Блясъка на пространството

Следва алегорично тълкуване на стар дебат.

Времето: Около 130 година.

Мястото: Палестина.

Хората, които присъстват на него са: Трема водещи учени и един външен човек. Мястото и хората са под управлението на Римската империя.

Равин Юда бен Илаи; равин Хосе и равин Симеон бен Йохаи бяха заедно и с тях също беше човек, който се казваше Юда бен Герим. Равин Юда започна дискусията като каза:

Колко велики са делата на тези хора (римляните)! Те построиха пътища, пазари, мостове и бани.

Равин Хосе мълчеше.

След това равин Симеон бен Йохаи отговори и каза: Всичко, което те направиха, го направиха за себе си. Те направиха пътища и пазари, за да поставят проститутките там, те построиха мостове, за да пренасят товари през тях, те построиха бани, за наслада на телата им.

Юда бен Герим си отиде в къщи и сподели казаното с майка си. Доклада за това се разнесе, докато достигна до правителството. Правителството издаде заповед:

Юда, който ни възвеличи, ще бъде възвеличен. Хосе, който не каза нищо, ще бъде изпратен на заточение. Симеон, който критикува нашите дела да бъде убит.

Когато равин Симеон чу за заповедта той взе сина си, равин Елиазар и го скри в училището на науката. Неговата съпруга всеки ден носеше тайно храна и вода на сина си. Когато равин Симеон чу, че ги търсят и се опитват да ги заловят, той каза на сина си:

„Не можем да се надяваме на предпазливостта на една жена, тъй като тя лесно може да бъде уговорена. Също така тя може да бъде измъчвана, докато не разкрие нашето скривалище.”

Двамата избягали в полето, след което се скрили в една пещера, така че никой не знаел какво е станало с тях. Тогава се случило чудо, рожково дърво пораснало в пещерата, а също така започнала да извира вода, така че те имали достатъчно храна и вода. Те съблекли дрехите си и се заровили в пясъка до врата. През целия ден те изследвали Тора. Когато времето за молитва идвало, те се обличали и се молели, след което се събличали и отново се заравяли в пясъка, за да може дрехите им да не се износят. Така те прекарали 12 години в пещерата.

Когато дванадесетата година изминала, Илия, пророка застанал на входа на пещерата и извикал:

Кой ще каже на сина на Йохаи, че императора е умрял и всичките му заповеди са анулирани?

Когато чули това, те излезнали от пещерата. Когато видели хората, които работели на полето те възкликнали:

Тези хора се отказват от вечния живот и участват във временния живот!

Каквото погледнели веднага изгаряло от огъня на техните очи. Затова се чул глас от небето, който казал:

Затова ли излезнахте от пещерата, за да унищожите моя свят? Върнете се в пещерата си!

Те се върнали и живели в нея още дванадесет месеца, тъй като те казали, че наказанието на злите в ада продължава само дванадесет месеца.

Когато дванадесетте месеца изтекли те чули глас от небето, който им казал: Излезте от пещерата!

Така че те напуснали пещерата. Равин Симеон казал:

Ако само ние двамата сме останали, които изследват Тора, това е достатъчно за света.

Те напуснали пещерата в петък вечерта и когато излезнали те срещнали възрастен човек, който носил две вързопчета с мирта в ръката си, сладко-миришеща билка, съдържаща парфюма на рая. Те го попитали защо носи тези вързопчета. Те са в чест на съботата, отговорил мъжа.

Равин Симеон казал на сина си:

Виждаш ли колко велики са Божиите заповеди за Израел!

В този момент те намерили мир за душите си.¹

Има много тайно значение в тази мълчалива, отшелническа история за човек, който е бил възмутен от скандала на оскверненото време и затова е отказал да празнува величието на цивилизованото пространство. Историята разказва символично, как равин Симеон бен Йохаи  и неговия син преминаха от раздразнение и отвращение от този свят, което беше изразено в техните действия, опитвайки се да унищожи тези, които бяха заети със земни дела, към помиряване с този свят. Това, което движеше тези мъже не е, което обикновено се казва от историците², само патриотичното отхвърляне на силата, която покори и преследваше юдеите. От развитието на историята става ясно, че от началото проблема не е само римското управление, но също така римската цивилизация. След като прекараха дванадесет години в пещерата обсега на проблема се увеличи. Вече не става въпрос за определена цивилизация, а цялата цивилизация, стойността на земния живот е проблем.

В този период Рим беше в най-високата точка на своята слава. Рим беше господарката на света. Всички средиземноморски държави бяха подчинени на Рим. Търговията се разви извън границите на империята и на север достигна до Скандинавия, а на изток до Китай. Римската цивилизация постигна високи постижения в техническото изкуство. Във всичките провинции на Рим можеха да се видят знаци за безмерен прогрес, в области на администрацията и строителството. Амбицията на римското управление беше да покажат своето величие чрез издигане на паметници във всяка провинция. Форуми, театри, амфитеатри, публични бани, акведукти и мостове бяха построени в много градове и често бяха чудо, показващо строителното умение.

Рим издигна славата си на град, в който „погледа на хората и боговете са отправени”. Дори няколко поколения след този период поета все още можеше да каже: „Небето не може да покаже нищо, което е по-хубаво; окото не може да види нейната необятност, нито сърцето да почувства нейната красота, нито езика да изпее всички хваления.”³ Колизеят  с поразителната си масивност, Пантеона с високия си купол, и най-вече форума в Троян, сграда, която няма равна на себе си, великолепна и „почитана дори от боговете” изглежда казваха, че империята и вечността са едно и също нещо. Древните хора вярваха, че паметниците ще съществуват завинаги.⁴ Така че беше подходящо да се каже, че Рим беше Вечния град.⁵ Държавата се превърна в обект на поклонение, а императора прие своята божественост, както и своята суверенност.

Трудно беше човек да не е впечатлен от тази велика империя и да не се съгласи с кроткия и благороден равин Юда бен Илай, който призна предимството, което те бяха донесли в много страни. „Колко прекрасни са делата на тези хора!”, въпреки това, за равин Симеон бен Йохаи този триумф беше шокиращ, омразен и отблъскващ. Той подцени пресметливия, утилитарен дух на римската цивилизация. Той знаеше, че всички тези прекрасни сгради и публични институции не бяха построени от римляните, за да помогнат на народа, но да служат на техните собствени нечестиви замисли. „Всичко, което те направиха, го направиха за себе си.”⁶

Когато равин Симеон бен Йохаи напусна света на цивилизацията, за да прекара дълги години в пещера, седящ заровен до врата си в пясък той се лиши от земния живот, за да се сдобие с „вечен живот”. В същото време това беше постижение, което беше безсмислено за преследващите го. За повечето от римляните вечността беше почти земна идея. Оцеляването на душата не се състоеше в отнасянето и на далеч в надземно, благословено съществуване. Безсмъртието означаваше дом или привързването към дома, към земното място на пребиваване дори след смъртта. Но равин Симеон напусна дома си, а също и пътя към славата, който обикновено се постига, когато някой е активен в делата на този свят. Той избяга от света, където вечността се приписваше на град и отиде в пещерата, където намери път и си осигури живот с качество на вечността.

Римляните не вярваха, че има живот след смъртта⁷, със сигурност те не вярваха в безсмъртно блаженство или възмездие. Пламенния копнеж за такова вярване беше нещо, което римския дух не можеше да задоволи. „Тялото умира, личността изчезва, нищо не остава живо, освен спомена за добродетелта и постиженията на мъртвия.”⁸ Терминът безсмъртие се превърна в метафора, която означаваше, че хората си спомнят за този човек, метафора, която до ден днешен омагьосва много проповедници. Относно обръщението на сената, за издигането на паметник в чест на войниците от легиона Martian „в най-благородния вид”, Cicero казва: „Къс е живота, който природата ни дава, но спомена за живота благородно изживян е вечен... Така че трябва да бъде издигнат огромен, блестящ паметник и надпис да бъде поставен на него, с който да се обърнем към падналите в битката войници, за тяхна слава, когато хората се сещат за техния подвиг или чуят за него, езика на благодарност не трябва никога да бъде мълчалив. В замяна на земния смъртен живот, вие спечелихте за себе си безсмъртие.”⁹ На друго място, той говори на публично събрание където каза: „Според мен, всички хора в Рим, не предлагат благодарност, която отминава с деня, но вечност и безсмъртие.”¹⁰ Наистина това разбиране за вечността принуди равин Симеон да се оттегли от този живот. Това беше идея, която от време на време се появяваше в ума на стоическите философи в Рим и която вдъхнови Сенека да каже, че боговете ни заповядват: „да се приготвим, за да се присъединим към тях, в бъдещето и да планираме за нашето безсмъртие.”^10а

Наградите, към които много хора се стремяха притежаваха малка стойност за равин Симеон бен Йохаи. Той не беше привързан към нещата от този свят, към този свят, който е определен да загине. Славата, която някой получаваше от хората, може ли да бъде смятана за вечна? Каква е стойността, когато някой е запомнен от хората?

„Всяка твар е трева и всичката й слава като полския цвят...

Тревата съхне, цветът вехне, но словото на нашия Бог ще остане до века.”¹¹

Светът е преходен, но това, чрез което света е бил създаден – Божието Слово – е вечно.¹² Вечността се постига чрез посвещение на живота на човека на Божието Слово, на изследване на Тора.

До ден днешен, идеята на Тора, която е източник на вечността е обявявана в нашите молитви. Заради дара на възприемане, вкуса на вечността в посвещение на Тора, ние казваме непрекъснато: „Благословен да си Ти ... Който ни даваш Тора... и си посял в нас вечния живот.”¹³ Когато умрем, какво е благословението, което очаква праведните в света, който идва? Това е началото на разбиране на по-дълбокото значение на Тора. „неща, които са скрити от човека в този свят, ще станат прозрачни като кристални топки.”^14.

За равин Симеон вечността не се постигаше чрез размяна на време за пространство, но чрез попълване на времето с дух. За него големия проблем беше време, а не пространство; проблема беше как да превърне времето във вечност, вместо как да запълни пространството с постройки, мостове и пътища. Разрешението на проблема се намира в изследване и молитва, а не в геометрия и инженерство.

Забележки  

1. Shabbat 33b версията и английския превод в Maaseh Book, превод на Moses Gaster, Jewish Publica­tion Society, Philadelphia, 1934, p. 25 ff.

2. Виж също J. H. Weiss, "Zur Geschichte der Judischen Tra­dition" (Hebrew), II, 143.

3. Friedlaender, Roman Life and Manners, London, 1908, I, 6.

4. За пример виж инструкциите на гроба на Midas, Di­ogenes Laertius, Lives of Eminent Philosophers, ed. Loeb, I. 99 f: „Аз съм девойка от бронз и си почивам върху гроба на Midas. Докато водата тече и високите дървета растат, слънцето ще изгрява и блести, реките ще текат и морето ще мие брега, но, пребивавайки на неговия, поръсен със сълзи гроб, аз ще разказвам на преминаващите, че Midas е погребан тук.” Подобна идея е представена в Исус Навин 4:7.

5. Обозначението urbs aeterna вече се среща при Tibullus и в Fasti of Ovid (3, 78) и често в други документи на империята. Виж Thesaurus Linguae Latinae, I, 1141. Ерусалим никога не е наричан ‘ir ‘olam. В гръцкия период епитета вечен, категорично е приложен за Бог, ribbon ha-‘olаmin, θεός (κύριος, βασιλεύ) αίώνιος. Виж W. Bousset, Die Religion des Judentums, 3 ed., Tübingen 1936, p. 311, n. 5. Обаче ние откриваме израза ‘am ‘olam, в Исая 44:7; Езекил 36:20 и благословението в Еремия 17:25. Изразът за симетрия bet ‘olam ,в Екл. 12:5, е ориенталска фраза.

6. Подобен критицизъм на римското управление е представено в средата на равин Yohanan ben Zakkai, Baba Batra 10b; виж Pesikta de-Rav Kahana 95b. Възхвалата на римската империя е представена от равин Shimeon ben Laqish, Genesis Rabba 9,13.

7. W. W. Fowler, The Religious Experience of the Roman People, p. 387; G. F. Moore, History of Religions, I, 551. Виж специално Erwin Rohde, Psyche, Tiibingen 1925, II, p. 336 ff.

8. Rohde, Psyche, II, p. 395.

9. Philippics, XIV, 12. Според една стара максима, „удоволствията са преходни, почестите са безсмъртни” Diogenes Laertius, 1.97.

10. Mihi populus Romanus aeternitatem immortalitatemquem donavit, Oratio in Pisonem, 7. Относно истинското отношение на Сисеро относно проблема за безсмъртието, виж  Rohde, l.c., p. 326, 1.

10^а. Epistolae Morales (Loeb Classics) C11, 29. Виж A. Kamin­ka, in Sefer Klausner, Tel Aviv, 1937, p. 172.

11. Исая 40:6-8

12. Виж изказването на равин Акиба, който беше учител на равин Симеон, в Abot 3, 14.

13. Благословението, което е изречено след четенето на Тора.

14. Pesikta, ed. Buber, p. 39 b.