Святост във времето

Светостта в пространството и в природата беше позната и на други религии. Новото в ученията на юдаизма беше, че идеята за святост постепенно беше преместена от пространството във времето, от сферата на природата в сферата на историята, от предмети към събития. Физическият свят беше съблечен от всякаква наследствена святост. Вече не съществуваха свещени растения или животни. За да бъде свещен, предмета трябваше да бъде осветен чрез човешко дело. Качеството на светостта не е в устройството на материята. Тя е ценност, която е предадена на нещата, чрез делото на освещение и връзката му с Бог.

Ударението върху времето е преобладаващо качество в пророческото мислене. „Деня на Бог” е по важен за пророците, отколкото „Божия дом”.

Човечеството е разделено на народи и социални положения. Месианският край на дните, е момент във времето, който ще даде обратно на човечеството нещото във времето, което Вавилонската кула беше отнела. То е видението за Месианския ден, в който надеждата за възстановяване на единството между всички хора беше открадната.

В десетте заповеди не се казва нищо относно свещено място. Следвайки събитието на Синай, на Мойсей беше казано: „На всяко място, гдето ще правя да се помни Името Ми, ще дохождам при тебе и ще те благославям” (Изх. 20:24). Съзнанието, че светостта не е свързана с определено място направи възможно издигането на синагогите. Храмът беше само в Ерусалим, а синагога имаше във всяко населено място. Съществуват определени времена, но не и определени места за молитва.

В Библията не съществуват неща или места които да са святи от само себе си. Дори мястото, на което светилището трябваше да бъде построено в Обещаната земя, никога не е наречено свято в Петокнижието, нито е било споменато или определено в дните на Мойсей. Повече от двадесет пъти то е определено с фразата: „мястото, което Господ вашият Бог избере”

В продължение на много поколения мястото беше непознато. Цар Давид подхранваше желанието да построи храм за Бог. „И като се настани царят в къщата си, и Господ беше го успокоил от всичките неприятели около него, царят каза на пророк Натан: Виж сега, аз живея в кедрова къща, а Божият ковчег стои под завеси” (2 Царе 7:1-2)

Поради желанието на Давид псалмиста пеят:

„Помни, Господи, заради Давид, всичките му скърби,

Как се кле на Господа и се обрече на Силния Яковов, като каза:  Непременно няма да вляза в шатъра на къщата си,

Нито ще се кача на постланото си легло,

Няма да дам сън на очите си,

Или дрямка на клепачите си,

Докато не намеря място за Господа,

Обиталище за Силния Яковов”

(Пс. 132:1-5).

В отговор на молитвата на Давид мястото за построяване на храма беше открито.

„Защото Господ избра Сиона,

Благоволи да обитава в него.

Това, каза Той, Ми е покой до века:

Тук ще обитавам, защото го пожелах”

(Пс. 132:13-14)

Мястото беше избрано не защото беше надарено с някакви свръх естествени качества, с нещо, което е било поставено в земята от началото, но защото човек се молеше и Бог го желаеше.  

Храмът се превърна в свято място, но неговата святост не беше собствено родена. Неговата святост беше установена и парадокса на святост във времето беше почувствана от пророците. Набожните хора в Израел пееха:

„Нека влезем в скиниите Му,

Нека се поклоним при подножието Му”

(Пс. 132:7)

Но пророка заяви:

„Така казва Господ: Небето Ми е престол,

И земята е Мое подножие;

Какъв дом искате да построите за Мене?

И какво ще бъде мястото на Моя покой?”

(Ис. 66:1)

Ако Бог е навсякъде, Той не може да бъде само някъде. Ако Бог е направил всички неща, как тогава човека може да направи нещо за Него? В съботната литургия до ден днешен ние казваме:

„Неговата слава изпълва всемира.

Неговите ангели питат един другиго:

Къде е мястото на неговата слава?”

Древните равини разпознаваха три аспекта на святост: светостта на Божието име, светостта на съботата и светостта на Израел. Светостта на съботата предшестваше светостта на Израел. Светостта на земята на Израел е отделна от светостта на народа на Израел. Земята не беше свята във времето на Терах, или дори във времето на патриарсите. Тя беше осветена от хората, когато те влезнаха в нея под ръководството на Исус Навин. Земята беше осветена от хората, а съботата беше осветена от Бог. Светостта на съботата не е като тази на Господните празници. Светостта на празниците зависи от действията на хората. Хората са тези, които определят календара и по този начин определят кой ден от седмицата ще бъде празник. Ако хората не могат да установят началото на новия месец, Пасхата няма да бъде празнувана. Тя е различна от съботата. Дори когато хората изоставят съботата, светостта й остава. Въпреки това всички аспекти на светостта са взаимно свързани.

Чувството за святост във времето е изразено по начина, по който съботата е празнувана. Не съществува ритуал за пазенето на съботата, за разлика от господните празници, при празнуването на които имаше ритуали, които бяха важни при празнуването им, като например безквасния хляб, шофар, етрог (вид цитрусов плод) или палатка. На този ден не се носи символа на завета, който се носи през всичките дни на седмицата (две кожени кутийки, които се носят на челото и лявата ръка по време на сутрешната молитва. В двете кутийки има текстове от Писанията, Изх. 13:1-10; 13:11-16 и Втор. 6:4-9 и 11:13-21). Символите са излишни. Самата събота е символа.

Цялата събота е свята. Нищо не се изисква, освен душата да получи повече душа. Съботата „поддържа всички души”. Тя е света на душите, дух във формата на време. Всички Мъдреци са съгласни и затова ни се казва в Талмуда, че първия празник на седмиците, на който Тора беше дадена, се падна в събота. Наистина това е единствения ден, на който Божието Слово можеше да бъде дадено на човека. Във всеки седми ден се случва чудо, възкресението на душата, душата на всеки човек и всяко нещо. Един от древните Мъдреци заявява: „Светът, който беше създаден в шест дни, беше свят без душа. На седмия ден на света беше дадена душа. Затова се казва: „на седмия ден Той си почина” вайнефеш (Изх. 31:17); нефеш означава душа.”