Освещаване на времето

Езичниците проектират своето съзнание за Бог във видим образ, или Го свързват с явление в природата, с нещо от пространството. В десетте заповеди, Твореца на всемира, идентифицира Себе Си със събитие в историята, чрез събитие във времето, освобождаването на народ от Египет и обявява: „Не си прави кумир, или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята.”

Най-скъпоценното нещо, което някога е било на земята са двете каменни плочи, които Мойсей получи на планината Синай; те бяха несравнимо ценни. Той се беше изкачил на планината, за да ги получи, където остана четиридесет дни и четиридесет нощи и той не яде нито пи вода. Бог му даде двете каменни плочи и на тях бяха написани десетте заповеди, думите, които Бог изговори пред народа на Израел, от планината всред огъня. Но когато слезе от планината след четиридесетте дни и нощи, с плочите в ръцете си, Мойсей видя, че хората танцуват около златното теле, хвърли плочите и ги счупи пред очите им.

Всеки важен култ в Египет отстояваше своето превъзходство чрез догмата, че е мястото на сътворението. В контраст с това, книгата Битие говори за дни, вместо за място на сътворението.

Всеки ще признае, че Grand Canyon е по вдъхващ страхопочитание, отколкото една канавка. Всеки знае каква е разликата между червей и орел. Колко от нас притежават същото чувство на благоразумие, за разновидността на времето? Историкът Ранки твърди, че всеки век е еднакво близък до Бог. Юдейската традиция твърди, че съществува йерархия на моментите във времето, че всички векове не са еднакви. Човека може да се моли еднакво на Бог във всички места, но Бог не говори на човека по един начин във всички времена. Например, в определен момент, духа на пророчеството се оттегли от Израел.

За нас времето е измерително средство, а не сфера, в която съществуваме. Нашето усещане за него идва, когато започнем да сравняваме две събития и видим, че едното събитие е по-късно от другото, когато, слушайки мелодия разберем, че едната нота следва другата. Основно за усещането за времето е разликата между ранно и по-късно.

Времето само зависимост между събитията във времето ли е? То има ли значение за сегашния момент, независимо от връзката му с миналото? Освен това, ние познаваме ли само това, което е във времето, събития, които имат отражение на нещата в пространството? Ако нищо не се е случило което да е свързано със света на пространството, това означава ли, че няма време?

Необходимо е специално усещане, за да познаем решителното значение на времето. Ние всички го изживяваме и сме толкова близко да бъдем идентични с него, че не успяваме да го забележим. Нещата са брега, морското пътешествие е във времето.

Съществуването никога не е обяснимо чрез себе си, а само чрез времето. Когато затваряме очите си в моменти на интелектуална концентрация, ние можем да притежаваме времето, без пространството, но никога не може да имаме пространството без времето. За духовното око, пространството е замразено време и всички неща са вкаменени събития.

Съществуват две гледни точки, от които времето може да бъде усетено: от гледната точка на пространството и от гледната точка на духа. Гледайки през прозореца на бързо движещ се вагон, ние имаме чувството, че пейзажа се движи, докато ние седим неподвижно. Подобно на това, когато се вгледаме в реалности, когато нашите души са отнасяни на далеч от духовни неща, изглежда, че времето е в постоянно движение. Когато се научим да разбираме, че нещата в пространството са тези, които непрекъснато се движат, ние разбираме, че времето е това, което никога не свършва, че света на пространството е този, който се движи през безкрайния простор на времето. По този начин материалните притежания могат да бъдат окачествени като отношение на пространството към времето.

Безграничното продължава чрез празното съществуване, което реалистично е наречено пространство и не е крайната форма на реалността. Нашият свят е свят на пространство, движещо се през времето – от началото до края на дните.

За обикновения ум усещането за времето е преходност, нещо временно. Истината обаче е, че факта на преходност проблясва в нашия ум, когато мислим за нещата от пространството. Светът на пространството е, който ни предава чувството за нещо временно. Време, което е отвъд и независимо от пространството, съществува вечно; света на пространството е този, който изчезва. Нещата изчезват с времето; самото време не се сменя. Не трябва да говорим за потока или преминаването на времето, но за потока и преминаването на пространството през времето. Времето не умира; човешкото тяло умира във времето. Временното е принадлежност към света на пространството, на нещата на пространството. Времето, което е отвъд пространството е отвъд разделянето на минало, настояще и бъдеще.

Паметниците от камъни са предопределени да изчезнат; дните на духа никога не отминават. Относно пристигането на хората при планината Синай ние четем записаното в Изход: „Три месеца подир излизането на израилтяните из Египетската земя, на същия ден дойдоха в Синайската пустиня” (Изх. 19:1). Израза на онзи ден учудваше древните равини. Трябваше да се каже: на този ден. Това може само да означава, че деня на даването на Тора не може да стане минало; онзи ден е този ден, всеки ден. Тора, когато я изследваме, за нас трябва да бъде „като че ли ни е дадена днес”. Същото важи за деня на изхода от Египет. „Във всеки век хората трябва да виждат себе си, като че ли самите те напускат Египет.”

Стойността на велик ден не е измервана от пространството, което заема в календара. Равин Акиба възкликва: „Всичкото време не е достойно, както деня, в който Песен на Песните е била дадена на Израел, защото всички песни са святи, но Песен на Песните е най-свята от святите.”

В сферата на духовете няма разлика между секунда и век, между един час и вечност. Равин Юда, патриарха казва: „Съществуват тези хора, които спечелват вечността през живота си, а други го спечелват в един къс час.” Един добър час може да има стойност на живот; едно прозрение на завръщане при Бог, може да възстанови това, което е било изгубено през годините на бягство от Него. Един час в този живот, прекаран в покаяние и добри дела е по-добър отколкото цял живот в света, който идва.” 

Ние казахме, че техническата цивилизация е триумфа на човека над пространството. Въпреки това времето остава непроницаемо. Ние можем да победим разстоянието, но не можем да уловим отново миналото, нито да изровим бъдещето. Човека се издига над пространството, а времето се издига над човека.

Времето е голямото предизвикателство за човека. Ние всички участваме в процесия в сферата, която никога не свършва, но не можем да завоюваме място, на което можем да се задържим в нея. Неговата реалност е отделена и далеч от нас. Пространството е изложено на нашата воля, ние можем да променим или оформим нещата в пространството според волята си. Времето е отвъд нашия досег, отвъд нашата сила. То е близко и далеч, присъщо на всички опити и издигащо се над всички опити. То принадлежи изключително само на Бог.

Тогава времето е от различно естество, тайна, която кръжи над всички категории. Като че ли времето и ума стоят сами за себе си. Въпреки това само с времето всички същества могат да бъдат заедно.

Всеки един от нас заема част от пространството. Частта от пространството, което моето тяло заема е заето от мен и изключва всеки друг. Въпреки това, никой не притежава времето. Не съществува момент, който само аз да притежавам. Този момент принадлежи на всеки жив човек, както принадлежи на мен. Ние споделяме времето и притежаваме пространството. Притежавайки пространството, аз съм съперник на всички останали същества; въпреки че чрез живота си във времето, аз съм съвременник на всички други същества. Ние преминаваме през времето и заемаме пространство. Много лесно се подаваме на илюзията, че света на пространството е заради нас, заради човека. По отношение на времето, ние имаме имунитет срещу тази илюзия.

Безмерно е разстоянието, което лежи между Бог и едно нещо. Нещото е това, което се е отделило или личното съществуване, като отделно от цялото количество на същества. Да видиш нещо, означава да видиш това, което е отделено и изолирано. Нещото е това, което може да стане притежание на човека. Времето не позволява момент, който може да бъде отделен. Времето е всичко или нищо. То не може да бъде разделено освен в нашите умове. То остава отвъд нашия досег. То е почти свято.

Лесно е да преминем покрай великата гледка на вечния живот. Според книгата Изход, Мойсей видя първото си видение „в пламъка на огън, в средата на храст, и той погледна и видя, храста гореше, но не изгаряше” (Изх. 3:2). Времето е като вечно горящ храст. Въпреки че всеки миг трябва да отмине, за да отстъпи място на другия, самото време не изчезва.

Времето притежава независимо значение; то притежава повече величество и предизвиква повече страхопочитание, отколкото небето, което е осеяно със звезди. Плъзгайки се нежно в най-древното от всички чудеса, то казва много повече, отколкото времето може да каже в своя неправилен език на нещата, възпроизвеждащ симфонии от инструментите на изолирани същества, отключвайки земята и правейки всичко възможно.

Времето е процес на сътворение, а нещата от пространството са резултат от сътворение. Когато се вгледаме в пространството, ние виждаме нещата на сътворение; когато усещаме интуитивно времето, ние чуваме процеса на сътворение. Нещата в пространството показват измамлива независимост. Те показват външен блясък от ограничена неизменност. Нещата, които са създадени прикриват Твореца. В измерението на времето е, където човек се среща с Бог, където човек разбира, че всеки момент е дело на сътворение, Начало, което поставя началото на нови пътища за вечна реализация. Времето е присъствието на Бог в света на пространството, и във времето е, където може да почувстваме единството на всички същества.

Научили сме, че сътворението не е дело, което се е случило веднъж във времето, веднъж завинаги. Делото на довеждане на света в съществуване е продължителен процес. Бог извика света в съществуване и това извикване продължава. Този настоящ момент съществува, защото Бог присъства. Всеки момент е дело на сътворение. Момента не е край, а проблясък, сигнал за Начало. Времето е вечна новост, синоним за продължаващо сътворение. Времето е Божия дар за света на пространството.

Свят без време, ще бъде свят без Бог, свят, който съществува в себе си и от само себе си, без подновяване с нашия Творец. Свят без време, ще бъде свят откъснат от Бог, нещо в само себе си, реалност без реализация. Свят във времето е свят, който е ръководен от Бог; реализация на един вечен дизайн; не нещо в само себе си, а нещо за Бог.

Да засвидетелстваш безкрайното чудо на идването в съществуване на света, е да почувстваш присъствието на Даващия в даденото, да разбереш, че източника на време е вечността, че тайната на съществото е вечността във времето.

Ние не можем да разрешим проблема на времето, чрез завоюване на пространството, нито чрез пирамиди или слава. Ние можем да разрешим проблема на времето чрез освещаване на времето. Само за хората времето е неуловимо, за хората с Бог, времето е маскирана вечност.

Сътворението е Божия език, Времето е Неговата песен, а нещата в пространството съгласните в песента. Да осветим времето, означава да пеем гласните в унисон с Него.

Това е работата на човека; да завладее пространството и да освети времето.

Ние трябва да победим пространството, за да може да осветим времето. През цялата седмица ние сме призовавани да осветим живота, употребявайки нещата от пространството. В събота ни е дадено да споделяме светостта, която е в сърцето на времето. Дори когато душата е изсъхнала дори когато молитвата не може да излезе от свитите ни гърла, чистата, тиха почивка на съботата ни води към сфера на живот на безкраен мир, или към началото на съзнание за значението на вечността. В света на мисълта съществуват само няколко идеи, които съдържат толкова духовна сила, както идеята за съботата. Векове, след като от нашите любими теории ще останат само части, този космически гоблен ще продължи да сияе.

Вечността изрича ден.