Пожелавай!

Светостта на избрания ден, не е нещо, в което човек може да се взира и от което смирено трябва да стоим настрана. Тя е свята, а не далеч от нас. Тя е свята за нас: „Прочее, да пазите съботата, защото ви е света” (Изх. 31:14). Съботата добавя святост за Израел.

Това, което съботата дава на човека, е нещо истинско, почти открито за възприемане, светлина, която свети отвътре, която е излъчвана от лицето й. „И Бог благослови седмия ден” (Бит. 2:3). Той я благослови със светлината на човешко лице. Светлината на човешкото лице през седмицата не е същата, като тази в събота. Това наблюдение, е направено от равин Симеон бен Йохаи.

Нещо се случва с човека в съботен ден. В навечерието на съботата Бог дава на човека нешамах иетерах, а в края на съботата Той го взема обратно от човека, казва равин Симеон бен Лагиш.

Нешамах иетерах означава допълнителен дух. Обикновено термина е преведен като „допълнителна душа”. Какво е стриктното значение на термина?

Някои мислители приемат термина нешамах иетерах, като фигуративен израз за увеличаване на духовността или спокойствие и утеха. Други вярват, че съществува действителен духовен обект, втора душа е въплътена в човека на седмия ден. В този ден на човека е даден допълнителна, свръхестествена душа, душа, която е напълно съвършена, според образеца на света, който идва. Това е Светия Дух, който се разполага в човека и го украсява с корона, като тази на ангелите и той е даден на всеки човек в зависимост от неговите постижения.

Зохар казва, че тази допълнителна душа, която напуска небесната сфера, за да влезне за един ден в смъртния човек, е дадена с духовна цел. Във всеки край на съботния ден, когато небесните души се завръщат в своята сфера, всички те се събират пред присъствието на Светия Цар. Тогава Пресветия пита тези души: какво ново прозрение в мъдростта на Тора получихте, докато бяхте в присъствието на долния свят? Щастлива е душата, която може да предаде в присъствието на Бог, прозрение, което е получено от човека, по време на седмия ден. Колко засрамена трябва да е душата, която стои мълчаливо в присъствието на Бог, нямаща, какво да сподели!

Според древната легенда, светлината, която е била създадена в самото начало на сътворението, не е същата както светлината, която е получена от слънцето, луната и звездите. Светлината на първия ден е била от източник, който можеше да помогне на човека да види света отведнъж, от единия, до другия му край. Тъй като човека не беше достоен за такава светлина, Бог я отдръпна от него, но в света, който идва тя ще се появи пред благочестивите в първоначалната й слава. Част от тази светлина е дадена в седмия ден, на светии и хора с праведни дела, и тази светлина е наречена допълнителната душа.

Легендата казва, че равин Лоей от Прага (починал в 1609 г.) е бил наречен високия равин Лоей, тъй като в събота той изглеждал, като че ли е с една глава по висок от останалите шест дни. Който се вгледаше в равин Хаим в събота (починал през 1813 г.), можел да види роза на бузата му. Същият този равин Хаим пише: „Видели сме с очите си невероятната промяна, която съботата донася в живота на светиите. Светлината на светостта огрява техните сърца, като огнени пламъци, и този човек е завладян с възторг и желание да служи на Бог... през цялата нощ и през целия ден.” След като неговите приготовления за съботата са завършени „блясък на съботна святост осветява лицето му. Неговото лице е толкова блестящо, че човек почти се колебае дали да дойде по близо до него.”

Съботата, както е опитана от човека не може да оцелее в плен, тя е прекрасен странник всред дните на богохулството. Тя се нуждае от компанията на всички останали дни. Всички дни от седмицата трябва да бъдат в духовна последователност с Деня на Дните. Всичките ни дни трябва да бъдат странстване към седмия ден; мисълта и признателността, за това, което този ден може да ни донесе, трябва винаги да присъства в ума ни. Съботата е противоположността на живеене; мелодията, която е запазена всред възбудите и превратностите, които заплашват нашата съвест, нашето съзнание за присъствието на Бог в света. Какво сме ние, зависи от това, какво съботата е за нас! Закона за съботния ден в живота на духа е това, което е закона за гравитацията в природата.

Нищо не може да ни изненада по трудно, отколкото желанието за слугуване на личната дребнавост. Храбро, непрекъснато и спокойно човека трябва да се бори за вътрешната си свобода. Вътрешната свобода зависи от това да бъдеш освободен от господството на нещата и господството на хората. Съществуват много хора, които придобиват висока степен на политическа и социална свобода, но само няколко са тези, които не са заробени от предметите, от нещата. Това е нашия непрекъснат проблем, как да живеем с хората и да бъдем независими.  

В момент на вечност, докато вкуса на изкуплението беше все още свеж, на народа на Израел бяха дадени Десетте Думи, Десетте заповеди. В началото и края си, Декалога се занимава със свободата на човека. Първата дума е: Аз съм Господ, твоя Бог, Който те изведе от земята на Египет, от дома на робството – тя напомня, че неговата външна свобода му беше дадена от Бог, и десетата дума: Не пожелавай – му напомня, че самия той трябва да постигне вътрешната си свобода.

Когато днес се опитваме да представим определена дума по специален начин, ние обикновено я подчертаваме или я написваме в курсив. В древната литература, ударението е изразено чрез повторение, чрез повтарянето на дума без използването на други думи. Например в Библията се казва: „По правдата, по правдата да се водиш” (Втор. 16:20).  „Утешавайте, утешавайте людете ми” (Ис. 40:1). От всички десет заповеди, само последната е обявена два пъти: Не пожелавай... Не пожелавай.” Ясно е, че тя беше повторена, за да постави ударение върху изключителната й важност. На човека се казва, да не пожелава „къщата на ближния си”, „съпругата на ближния си” нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му или осела му, нито нещо, което принадлежи на ближния му.”

Ние знаем, че страстта не може да бъде подчинена чрез закон. Така че десетте заповеди щяха да бъдат практически безполезни, ако не беше заповедта относно съботния ден, на която една трета от текста на декалога е посветен и която е резюме на всички останали заповеди.  Трябва да се опитаме да намерим връзката между двете „заповеди”. Не пожелавайте нищо, което принадлежи на Ближния ви; Аз ви дадох нещо, което ми принадлежи. Какво е това нещо? Един ден.

Юдаизмът се стреми да гледа на видението за живота като на странстване към седмия ден; желание за съботния ден през всеки ден от седмицата, което е форма на желание за вечната събота, през всички дни на живота. Той се стреми да измести пожеланието за нещата от пространството с пожелаване на нещата във времето, учейки човека да пожелава седмия ден през всичките дни на седмицата. Самият Бог пожела този ден, Той го нарече Хембат ямим, ден, който трябва да бъде пожелан. Като че ли заповедта: Не пожелавай нещата в пространството е във взаимовръзка с неизговорената дума: Пожелавай нещата във времето.