Сграда във времето

Техническата цивилизация е завоеванието на човека в пространството. Това е триумф често е постиган чрез жертване на важна съставка на съществуването, а именно, времето. В техническата цивилизация ние удължаваме времето, за да се сдобием с пространство. Нашата главна цел е да увеличим силата си в областта на пространството. Въпреки това, да имаш повече, не означава, да бъдеш повече. Силата, с която се сдобиваме в областта на пространството изчезва рязко при границата на времето. Времето е сърцето на съществуването.¹

Да спечелим власт в областта на пространството е една от нашите задачи. Опасността започва тогава, когато, печелейки власт в областта на пространството губим стремеж в областта на времето. Съществува област във времето, в която целта не е да имаш, но да бъдеш, не да притежаваш, но да дадеш, не да контролираш, но да споделяш, не да покоряваш, но да си в акорд. Живота тръгва в погрешна посока, когато властта на пространството, придобиването на нещата в пространството, се превръща в единствената ни грижа.

Нищо не е по толкова полезно и не е толкова страшно, колкото властта. Често страдаме от падение чрез бедност, сега сме заплашени с падение чрез власт. Има щастие в любовта към труда, има нещастие в любовта за печалба. Много сърца и деца са наранени в извора на печалбата. Продавайки себе си в робство на предметите, човека се превръща в съд за вода, който е счупен при извора.

Техническата цивилизация извира предимно от желанието на човека да подчини и да управлява природните сили. Произвеждането на инструменти, предене, селско стопанство, строенето на къщи, навигация – всичко това се случва в пространството на човека. Главната грижа относно нещата от пространството до ден днешен оказват влияние върху всички действия на човека. Дори религиите често са доминирани от идеята, че Божеството живее в пространството в определени области, като планините, горите, дърветата и камъните, които поради това са определени като святи места. Божеството е свързано с определена страна, светостта е качество, което е свързано с нещата в пространството и главния въпрос е: Къде е бог? Съществува много ентусиазъм относно идеята, че Бог присъства във всемира, но тази идея е представена като означаваща, Неговото присъствие в пространството, вместо във времето, в природата, вместо в историята; като че ли Той е предмет, а не дух.

Дори пантеистичната религия е религия на пространството; Всевишното Същество е прието като безкрайното пространство. Deus sive naturа има продължение или пространство като свой атрибут, а не време; времето за Спиноза е само злополука в движение, метод на мислене. Неговото желание да развие философия, която е по-геометрична по начина на геометрията, която е наука за пространството е показателна за неговия ум, който е насочен само към пространството.

Трудно е за примитивния ум да съзнае една идея без помощта на въображението, а областта на пространството е тази, в която въображението има своята власт. То трябва да притежава видим образ за боговете, там, където няма образ, няма бог. Почитането на свещения образ, на свещения паметник или място не само принадлежи към повечето религии, то е било поддържано от хората във всички векове, всички народи, набожни, суеверни дори и противници на религията, всички те продължават да отдават чест на знамена, на национални святи места, на паметници издигнати за царе или герои. Навсякъде оскверняването на святи места е прието за светотатство и святото място може да стане толкова важно, че идеята, за която то е издигнато да бъде забравена. Паметника се превръща в средство за амнезия, където средството обезсмисля края. Нещата от пространството са на разположение на милостта на човека. Въпреки че са много свещени, за да бъдат осквернени, те не са толкова свети, за да бъдат експлоатирани. За запазването на светостта, присъствието на бога трябва да се увековечи, и тогава неговия образ е оформен. Бог, който може да бъде оформен, бог, който може да бъде ограничен не е нищо друго освен сянка на човека.

Всички ние сме заслепени от блясъка на пространството, с величествеността на нещата от пространството. Нещата са категория, която оказва силно влияние върху нашите умове и тиранизира всичките ни мисли. Нашето въображение е склонно да оформя всички идеи по своя образ. В ежедневния си живот ние обръщаме внимание главно на това, което чувствата ни, ни казват, това, което очите виждат и това, което пръстите докосват. За нас реалността са нещата, които ни заобикалят, които са съставени от субстанции, които обитават в пространството, дори Бог е приет от много от нас като предмет.

Резултатът от нашата привързаност към предметите е слепота ни за останалата реалност, която не успява да се разкрие като предмет, като предмет на факт. Това се вижда в нашето разбиране за времето, което е без предмети и невеществено, и което изглежда като нереално.²

Ние знаем какво да правим с пространството, но не знаем какво друго да правим с времето, освен да го подчиним на пространството. Изглежда, че повечето от нас се трудят за нещата, които са в пространството. Като резултат от това ние страдаме от дълбоко вкоренен страх от времето и му се противопоставяме, като заставаме пред него.³ За нас времето е сарказъм, изкусно, коварно чудовище с уста като пещ, изгарящо всеки момент от живота ни. Смалявайки се пред лицето на времето ние търсим убежище в нещата от пространството. Намеренията, които не можем да понесем ние депозираме в пространството, притежанията се превръщат в символи на ограничаване на свободата ни, празненство на чувството ни на безсилие. Нещата в пространството не са огнеупорни, те само прибавят повече гориво към пламъците. Радостта от притежаване противоотрова ли е срещу страха от времето, което се изправя като заплаха от неизбежна смърт? Виждаме, че когато нещата са увеличени с лупа, те са фалшификации на радостта, те са заплаха за нашия живот, ние сме заплашени повече, отколкото успокоени от пространствените неща на Франкенщайн.

Невъзможно е за човека да избяга от проблема за времето. Колкото повече мислим, толкова повече разбираме, че не можем да победим времето чрез пространството. Ние само можем да господстваме над време във времето.⁴

Високата цел на духовния живот не е в натрупването на богатства или информация, но заставането пред свещени моменти. Например, в религиозната опитност, нещата не са тези, които налагат себе си на човека, но духовното присъствие.⁵ Това, което е запазено в душата е момент на проницателност, а не мястото, където опитността е станала. Момент на проницателност е щастие, което ни транспортира отвъд ограниченията на времето. Духовният живот започва да запада, когато не успеем да почувстваме великолепието на това, което е вечно във времето.

Нашата цел тук не е да обезценим света на пространството. Омаловажаване на пространството и благословенията на нещата във времето, означава да омаловажим делото на сътворението, нещата които Бог погледна и видя, че са „добри”. Светът не може да бъде видян единствено като sub specie temporis. Времето и пространството са взаимно свързани. Ако не обърнем внимание и на двете, означа, че сме частично слепи. Нашата защита е срещу безусловното предаване на човека пред пространството, неговото робство на нещата. Не трябва да забравяме, че не са нещата, които дават значение на момента, а момента дава значение на нещата. 

Библията се занимава повече с времето, отколкото с пространството. Тя вижда света в измерението на времето. Тя обръща повече внимание на поколения, на събития, отколкото на държави, на неща; тя се занимава повече с история, отколкото с география. За да разберем ученията на Библията, човек трябва да приеме нейната предпоставка, че времето има значение за живота, което е поне равно с това на пространството, че времето притежава собствено значение и суверенитет.

В Библейския еврейски език няма еквивалент за думата „нещо”. Думата „давар”, която на еврейски означава нещо, в Библейския еврейски означава: говор, дума, вест, вести, съвет, молба, обещание, решение, присъда, тема, история, поговорка, изказване, бизнес, професия, дела, добри дела, събития, път, начин, причина, мотив, но никога „нещо”. Това знак ли е за лингвистична бедност или показание за развита идея за света, между нереалната реалност (която е извлечена от латинската дума рес, нещо) с обективната реалност?

Един от най-важните факти в историята на религията беше трансформирането на селскостопанските празници във възпоменание на исторически събития. Празниците на древните хора бяха близко свързани с природните сезони. Те празнуваха това, което се случваше в природата в съответния период. По този начин стойността на празника беше решена от нещата, които природата направи или не направи. В юдаизма Пасхата, която в началото беше пролетен празник, се превърна в празнуване на изхода от Египет; празника на седмиците, един стар празник на жетвата на житото (хаг хаказир Изх. 23:16; 34:22) се превърна в празник на деня, на който Тора беше дадена на Синай; празника на шатрите, стар празник на гроздобера (хаг хаасив Изх. 23:16) отбелязва живота на израилтяните в палатки по  време на странстването им в пустинята (Лев. 23:42). За Израел, уникалните събития от историческото време, духовно бяха по значими, отколкото повтарящите се процеси в циклите на природата, въпреки че физическото поддържане зависеше от нея. Докато божествата на останалите народи бяха свързани с места или неща, Бога на Израел, беше Бог на събитията, освободител от робство, откриващ Тора, изявяващ Себе Си в събитията в историята, вместо в нещата в пространството. По този начин се роди вярата безтелесния и невъобразимия. 

Юдаизмът е религия на времето и се стреми към освещаване на времето. За разлика от човека, чийто ум е насочен към пространството, за който времето е еднообразно, повтарящо се и еднакво, за който всички часове си приличат, те са празни по качество полици, Библията има усет към разнообразния характер на времето. Не съществуват два еднакви часа. Всеки час е уникален и единствения, който е даден в момента, изключителен и безкрайно скъп.

Юдаизма ни учи да бъдем свързани със светостта на времето, да бъдем свързани със свещени събития, да се научим как да освещаваме светилища, които изплуват от великолепния извор на годината. Съботите са нашите велики катедрали и нашето Пресвето място е светилище, което нито римляните нито немците успяха да изгорят, светилище, което дори отстъпването от вярата не може лесно да заличи; това е Деня на омилостивението. Според древните равини, не спазването на Деня на омилостивението, но самия ден е „същността на деня”, която с покаянието на човека изкупва греховете на му.⁶

Юдейските ритуали могат да бъдат охарактеризирани като изкуството на значими форми във времето, като сграда във времето. Повечето от празнуването – съботата, новата луна, празниците, съботната и юбилейна година зависят от определен час в деня или сезон в годината. Например, вечерта, сутринта или след обеда са, които донасят със себе си призива за молитва. Главните теми на вярата, се намират в областта на времето. Ние си спомняме деня на изхода от Египет, денят, в който Израел застана пред Синай, и нашата надежда за идването на Месия е очакване на ден, в края на дните.

В един добре композиран труд от изкуство и идеи, от изключителна важност, които не са представени случайно, но като нещата по време на официална церемония, те са представени в момент и по начин, който ще хвърля светлина върху нейния авторитет и водачество. В Библията думите са използвани с избрана грижа и по специално тези, които като факли водят пътя в обширната система на значението на Библейските думи.

Една от най-известните Библейски думи е думата „кадош”, свят; дума, която повече от всяка друга представя тайната и величеството на Божеството. Какъв беше първия свят обект в историята на света? Беше ли планина? Беше ли олтар?

Наистина мястото, на което думата кадош беше използвана за пръв път е уникално; то е в книгата Битие, в края на историята на сътворението. Колко важен е факта, че тя е използвана за време: „И благослови Бог седмия ден и го освети!”⁷ Не съществува нищо записано в доклада за сътворението за който и да е предмет в пространството, който може да бъде надарен с качеството на святост.

Това е радикално разделяне от обикновеното религиозно мислене. Митически настроения ум очаква, след като небето и земята са били създадени, Бог да създаде свято място – свята планина или свят извор – при които трябва да бъде построен храм. Но, изглежда, че за Библията това свято място е святост във времето, а именно, съботата, която е първа.

В началото на историята съществуваше само една святост в света, святост във времето. Преди Божието Слово да бъде обявено на Синай, беше отправен призив са святост в човека. „Ще бъдете мой свят народ”. Чак, след като хората се подадоха на изкушението да служат на предмет, златно теле, беше издадена заповед за построяването на светилище, на святост в пространството.⁸ Светилището във времето беше първо, светилището в човека, беше второ, а светилището в пространството беше трето. Времето беше осветено от Бог, светилището беше осветено от Мойсей.⁹

Докато празниците честват събития, които се случиха във времето, деня, който беше определен за всеки от тях беше определен от живота в природата. Пасхата и празника на шатро разпъването съвпадат с пълнолунието, а деня за всеки празник е ден през месеца, а месеца отразява това, което се случва периодично в областта на природата, след като юдейския месец започва с новата луна, с появяването на лунния сърп във вечерното небе.¹⁰ В контраст с това, съботата е напълно независима от месеца и не е свързана с луната.¹¹ Нейният ден не е определен от никакво събитие в природата, като новолунието, но от делото на сътворението. По този начин естеството на съботата е напълно откъснато от света на пространството. 

Значението на съботата е празнуването на време, вместо пространство. Шест дни през седмицата ние живеем под тиранството на нещата от пространството. В събота ние се опитваме да се настроим към светост във времето. Това е ден, в който ние сме призовани да споделим това, което е вечно във времето, да се обърнем от резултата на сътворението, към мистерията на сътворението, от света на сътворението, към сътворение на света.

Забележки

1. Виж A. J. Heschel, Man Is Not Alone. A Philosophy of Re­ligion, New York 1951, p. 200.

2. Според Bertrand Russell, времето е „важна и специфична характеристика на реалността ... Определено освобождаване от робството на времето е съществено за философската мисъл ... Съзнаване нереалността на времето е вратата на мъдростта.”Our Knowledge of the External World, стр. 166-67.

3.  „Времето е зло, смъртно заболяване, излъчване на пълна носталгия. Отминаването на времето поразява сърцето на човека с отчаяние, и изпълва погледа му с тъга.” N. Berdyaev, Solitude and Society, стр. 134.

4.  Виж също A. J. Heschel, The Earth Is the Lord's, стр. 13f.

5. Това е един от аспектите който разграничава религиозната от естетическа опитност.  

6. Maimonides, Mishneh Torah, Teshubah 1,3, на основата на Mishnah Yoma, 8,8. По радикална от тази идея се среща в Sifra относно 23:27, и в Shebuot 13a (превода на Soncino): Аз мисля, че Дена на омилостивението не трябва да омилостивява, освен ако човек не пости в този ден, и не го нарече свято събрание (като го включи в молитвите за този ден: Благословен си ти о Господи ... който освещава Израел и Деня на омилостивението; и който е облечен с празнични дрехи, за да покаже, че приема деня като свят; виж Tosafot Keritot 7a), и не работи в него. Но ако той не пости в този ден, и не го нарече свято събрание и работи през него – как можем да решим (че деня го омилостивява)? Писанията казват, това е Деня на омилостивението – във всички случаи той омилостивява. Идеята, че деня омилостивява дори тези, които не се покайват, но дори грешат на този ден не е споделяна от повечето от специалистите. Сравнете също с мнението на равин Yoma 85b. Също важно е и схващането на равин Yose относно специални времена, Sanhedrin 102a. Виж също Tanhuma относно Битие 49:28.

Виж също идеите на равин Rabbi Yohanan in Ta'anit 29a и тези на равин Yose в Erachin 116. Също виж Peder­sen, Israel 1-11, стр. 488 и стр. 512; E. Panofsky, Studies in Iconology, стр. 69-93.

 7. Битие 2:3. „Помни съботния ден, за да го пазиш свят ... защото в шест дни Бог направи небето и земята ... затова Бог благослови съботния ден и го освети” (Изх. 20:8, 11). В десетте заповеди думата свят е приложена само за една дума, съботата.

 8. Виж Tanhuma, Изход 34:1 (31); Seder 'Olam rabba, ch. 6. Rashi относно Изход 31:18. Също така виж Nahmanides относно Левит 8:2.

Светостта на времето щеше да е достатъчна за света. Светостта на пространството е включена поради естеството на човека. Изграждането на светилището не беше заповядано в Декалога. То беше в резултат на отговор на директната молба на хората, които умоляваха Бог: „Господи на света! Царете на народите имат палати, в които има поставени маси, свещници и други отличителни царски знаци, за да може техния цар да бъде признат като такъв. Няма ли ти също, нашия цар, Изкупител и Помощник, да приемеш царски знаци, за да може всички живеещи на земята да видят, че Ти си техния Цар?” Midrash Aggada 27:1; Louis Ginz­berg, The Legends of the Jews, III, 148f.

9. Числа 7:1.

10. Всяко завъртане от едно новолуние до следващото определя лунния месец и е около 29 дни и 12 часа.  

11. Вавилонският седми ден беше празнуван всеки седми ден от лунния месец; виж J. Barth, The Jewish Sabbath and the Babylonians, The American Israelite, Nov. 20, 1902; а също и H. Webster, Rest Days, New York, 1916, p. 253f.