След това виждам изсъхнало клонче и го откъсвам. Работя ли вече? След това виждам друг клон, който не мога да счупя, затова изваждам джобното си ножче и го отрязвам. Наруших ли съботата? След това виждам друг клон, който е дебел, колкото палеца ми, твърде голям за моето джобно ножче, затова вземам градинските ножици и го отрязвам. Работя ли вече? Крайната стъпка е да подрежа всичките си рози.

Ако живея чрез термините на закон, трябва да имам авторитетно мнение от Божия закон, за да знам кога не нарушавам Божията воля, защото моето спасение зависи от него. Аз трябва да знам какво е работа и какво не.

Следва действителна илюстрация от юдейските, равински знания. Човек отглежда пилета. В събота, едно от неговите пилета снася яйце. Правилно ли е яйцето да се изяде или не? Замесена ли е работа в този случай или не? За книжниците това беше сериозен проблем и равините обсъдиха въпроса и достигнаха до следното заключение. Ако човек отглежда пилета с цел да произвежда яйца и те снасят яйца в събота, тогава беше извършвана работа и яденето на тези яйца означаваше нарушаване на съботата. Ако пилетата бяха отглеждани с друга цел и се случеше така, че те снесат яйца в събота, тогава не беше извършвана работа и яденето им не нарушаваше съботата. На нас това може да ни изглежда смешно, но от гледна точка на православен юдеин, чието спасение зависеше от пазенето на закона, условията за неговото спасение не бяха смешен предмет.

Исус каза: „Ако вашата правда не надмине тази на книжниците и фарисеите, няма да влезете в небесното царство”. Каква е тази по–голяма правда на царството? Отговорът се намира в специалните илюстрации на правда, които нашия Господ представи и които включват принципи или „закони”.

Първо срещаме закона за гняв: „Чули сте, че е било казано на древните: Не убивай; и който убие, ще бъде виновен пред съда” (Мат. 5:21). Старозаветният закон, традицията на равините и съвременните закони признават, че има различни видове убийство. Преднамереното убийство е различно от случайното убийство и докато резултата от двете е смъртта на невинна жертва, съществува разлика в мотива за действието и по този начин разлика във вината, която закона взема предвид.

Исус продължи и каза: „Но аз ви казвам, че всеки, който се ядоса на брат си, ще трябва да отговаря в съда. И който обиди брат си, ще трябва да отговаря пред Синедриона. А който нарече брат си „идиот”, ще трябва да отговаря в огнения пъкъл” (Мат. 5:22). Превода на Крал Джеймс променя напълно смисъла на текста като казва: „Който се ядосва на брат си без причина”. Превода в ревизираното издание казва: „Гнева е грях”, а превода на Крал Джеймс казва: „Неоправданият гняв е грях”. Обяснението на тази разлика е лесно. Ако прочетете този текст в най–старите съществуващи гръцки Библии ще видите, че израза „без причина” не съществува. Тези думи не съществуват в текста, но са вмъкнати от преводач, защото казаното от нашия Господ изглежда много радикално. Може ли да избегнем да не се разгневим от време на време? Явно Господ няма предвид че всеки гняв осъжда човека на смърт! Може би Той говори за неоправдан гняв, гняв, който не е предизвикан. Явно суровото изказване на стария гръцки текст беше смекчено чрез прибавянето на една гръцка дума ейкей, която е преведена в превода на Крал Джеймс като „без причина”. Това не е, което нашия Господ каза. „Който се ядоса на брат си, ще трябва да отговаря в съда”. Това се казва в най–старите гръцки преводи, които не бяха достъпни за преводачите на Авторизираното издание (1611 г.).

„И който обиди брат си, ще трябва да отговаря пред Синедриона.”, т.е. той се излага на осъждане пред съда. „Рака” е арамейска дума, която означава „празноглав”, но ние не знаем достатъчно за арамейския език, за да бъдем сигурни в точното й значение. Така или иначе, това е дума изразяваща силни чувства като гняв и това е достатъчно за разбирането й.

„А който нарече брат си „идиот”, ще трябва да отговаря в огнения пъкъл”. Когато бях малък аз внимавах много да не нарека някого „глупак” дори на шега, защото бях прочел този стих. Бях сигурен, че ако езика ми се подплъзне и аз наречех някого „глупак”, бях сигурен, че ще отида в ада. Това не е точния начин, по който трябва да разбираме този стих, защото не знаем точното значение на арамейската дума. Истинското значение на думите на нашия Господ не се намира в точното значение на думите „рака” и „глупак”. Смисълът на двете думи и много други са доказателство за гняв и презрение към други хора и това е гнева, за който нашия Господ споменава тук, независимо каква форма на изразяване ще приеме.

Какво има предвид Исус? Гнева равен ли е с убийството? Изговарянето на лош епитет по отношение на друг човек, който наранява неговия дух наравно сериозен грях ли е както брадвата, с която можем да разцепим главата му? Това не е, което нашия Господ има предвид, иначе ще разрушаваме моралния закон. Това, което Исус има предвид е следното: „Убийството наистина е грях, но аз ви казвам гнева е грях”. Това е корена на въпроса: Гнева е грях. Улавяли ли сте се в ситуация, в която сте дълбоко разгневени и въпреки, че не сте убили никого, ако бяхте дали простор на вашите чувства можехте да го направите? Ако погледа можеше да разцепи главата на човек, нечия глава щеше да е разцепена на половина. Сърцето ви място за подобен гняв ли е, съществува ли в него зло отношение спрямо грях, има ли грях в него? Убийството е напълно развит грях.

Учението на книжниците постави ударението върху външното дело. Хората можеха да таят чувство на гняв един срещу друг и няма да бъдат сериозно виновни в грях, когато въздържат гнева си. Исус каза: Това не е истинска правда. Не външното дело е това, което е напълно важно, но становището на човешкото сърце. Ако в сърцето съществува тлееща омраза и горчив гняв, който е изразен в нищо по–смъртно освен думи или дори мисли, в очите на Бог този човек е грешник и заслужава да отиде в ада. Може никога да не използвате тояга, никога да не хвърлите камък или нож, но ако сърцето ви таи горчивина, омраза и гняв, Исус казва, че този човек е осъден от Бог като грешник.

Правдата, която Божието царство изисква не е зависима само от външни действия на гняв. Тя отива отвъд действието, отвъд делото, тя отива до сърцето и се занимава с това, което самия човек е пред Бог. Правдата на царството казва. Това, което си ти е по–важно, отколкото това, което правиш. Ако твоята правда не надмине правдата на книжниците и фарисеите няма да влезете в Божието царство.

Правдата на царството изисква да няма зло в сърцето ми срещу моите събратя. Явно е, че тази сърдечна правда може от само себе си да бъде Божий дар. Бог може да даде това, което изисква. Ако познаваме правдата на Божието царство гнева и враждебността, които често се издигат в нас, защото сме паднали човешки същества могат да бъдат трансформирани в отношение на любов и загриженост. Правдата на Божието царство е продукт на Божието управление в сърцето на човека. Бог трябва да управлява в живота ни сега, ако искаме да влезем в царството Му утре.

След това виждаме закона за непорочност. „Чули сте, че е било казано: «Не прелюбодействай! Но аз ви казвам, че всеки, който погледне жена похотливо, вече е извършил прелюбодейство с нея в сърцето си” (ст. 27-28). По–добрата правда на Божието царство е правда на сърцето в контраст с обикновената правда на поведение. Законът на книжниците забраняваше незаконни сексуални връзки и ако човек се въздържеше от това грешно поведение той беше праведен. Исус каза, че има по–висок стандарт, който налага своите изисквания върху мъже и жени. Това е стандарта на Божието царство. Това е стандарт, който не може да бъде формулиран чрез термини на закон, защото отива отвъд действията на намеренията. Прелюбодейството е грях пред закона. Исус каза: „Ако има похот в сърцата ви, вие стоите пред Бог като виновен грешник и имате нужда от Неговото прощение”.

Имаме ли смелостта да бъдем честни с Божието слово? По всяка вероятност съществуват няколко хора, които ще прочетат тези думи и ще бъдат осъдени като прелюбодейци в истинския смисъл на думата. Но Божието царство не спира само до външните изяви, то прониква до мислите и въображенията, до намеренията на ума и сърцето. Исус казва: Ако съществува похот, ако гледаш на жена със зли желания, ти стоиш пред Бог като грешник. Правдата и сексуалната нечистота започват в сърцето.

Колко съвременен е този въпрос във време, когато греха е очарователен, издигнат на показ, когато нашите социални навици поставят изкушения пред нас, когато трябва да се завърнем обратно към стандартите на старата библейска правда и чистота!

Повелителната нужда за чисто сърце е подчертана в думите, които следват: „Ако дясното ти око те кара да вършиш грях, извади го и го хвърли. По-добре е да загубиш една част от тялото си, отколкото цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла” (ст. 29). Много важно е да отбележим, че този стих и тези, които следват не могат да бъдат изтълкувани буквално. Не може да задоволим правдата от проповедта на планината само чрез изпълняване на външната част на учението. Допуснете, че окото ви непрекъснато ви води към грях и прочитайки стиха вие казвате: „Аз съм твърдо решен да разреша този проблем. Библията казва, че ако окото ми ме кара да греша, аз трябва да го извадя”, и в изблик на решителност изваждате окото си. Проблемът ви ще бъде ли разрешен? Ще се освободите ли от греха на похот? Вие ще изпитате силна болка и ще страдате, но вашия истински проблем няма да бъде разрешен, тъй като греха живее в сърцето, а не в окото.

Същото нещо е истина за следващия стих. „И ако дясната ти ръка те кара да вършиш грях, отсечи я и я хвърли. По-добре е да загубиш една част от тялото си, отколкото цялото ти тяло да отиде в пъкъла” (ст. 30). Представете си, че непрекъснато ръката ви, ви вкарва в грях и прочитайки този стих казвате: „Ето го разрешението на моя проблем. Аз ще отрежа ръката си след което вече няма да греша”. Това ще разреши ли проблема ви? Проблемът не е в ръката ви, но в сърцето ви, в ума ви.

Какво тогава има предвид нашия Господ? Ако неговите думи не трябва да се приемат буквално, как трябва да ги разБираме? Те означават следното: ако твоят най–голям грях е похот, направете всичко възможно, за да намерите разрешение на проблема, независимо от цената. Ако изваждане на окото ще разреши проблема, направете го. Ако отрязване на ръката ще го разреши, отрежете я. Направете, каквото трябва. Не си играйте с греха, не си играйте с изкушението или то ще ви унищожи.

Ясно е, че тук отново срещаме стандарт за правда, която надминава нивото на човешко постижение. Кой е свободен от раздразнителност? Кой е чист и свободен от похот? Когато са взети извън контекста им тези думи ни осъждат на гибел. Никой човек не може да ги изпълни. Въпреки това, това е правдата, която Божието царство изисква и правдата, която Бог изисква от нас, която Той трябва да ни даде в противен случай ние ще бъдем изгубени. Единствено живота, който може да бъде направен чист е живота, който познава силата на Божието царство и Неговото управление. Също така, само тези, в които Бог упражнява Своето управление ще влязат в бъдещото Му царство. Когато казаното е извън Божията благодат е осъждане, а не спасение.

Не трябва да пропускаме ст. 31 и 32: „Било е казано: Всеки, който се развежда с жена си, трябва да й даде писмено удостоверение за развод. Но аз ви казвам, че всеки, който се разведе с жена си по причина, различна от тази, че тя му е изневерила, я тласка към прелюбодейство и кара мъжа, който се ожени за тази разведена жена, също да бъде прелюбодеец”. Това е учение, което се противопоставя на нашите съвременни традиции. Днес развода и повторната женитба са небрежни неща. Стандартите на женитбената моралност често са определени от удобство, а не от Божието слово. Не библейския стандарт прониква в цялата култура. Колко често мъжа или жената се отделят един от друг, защото той е уморен от нея или се е влюбил безумно в друга! Това поведение се превръща почти в съвременна мода. Божието слово казва, че това е грях. Исус каза, че има само една основа за развод. Когато единия от двамата е неверен и нарушава женитбените обещания, пред Бог женитбената връзка е разрушена. Старият завет осъждаше прелюбодейството със смъртно наказание (Лев. 20:10). Новият завет казва, че прелюбодееца трябва да бъде смятан като мъртъв и невинната страна е свободна от женитбената връзка, като че ли другия е мъртъв. Развод поради причина женитба за друг е грях, тъй като е вкоренен в похот. Нашето поколение трябва да се завърне към библейския стандарт на чистота и взаимоотношение между половете, за да може фамилния живот да има стабилна основа. Това е правдата, която принадлежи на Божието царство.

След това се изправяме пред закона за честност: „Чули сте още, че на прадедите ни е било казано: «Не нарушавай клетвата си, а спазвай клетвите, които си дал пред Господа!» Но аз ви казвам изобщо да не се кълнете: нито в небето, защото то е Божият престол, то тя е Божието подножие, нито в Ерусалим, защото той е градът на великия Цар. Не се кълни и в главата си, защото не можеш нито косъм от нея да направиш бял или черен. Когато имате предвид «да», трябва просто да казвате «да» и когато имате предвид «не», просто да казвате «не». Всичко в повече е от лукавия” (Мат. 5:33-37).

Възможно е тези стихове да бъдат приети като свръхестествени при буквално тълкуване на евангелията и да изпуснем напълно значението им. Някои хора мислят, че задоволяват казаното, когато отказват да дадат клетва в съда.  Даването на клетва при съвременните съдебни процеси не е контекста на това учение. Обстановката на изреченото от Исус е съвсем различна. Юдеина от древността беше винаги готов да постави себе си под клетва като израз на своето доброжелателство и безпогрешност. За юдеина различните неща притежаваха различна степен на святост и клетвата беше обвързваща само до степента, до която предмета, който беше използван при клетвата се вярваше, че е свят. Според традицията на книжниците, човека можеше да се обвърже с последователни клетви и да наруши дадената от него дума, без да изпитва вина. Юдейската нечестност достигна до най–връхната си точка в дискусията на книжниците относно валидността на различните клетви. Това беше подигравка на основната етика на честността. Тази историческа ситуация осигурява основата за учението на нашия Господ. Исус каза: „Да не се кълнете: нито в небето, защото то е Божият престол, нито в земята, защото тя е Божието подножие, нито в Ерусалим, защото той е градът на великия Цар. Не се кълни и в главата си”. Тези и много други предмети бяха използвани при даването на клетви.

 Това, което нашия Господ има предвид е следното: Ако трябва да се закълнете, преди да се вярва на думите ви, самия този факт ви осъжда като грешник. Човекът, който знае правдата на царството не се нуждае от клетва. Казаното от него е валидно.

Колко съвременно е това учение! Неговото значение не се състои във въпроса за клетва в нашата правна система. Тук срещаме човек, който е прецизен в пазенето на буквата относно своите споразумения, но ако не може да намери път, за да избегне буквата на своите споразумения и предприеме нечестно предимство над съперника си, той се гордее със своето умение.

Нека другият човек да бъде достатъчно умен, за да се пази от тази вратичка! Правдата на Божието царство унищожава това повърхностно лицемерие. Нека вашите думи да бъдат вашата клетва. Когато кажете, че ще направите нещо, вашия съсед трябва да може да се довери на казаното от вас, както в духа така и в буквата на вашето обещание. Това е законът за честност.

Как правдата на царството, закона за честност, изпитва етиката на нашия бизнес? В нашето конкуриращо се общество, често християните използват стандартите на света при управляване на своя бизнес, вместо стандартите на Божието царство. От поведението на някои християни в техния бизнес, човек не би разбрал, че те знаят нещо относно правдата на Божието царство. Бог иска да свидетелстваме с нашите устни, но по–важно е да покажем на дело, какви сме и как живеем. „Ако вашата правда не надмине тази на книжниците и фарисеите няма да влезете в небесното царство”.

Нека разгледаме още една илюстрация относно правдата на царството: „Чули сте, че е било казано: «Око за око и зъб за зъб». Но аз ви казвам: не се съпротивявайте на злия човек. Ако някой ти удари плесница по дясната буза, обърни му и лявата. Ако някой иска да те съди, за да ти вземе ризата, остави му и връхната си дреха.  Ако някой те застави да вървиш с него една миля, измини с него две. Ако някой те помоли за нещо, дай му го. Не отказвай на този, който иска назаем от теб“(Мат. 5:38-42).

Това учение е било камък за препъване за много хора. Как е възможно да приложим тези принципи в този зъл свят и да живеем според стандартите й? Ако някой изтълкува тези думи буквално той със сигурност няма да може да ръководи бизнес операциите си или да запази своя собствен интерес. Неотдавна преминах през малко село в Ню Ингланд, където живях като малко момче и спрях пред един от двата магазина, за да се срещна с човек, когото все още си спомнях от моето детинство. Неговото име беше изписано над вратата, но магазина беше заключен и вътре всичко беше разхвърляно. Аз спрях пред другия магазин и попитах: „Какво се е случило с Джон Х, и защо магазина му е затворен”? Казаха ми, че Джон е бил твърде добър и щедър. Той вярвал на всеки. Той давал кредит без лимит и в един момент банкрутирал. Той трябваше да се раздели с бизнеса си, защото дължеше много пари.

Това ли е, което проповедта на планината ни казва да правим? Ако трябва да й се подчиним буквално това ще бъде неизбежния резултат. Ако западните държави практикуваха буквално пасивно подчинение и ликвидираха всички военни ресурси отведнъж щяхме да видим себе си под световната тирания на комунизма. Вече открихме, че нашия Господ използваше радикални метафори, които не бяха предназначение да бъдат приемани буквално. Неговата загриженост беше относно състоянието на сърцето, относно вътрешното отношение на ума.

Покрай това, което се казва в този пасаж съществуват други принципи, които никога не са били отменяни. Според инструкциите си Павел настоява относно принципа за закон и ред. В Рим. 13:4-5 той отстоява, че съдебните процедури са от Божествен произход. Също така нашия Господ не изпълни буквата на този стих, ако трябва да го вземем предвид буквално. В Йоан 18:19 2част първосвещеника запита Исус относно неговите учения: „Говорил съм открито на всички, винаги съм проповядвал в синагогите и в храма, където се събират всички юдеи. Не съм казвал нищо тайно. Защо разпитваш мен? Разпитай онези, които са ме слушали. Те знаят какво съм говорил!“ Когато каза това, един от стражите на храма, който стоеше наблизо, удари плесница на Исус и каза: „Как смееш да отговаряш така на първосвещеника!“ Исус не обърна другата буза, Той смъмри своя нападател с думите: „Ако съм казал нещо невярно, кажи пред всички къде греша. Но ако съм прав, защо тогава ме удряш?“(ст.19-23).

Затова не трябва да гледаме на буквата на това учение, за да открием значението му. Също така ще открием, че е възможно да се изпълни буквата на поучението и въпреки това да пропуснем истинското значение на това, което Исус казва. Чували сте за пацифиста, който вярвал във физическо пасивно подчинение. Един ден той вървял по улицата със свой приятел и започнал да спори с друг мъж, което довело до разправия. Неговия опонент го ударил по лицето и пацифиста буквално обърнал другата си страна и бил ударен отново. След това той се обърнал и продължил да ходи. Неговият приятел му казал: „Не ми е ясно как можеш да упражняваш такъв себе контрол и да позволиш да бъдеш ударен два пъти. Как правиш това?” Пацифиста казал: „Аз обърнах другата страна, но ти не видя колко възбуден бях вътрешно”. Това, което той искаше наистина е да отговори на удара с удар. Той не познаваше правдата, която проповядваше.

Нека не бъда разбран погрешно. Съществуват много ситуации, при които човек може да изпълни буквата на казаното. Възможно е контекста на казаното тук да е казаното от Исус малко по–рано. „Блажени са тези, които са преследвани заради правдата” (Мат. 5:10). Ще дойдат времена, когато хората ще ви преследват, защото следвате Исус Христос (забележете, че в Мат. 5:10-11 главното ударение е върху преследване чрез думи, а не физическо насилие). Ще изпитате опозиция и понякога ще ви сполети нараняване на тялото, защото сте апостоли на Исус Христос. Това не се среща често в така наречените християнски държави, но в други страни християните все още страдат от физическо преследване. Когато Божия последовател е преследван, защото е апостол, тоя няма да отговори на нападението. Приятел, мисионер, ми писа не отдавна, че си е направил скъп мост. Един ден, когато разпространявал християнска литература, той бил посрещнат от разгневена тълпа, която го заплашила с физическо насилие. Първата му мисъл била, че трябва да защити новия си мост. Той не бил заинтересован да отговори на нападението, но със своята финансова инвестиция. Той обаче стигнал до мисълта: „Не, аз ще оставя това на Бог” и избрал пътя на пасивно подчинение. Мостът му останал здрав.

Ще има времена като това, в които човек ще може да изпълни буквата на закона. Това обаче не е единствения елемент или най–важния елемент в този пасаж, защото правдата, за която Исус говори е правдата на сърцето. Правдата на Божието царство изисква отношение на сърцето, което не е мотивирано от егоистични подбуди, които дори не са предизвикани от законните права на човека. Нашият Господ се интересува от пълната свобода от какъвто и да е дух на лично отмъщение.

Когато някой извърши нещо нередно спрямо вас, когато някой говори зле за вас, когато някой ви обижда каква е реакцията ви? Реакцията на естествения човек, реакцията на нравствения човек и дори тази на религиозния човек е да си оправи сметките. Това не е правдата на Божието царство. Божията правда се изразява в сърдечно отношение, което е изразено чрез любов към този, който е извършил неправдата и тази любов е свободна от мотива за лично отмъщение.

Илюстрациите, които нашия Господ представя са радикални случаи на изразяване на любов. Тази любов се простира дори до нашите врагове. „Чули сте, че е било казано: «Обичай ближния си и мрази врага си!» Но аз ви казвам: обичайте враговете си и се молете за онези, които ви преследват”(ст. 43-44). Да, обичайте враговете си, не само вашите приятели или приятните ви съседи, или дори тези, които са неутрални спрямо вас, но обичайте тези, които ви причиняват зло. Това е върховния изпит за характера на християнина. Аз съм виждал ситуации, при които хора в църквата не прилагаха този принцип на практика между себе си. Аз съм бил свидетел на горчивина, омраза и враждебност всред Божия народ. Това е отричане на истинския ни характер. Исус каза: Вашите отношения, вашите действия винаги трябва да бъдат движени от любов. Пълна свобода от духа на отмъщение и себе оправдание, връщане на любов за омраза, отплащане с добрина за зло – това е правдата на Божието царство.

Главно тази любов не е чувство или емоция, а загриженост в действие. Любовта търси най–доброто благополучие на обекта на своята загриженост. Класическият портрет на християнската любов е 1 Коринтяни 13 и когато Павел ни обяснява какво е любовта, той ни казва как тя работи. Любовта е търпелива и внимателна. Любовта е доброжелателство на действие. Любовта се изразява в загриженост. От други поучения в Божието слово знаем, че понякога любовта може да наказва и дисциплинира. „Защото Господ възпитава онези, които обича, и наказва всеки, когото приема за свой син“ (Евр. 12:6)? Любов не означава изоставяне на правосъдие и правда нито е емоционално доброжелателство, което не притежава капацитет за свят гняв. Проблемът на хората е основан върху трудността – или да кажем невъзможността – за отделяне на елементи на лична отговорност и егоистично оправдаване от Божия гняв.

Учението на нашия Господ е свързано с източника на личната реакция и характер на човека. Любовта винаги търси най–доброто дори на своите врагове. Тя може да върне благословение за проклятие. Тя може да отвърне с нежност за насилие. Тя може да награди неправдата с добрина. Тя може да действа по този начин, защото не е мотивирана от дух на отмъстителност, но от загриженост за другия човек. Това е правдата на Божието царство.

Най–върховната изява на този закон за любов се среща при опрощението. Исус ни научи да се молим: „Прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници” (Мат. 6:12). Само когато действията ни са подбудени от любов можем да простим истински. Ако не гледаме на човека с любов, ние не можем да простим истински, въпреки че изповядваме това.

Някой може да каже: „Тази петиция не е християнска молитва. В нея се говори за сделка с Бог. Ние искаме Бог да ни прости до мярката и степента, до които ние сме простили на други. Това е отражение на юридическа правда, а не правдата от благодат чрез вяра. Християните се молят: Прости ни греховете щедро, заради Христос”.

Нека помислим върху това. Ако правдата на Божието царство е правда от делата на хората, трябва да признаем, че молитвата няма приложение за никого. Човешкото естество не прощава по този начин. Независимо в кой от вековете ще погледнете, вие няма да може да намерите непокаяна човешка природа, която да произведе поведение като това, което се изисква в проповедта на планината. Ако този стих е основан на законническа основа, тогава всеки, който се опита да живее според него е осъден. Ние се нуждаем от Божието съвършено опрощение, а човешкото естество не прощава по този начин.

Божието слово обяснява това по следния начин. В Мат. 18 нашия Господ обяснява какво означава прощение. Петър беше обезпокоен от учението на Исус относно опрощение. „Как е възможно човек да прости толкова пълно”? Накрая той идва при Господ и Му каза: „Господи, до колко пъти, като ми съгреши брат ми, да му прощавам? до седем пъти ли” (18:21)? Числото седем не е особено голямо, нали? Нека разгледаме тази ситуация. Ако някой ни обиди последователно седем пъти можем ли наистина да му простим това седем пъти? Това не е незначителна обида.

Сега чуйте какво казва Господ: „Не ти казвам: До седем пъти - до седемдесет пъти по седем”(18:22). Седемдесет пъти по седем? Колко е това? Четиристотин и деветдесет. Представете си, че някой ви нарича с мръсно име четиристотин и деветдесет пъти последователно. Всеки ден в 9:30 някой от хората, с които работите, който не ви харесва ида във вашия офис, застава пред вашето бюро и ви псува четиристотин и деветдесет пъти. Това почти е броя на работните дни в две години. Можете ли да му простите? Ще искате ли да му простите? Само сърце, което е изпълнено с Божията благодат може да прости по този начин.

Исус илюстрира качеството на опрощението, което се изисква от Божието царство с притча: „Така небесното царство е като царя, който решил да събере парите, които слугите му дължали. Когато започнал да събира парите, при него довели един слуга, който му дължал десет хиляди таланта”(18:23-24). Днес тази сума се равнява на около десет милиона долара. Тук виждаме човек, който се намираше в безизходна ситуация. Той дължеше толкова много, че нямаше надежда някога да уреди своите сметки. Той беше банкрутирал. „Но понеже слугата не бил в състояние да върне тази сума, господарят заповядал да го продадат заедно с жена му, децата му и цялото му имущество за изплащане на дълга” (18:25). Това беше древния метод за третиране на тези, които не можеха да платят дълга си. Банкрута в тези времена не означаваше ликвидирането на всички средства на бизнеса, също така се ликвидираха всички лични средства и имущества, а също така съпругата, децата и длъжника бяха продавани като роби, за да може кредитора да получи всяко възможно средство от длъжника.

„Тогава слугата паднал на колене пред господаря и му се примолил: «Имай търпение към мен и ще ти изплатя всичко, което ти дължа!» (18:26). Длъжника се молеше за милост и опрощение и въпреки, че знаеше, че никога няма да може да изплати този дълг, той обеща да го направи: „Господарят съжалил слугата, опростил му дълга и го пуснал да си върви” (18:27). Господарят опрости дълга от десет милиона долара. Каква удивителна доброта!

„По-късно същият този слуга намерил друг слуга, който му дължал сто динария. Сграбчил го за гърлото и казал: «Върни ми парите, които ми дължиш!» Сто динария са двадесет долара. Докато това беше съществена сума в тези времена, това беше сума, която човек можеше да изплати след определено време. Десет милиона дълг, двадесет долара кредит. На него току що му беше опростен зашеметяващия дълг от десет милиона долара след което той срещна един от слугите си, който му дължеше само двадесет долара. „Сграбчил го за гърлото и казал: «Върни ми парите, които ми дължиш!» Човекът паднал на колене и му се примолил: «Имай търпение към мен и ще ти изплатя дължимото!» Но слугата отказал да чака и го хвърлил в затвора, докато изплати дълга си” (18:28-30). Историята за непрощаващия дух на опростения слуга достигнала до господаря му. „Тогава господарят извикал слугата и му казал: «Ти си зъл слуга! Аз ти опростих целия дълг, понеже ме помоли. Разгневен, господарят му го пратил да бъде наказан, докато не върне всичко, което дължал” (18:31-34). След това нашия Господ добавя отрезвителните думи: „Ето как моят небесен Баща ще се отнесе към вас, ако всеки един не прости на своя брат или сестра от цялото си сърце“(18:35).

Да, ние се молим: „Опрости ни дълговете, както ние прощаваме на тези, които съгрешават спрямо нас”. Обърнете внимание на едно нещо в тази притча на прощение. Божието опрощение предшества и поставя условие за моето прощение спрямо други хора. Поуката от тази притча е основана върху следния факт. Човешкото прощение трябва да бъде основано и мотивирано от Божественото прощение. Моята готовност да простя е мярка за реалността, че аз съм опростен. Ако аз кажа, че Бог ми е простил дълг от двадесетте милиона долара, дълга на моя грях и ако въпреки това не мога да простя двадесетте долара на сравнително незначително престъпление спрямо мен, аз се подигравам с изповедта си за християнин. Не съществува реалност в такава противоречаща си религия. Да, ние трябва да се молим с думите: „Простини, както и ние прощаваме”.

Това е закона на любов, това е благовестието на царството. Правдата на царството е правда, която само Бог може да даде. Съвършена чистота, съвършена честност, съвършена любов, съвършено прощение; съществува ли човек, който е живял през вековете, който да може да живее този живот? Ако правдата на царството е стандарт, който аз мога да постигна със собствени сили, аз ще съм осъден завинаги и затворен извън Божието царство. Никой, нито юдеин нито езичник, чрез собствена заслуга може да достигне до стандарта на проповедта на Елеонския хълм. Правдата, която Божието царство изисква, трябва да ни бъде дадена от него. Тя трябва да е чрез благодат или аз съм изгубен. Примерът за прощение, което нашия Господ илюстрира показва, че това е Божествения ред. Аз мага да простя единствено, ако зная как Бог прощава. Аз мога да изявя живота на Божието царство само както съм го изпитал.  Както обаче открихме в по–раншните изследвания, Божието царство е навлязло в този зъл век и ние можем да опитаме неговия живот, неговата правда.   

Правдата от проповедта на Елеонския хълм е правдата на човека, който е изпитал царуването на Бог в живота си. Това е стандарта, по който апостола на Исус Христос трябва да живее. Той ще го постигне дотолкова, доколкото е опитал свереното управление на Бог. Той ще търси и опита това, което е под Божественото ръководство. Началото на тази опитност се намира в новото раждане.  Исус каза на Никодим: „Освен ако някой не се роди отново, не може да види Божието царство”(Йоан 3:3). Когато човек подчини себе си на Божието управление чудото на новото раждане е извършено в сърцето му. Светият Дух създава нов живот. Като ново създание, като слуга на Божието управление ново родения ще изпита истинска и видима мярка от правдата на Божието царство в този зъл век. Това не е оповестено, но се подразбира от проповедта на Елеонския хълм. Правдата на царството е изява на живота на царството. Точно както пълнотата на живот, който принадлежи към Идващия век се е превърнала в настоящо благословение, така и правдата на царството, която принадлежи на Идващия век, е била придадена на синовете на Божието царство чрез Христос и Светия Дух.